Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
Тъй като имам заръка от докторите да се разхождам всеки ден, аз послушно го правя. Не се плашете, де, другите им заръки, свързани с доброто здраве, също стриктно спазвам, онези, нали се сещате – най-много бутилка вино на обед за сърцето, не повече от 4-5 бири привечер за душата и максимум едно двойно уиски с хубава пура преди лягане за спокоен сън.
Но забелязвам, че, въпреки стриктното придържане към съветите, напоследък нито сърцето, нито душата, нито сънят ми са особено спокойни. И това със сигурност идва от притеснението ми за начина, по който се вършат нещата в България, начин, който направо ми се набива на очи, докато се разхождам.
Гледам например едно просто действие като орязването на тополите край река Марица в Пловдив. То се извършва от съответната общинска фирма по отдавна познат маниер – налични са между 8 и 12 работници, тежко въоръжени със съвременна техника, трима-четирима работят, останалите ги гледат и коментират действията им.
В добрия случай.
В по-лошия – не им обръщат внимание, а, събрани на кръгче настрани от досадния шум на моторната резачка, обсъждат снощния мач, красивите дупета на минувачките или качествата на шуменската бира в сравнение с пловдивската.
Най-лошият вариант, на който станах свидетел, е групата на неработещите да спи под сенките на още неорязаните тополи, а групата на работещите да не работи - но това, признавам си, беше рядко явление, само в най-големите жеги. Повечето пъти някакво реално действие все пак кипеше на трудовия фронт край Марица.
И ето как тези изтъкнати представители на модерната българска работническа класа работиха съвестно от края на май до средата на септември.
И орязаха 50 тополи.
Сметнах на бърза ръка ефективността. С моторните резачки, подемната и транспортна техника, които групата има, една топола би трябвало да се орязва, обработва и изнася от 5-6 души, барабар с шофьорите, максимум за час. Може би и за половин час, но да речем час за по-лесно смятане. Така че за три месеца и половина нашата самоотвержена бригада свърши работа, която нормално би трябвало да отнеме на половината от тези хора 50, нека са 60, нека са 100 работни часа – десет дни до две седмици с голямо надуване.
Обаче съм сигурен, че хората получиха заплати точно за три месеца и половина, не за две седмици.
Ами как така ние, данъкоплатците, ще избягаме от социалните си ангажименти, на които работниците в нашата собствена общинска фирма са свикнали. Как така ще действаме спрямо бедната, но горда работническа класа, като истински вълци-капиталисти, които плащат само колкото класата е изработила.
Какво да ви кажа. Ако само тази банда социално слаби хора, макар като ги гледам иначе - пълноценни пиячи и е…чи, беше яхнала нашите данъци, с мед да ги намажеш и да ги почерпиш отгоре. Но същото е положението с онази малка отсечката, която уж се асфалтира, на един от централните булеварди в Пловдив. Само дето тук не спят, а клечат под сенките. Абсолютно същото е положението и с безумния проект за водоскок насред самия център на града.
Не, всъщност, подобно е, но не е абсолютно същото – рязането на тополите поне вече приключи, а тези двете епични дела и още много като тях, продължават да се точат, заедно с парите, хвърлени от бюджета за нищо под формата на работни заплати.
Цялата тази работа много ми прилича на начина, по който депутатите от всички партии през всички години на прехода подготвят и гласуват законите в полза на развитието на страната. Затова например още нямаме закон за специалните служби, закон, с който да се направят истински реформи в съдебната система, в МВР, в администрацията – изобщо, къде ли не.
Онзи ден се промъквам по тротоара и гледам - паякът вдига една кола. „Добре, де – викам на ченгето, което се върти наоколо – защо вдигате колата от улицата, която никому не пречи, а тези от тротоара, които ми пречат на мен да мина и ме принуждават да вървя по самата улица, не ги вдигате?” Той отначало ме изгледа на кръв, но като видя хрисимата ми физиономия на обикновен гражданин, който проявява академичен интерес към темата, благоволи да ми обясни цялата работа.
Първо, кметът е издал заповед, с която разрешава паркирането по тротоарите, ако от колата до стената има поне два метра разстояние. Второ, недобросъвестните шофьори паркират на по-малко от два метра, а когато ги глобиш, протестират глобата в съда. Трето, съдът е решил да прави напук на полицията и в 99 процента от случаите уважава протеста. Дори 30 сантиметра да е оставил шофьорът, съдът ги уважава като достатъчно място, та да мине пешеходец, глобата пада, а родната полиция плаща съдебни разноски, ако не и нещо повече. Четвърто – заради всичко това, казва ми полицаят, нашият началник нареди изобщо да не се занимаваме с колите върху тротоара, да се правим, че ги няма, да стискаме очи, за да не ги видим по никакъв начин и душевно да се разтревожим заради реда и правото.
