Виолета К. Радева
Балканите и Проливите са неколковековната мечта на Русия. Фанатично устремени да я достигнат, руските императори не се спират нито пред необходимостта да водят жестоки кръвопролитни войни, нито пред изкушението да купуват хора и души, готови заради руското злато да продадат интересите на народа си. Продажниците на служба към Азиатския департамент разпалват през десетилетията и вековете на руска експанзия на Балканите мита за „дядо Иван“ – престъпника цар Иван Грозни, който се забавлявал, като наблюдавал как мечки стръвници изяждат пратениците на други владетели. „Дядо Иван” щял да спаси, да избави поробените братя славяни. „Дядо Иван” воюва, за да ни освободи. „Дядо Иван” страда заради единоверния православен народ в Османската империя.
Пръв Раковски разбира гибелните последици за нашия народ от вярата в този мит. Той не се уморява да предупреждава за
„губителная руска политика“ на Балканите,
която преследва две цели – чрез сила да смаже турската империя и да завземе Цариград и да обезбългари земите ни, за да няма спънки пред трайното завладяване на полуострова. Трябва да признаем, че много българи са служили вярно на руската имперска политика. Служили са за пари. Служили са и от убеждение. Но за наша чест най-добрите представители на българското племе винаги са проумявали гибелната за нас руска политика и са се противопоставяли на русофилските пируети. Сред тези избраници на духа особено се откроява Пенчо Славейков с шумната си акция срещу свикания в София през 1910 г.
втори славянски събор
ИНИЦИАТОР НА СЪБОРА е несменяемият председател на Славянското дружество Стефан Савов Бобчев, наричан на подбив Сесето. Роденият на 20 януари 1853 г. в гр. Елена Бобчев завършва през 1880 г. право в Москва и се установява в Пловдив, където става председател на Департаменталното окръжно съдилище, председател на Върховния административен съд, народен представител в Областното събрание на Източна Румелия. От 1902 г. е доцент по история на българското и славянското право в Софийския университет, от 1921 г. до 1937 г. е председател на БАН.
Съборът е определен за юни. Поляците отказват да присъстват – не могат да се братимят със своите поробители руснаците. Не са поканени и най-свободомислещите писатели от Русия, нито изтъкнати учени и писатели от другите славянски страни като сръбския литературен историк Йован Скерлич, като хърватския писател Бабич-Джалски. Удостоени да присъстват на конгреса са само онези, които Азиатският департамент е посочил ПОД ДИКТОВКАТА НА РУСКИЯ ЦАР. Та нали цялата славянофилска, панславистична идеология е разработена в съгласие с експанзионистичната руска имперска политика!
Срещу провеждането на събора, организиран и вдъхновяван от оръдието на руската завоевателна политика у нас – Народняшката партия, се организира инициативен комитет, в който влизат Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, П. К. Яворов, д-р Кръстьо Раковски. На 13, 14, 15 и 16 юни 1910 г. във в. „Камбана“ излизат техните отворени писма до С. С. Бобчев и статии. Най-дързък е Пенчо Славейков.
„Културно-прогресивна България – пише той - няма да излезе да ви посрещне, защото тя няма нищо общо със Славянското благотворително дружество в София, с танцувалното заведение „Славянска беседа“, ни с юнаците, които ще упражняват краката си, както Бобчев езика си. На тия срещи – де учителите? Де студентите? Де всички ония, на които словото и делото имат значение за нашата култура и съзнание? Тях няма да ги видите.“
Борческата, честна и дръзка натура на поета го кара да се обърне и към делегатите от останалите славянски страни с драматичен призив:
„Да би знал дори, че сам ще съм и гласът ми ще бъде глас в пустиня, аз ще извикам: по-добре би било да не идвахте, да си стоите дома, докато ви дойде умът в главата!“
Защото от участие в събора са изключени всички онези големи личности, които са борци за самостоятелност на славянските народи.
