Николай Василев
Иво Прокопиев и Корнелия Нинова сигурно имат някакво основание да твърдят, че щом приватизацията с „компенсаторки“ е била законна, е абсурдно десетилетия по-късно някой да ги обвинява, че това им действие било неморално. Предложенията за „ревизиране“ на приватизацията могат да доведат единствено до крайно негативни последствия за икономиката и за бизнес средата.
Същевременно обществото не бива да бъде разсейвано до безкрай с всевъзможни кьорфишеци и трябва да е наясно, как са протекли някои процеси в нашата близка история, най-малкото, за да не допускаме никога отново те да се повторят.
Когато говорим за приватизация извършена с компенсаторни инструменти, трябва да си дадем сметка, че начинът по който тя се проведе
ощети правоимащите
и позволи на всевъзможни тарикати да се облагодетелстват, но напълно законно. Това по косвен начин навреди на цялото общество.
В законите за възстановяване собствеността отнета от комунистическия режим, приети през 1992 година беше записано, че собствениците, чиято собственост не може да бъде възстановена, (вероятно огромното мнозинство от прстрадалите), ще бъдат обезщетени с отделен закон. Но правителството на Филип Димитров падна в края на годината и мнозинството от БСП и ДПС не прие такъв закон. Правителството на Жан Виденов и мнозинството на БСП изобщо не желаеше да компенсира пострадалите от комунистическия режим и заложи тотално сбърканата „масова приватизация“...
Когато след тоталния крах на социалистическото управление ОДС дойде на власт, комунистическият режим най-накрая бе обявен за престъпен (макар да не бе предвидена никаква санкция за тези, които публично отричат престъпния му характер). Лустрация разбира се също нямаше. Но все пак в края на 1997 г. мнозинството на ОДС гласува Закон за обезщетяване на собственици на одържавени имоти, с който пострадалите от престъпния режим трябваше да бъдат компенсирани. Щом отнетото им имущество е било унищожено, или по някаква друга причина не можеше да се върне, законът предвиждаше възможност за тези хора да получат някаква друга собственост.
Но както казваше Петко Бочаров – Да, ама не!
Преди всичко законът беше безкрайно закъснял. Ако към 1992 година тук там все още имаше живи пострадали от „мероприятията“ на т.н. „народна“ власт, то към края на 1997 г. тези хора - някога най-предприемчивата част от обществото, вече си бяха отишли. Но децата им, в повечето случаи бяха образовани и преди всичко честни. Някои бяха завършили чуждестранни колежи, преди тяхното затваряне през 1948 година. Други бяха намерили ниша в „неидеологическите“ професии като лекари, зъболекари, инженери. Ако в България имаше социална група, която беше запазила моралните си устои през дългите години на престъпния режим, ако имаше прослойка, която не търсеше „втория начин“ за оцеляване и развитие – това бяха най-вече правоимащите по закона за „Обезщетяване...“.
Разбира се и сред децата на пострадалите
имаше „гнили ябълки“
Проф. Беров произхождаше от семейство на видни индустриалци, но неговото правителство спря реформите. Сходен е и произходът на един кмет на морската столица, който смени много партии. Но в голямата си част тези хора бяха свестни. Ако значима част от икономическите активи станеха тяхна собственост, това щеше да се отрази благотворно на цялото общество.
Но както се казва, дяволът е в детайлите.
За да бъде успешна, приватизацията с компенсаторни бонове тя трябваше да бъде съчетана с още две други действия, които през първите години след 1997 г. не бяха налични:
1. „Малка“ приватизация на обекти, които правоимащите (и само те) да могат да закупуват на 100% с компенсаторни записи.
2. Борсова приватизация, при която правоимащите да могат да купуват реално търгуващи се акции.
Правоимащите, както стана дума бяха предимно децата на пострадалите и самите те вече бяха в пенсионна възраст. Повечето бяха материално притиснати и не виждаха друга възможност освен да продават своите записи дори и на безценица. В продължение на 2-3 години цената им варираше между 10 и 20% от номиналната стойност. Важно е днес да се запитаме: КОЙ успя да изкупи "компенсаторките"? Дали това не бяха предимно тарикати натрупали състояния „на входа и на изхода“ на държавните предприятия, или лица пряко, или косвено замесени със силовите групировки? А както е видно „с просто око“ повечето от тях са били, или пряко свързани с комунистическия режим, или поне толерирани от него. Такива хора, преди всичко проведоха т.н. „работническо менажерската приватизация“. Законът им позволи да придобият и използват „компенсаторки“. Липсата на цялостна смислена стратегия (или наличието на много добре осмислена подмолна стратегия?) при прилагането на Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти, позволи основният бенефициент от закона да се окажат не пострадалите от престъпния режим, а хора свързани с него!
По късно, при „царското“ управление, когато най-накрая бе извършена приватизация на БТК и други значими предприятия цената на „компенсаторките“ за кратко
надхвърли дори номиналната си стойност
Но можем да предположим, че повечето от записите вече бяха продадени. Правоимащите рядко получиха справедливост. Знам за случаи, когато наследници на фабрикант успяха с продадените компенсаторки да си купят една кола и един компютър.
Може да си говорим до утре, че това е логиката на пазара. Който няма „деан“ да изчака добра цена, губи. Сигурно ще се намерят и специалисти, които да обяснят, че през 1997, 1998, 1999 и 2000 година приватизацията е трябвало да се извърши възможно по най-бързия начин и правителството не е можело да си позволи да предупреди правоимащите да не продават записите си, защото се очаква в близко бъдеще, когато се задейства борсовата приватизация, цената им да се покачи.
Но фактите са такива. Много от пострадалите от комунистическия режим не бяха обезщетени адекватно, а всевъзможни тарикати се възползваха от приетия с тази цел закон. Както често се казва в България: „Битият си е бит“.