Ега ти самозалъгването, ега ти безполезният труд, който кипи в тази държава и ега ти излишните пари, които обществото плаща, вследствие само на няколко кретенски мисли и действия, струпани на едно място.
Първо, кога кметът на Пловдив е минал по тротоар, особено в центъра на града, който сам по себе си да е по-широк от два метра, та смята, че може отгоре му да се инсталира кола и да остане място за минаване на пешеходец? А ако пешеходецът пък е с два бастуна, кретенизмът на заповедта изглежда съвършено пълен. Второ, защо шофьорите с удоволствие паркират върху тротоара, слизат от колите и веднага започват да псуват, че като нормални пешеходци няма откъде да минат поради спрелите отгоре коли? Те нормални ли са наистина? Трето, ако съдът в действителност е решил да се закача с полицията, аз бих поощрил това поведение, но само ако закачката не се плаща отново с парите от моите данъци, както очевидно става в случая. Четвърто, сигурен съм, че идеята на един орган, призван да спазва закона, да му се вмени задължението да не спазва закона, е изключително лоша идея, която допълнително налива вода в мелницата на свойствения за нас, българите,
природен нихилизъм
Но какво да се прави – не може всички да спазват закона, така че когато гражданите започнат все по-масово да го спазват, редно е самото МВР пък вече да отказва и всичко да се балансира в обществена полза. Така подозирам, де. Защото нали се сещате - ако всички бяхме дисциплинирани като шведи или немци, горкото МВР щеше да се стопи наполовина от официалните си над 50 хиляди щатни бройки. А другата половина от полицаите веднага щеше да се принуди открито да работи за престъпниците, за които сега работи скрито и така цица двойни доходи: веднъж за да ни защитава и втори път - за да не ни защитава.
С подобни примери за трудов героизъм на работното място е свързан и особен вид арогантност, който сякаш не забелязваме как се ражда, но който отдавна се е превърнал в истински проблем за българското общество.
Онзи ден влизам в един магазин за рокли…..Не се смейте, влизам с жена ми, за да и купим рокля. Моята задача е по-важна, защото аз нося парите и плащам, а тя само ще купува. Та влизаме и две скучаещи девойки се нахвърлят да я обслужват, като през цялото време говорят на „ти”. Вметнах и аз някакъв майтап, едната се обърна и веднага заговори на „ти” и на мен. Посмутих се малко, защото съм свикнал хората да уважават поне мъдрата ми брада, затова я поглеждам с интерес и питам: „Простете, девойко, да не би случайно да сме спали наскоро заедно, пък аз да съм забравил? Защото на моята възраст би трябвало да помня такива неща, за да мога да се хваля с тях на приятелите си.”
Тя, естествено, се възмути от въпроса, защото не разбра иронията. Още по-възмутена беше обаче, когато успях все пак да и обясня какво имам предвид. Каза ми, че след като учтиви хора като англичаните не бръснат вече „ти” и „вие”, то за простаци като мен такъв въпрос изобщо не би трябвало да стои. Опитах се да обясня и за англичаните, но тук вече никой не ме слушаше.
Ето как магазинът загуби оборот от една рокля.
А българското общество се набутва все повече в огромния и гаден за всяко общество капан да смята, че освен пред закона и пред бога, ние, хората сме равни и по всичко останало. Това е основата за проява на всяка наглост, безочие, цинизъм и всичко друго лошо от тази сфера, за което се сетите, че се случва напоследък изобилно. Включително в политиката и от страна на политиците. Нали те няма как да бъдат други, след като са едни от нас.
Тези записки биха могли да се напишат по всяко време през последните поне 50 години, които помня от българската история. Пиша ги обаче точно преди изборите, за да подчертая още веднъж всеизвестната, но не особено популярна сред „обикновените хора” истина, че какъвто ни е народът, такива са ни и политиците. И обратно.
За съжаление, май наистина не можем да забравим онзи наш прекрасен национален характер, който ни пречи когато се докопаме и ние до някакво по-високо обществено ниво, да се проявим като онзи политик, за когото мечтаем винаги преди изборите.
А не като онзи, когото виждаме да лъсва веднага след тях.