Народняците, разбира се, побесняват. В беса си те наричат Славейков и Тодоров „глутница мафиоти“, „помрачени до безумие и озлобени до степента на страдащи от делириум“. Народняшкият вестник „Реч“ прекрачва всяка мярка: „Всеизвестният П. Славейков, който откак природата е осакатила и тялото, и духа му, излязъл вчера в „Камбана“ с едно мерзко, вулгарно писмо, от което всеки съвестен българин се погнусява. Той не заслужава нищо друго освен храчките на цялото общество“.
ИСТЕРИЯТА, ОБЗЕЛА РУСОФИЛИТЕ НАРОДНЯЦИ, е породена най-вече от това, че Славейков ги е нарекъл открито
„храненици на Азиатския департамент“
Как тогава да не го охулят като „умствено полупарализиран поет“, като „отвратителен хрантутник на държавата“, като „безподобен паразит“ с „мухлясал мозък“, дошъл да оскърби „чувството на народа“. Колко всичко това напомня неославянофилските вопли на новите леви у нас, за които всяка правдива дума за характера, същността и целите на неизменно завоевателната руска политика, независимо дали „батюшката“ е цар, император, генерален секретар или президент, е ни повече, ни по-малко от „оскърбление на чувствата на народа“! Защото и днешните славянофили, русофили, привърженици на православни дъги, разни „реалисти“, тикащи ни под носа геополитически и икономически зависимости, уж неизменни и уж непреодолими, са храненици на същата ясла – тайните служби на Русия.
ИСТИНСКАТА ГРЪМОТЕВИЧНА БУРЯ е на 20 юни 1910 г., когато Славейков произнася своята реч пред протестния митинг, организиран от гражданския комитет в клубната градина на широките социалисти на ул. „Екзарх Йосиф“ – театър „Аполо“. Поетът не може да не се спре на народняшките нападки. Присъстващите около две хиляди души слушат с притаен дъх излизащите с мъка, но сякаш изсечени от гранит думи:
„Никога друг път, по никой друг повод и въпрос, ни даже по най-съдбоносния за България, не се е дигала такава врява, каквато се дига от една седмица насам от вестниците против една група българи. И защо всичката тая врява? Защо бръмнаха тия вестникарски мухи, накацали върху трупа на българската съвест?“
Славейков не прощава на С. С. Бобчев, когото нарича „щъркел на неославизма“ и „акробат на славянската идея“. Бобчевци не се спирт според него пред нищо, за да задушат истината и за да постигнат не само своите, но и „известни чужди цели“. Бобчевци, сиреч русофилите, са една компания, хора, свикнали да чакат указания от Петербург „дори и когато кихнат“. Славянофилският събор в София за Славейков не е нищо друго, освен напън на руския царизъм да се върне към „умрелия славянофилизъм в Русия, към гнетението на отделните славянски народи“.
„Колко Пенчо е свободен и силен човек!“ – ще се възхити Боян Пенев въпреки своята мизантропия. Още по-категоричен в оценката си за поведението на Пенчо Славейков като гражданин е Яворов: „Той беше нравствената съвест на нашето време”.
Но как Славейков, син на един от големите български русофили, се изправя срещу непресекващите домогвания на Петербург да обедини всички славяни под скиптъра на руския император? Отговора можем да открием в писмата на поета до Мара Белчева, писани година по-рано от Москва, където е бил –през април и май 1909 г. на Гоголевите тържества. От тях диша погнусата му от „културното черносотничество“, от „православната мъгла“, оплела цяла Русия, от „спарения въздух“. Душата му е разтърсена от видяното.
И днес, след като знаем как насилието на руското самодържавие се трансформира в насилие на съветската империя, как ужасът и страданията на хората по време на комунизма са пораснали със степени, човек изтръпва от пророческите думи на Славейков:
„Ако бих желал да бъда консеквентен ницшеанец, бих казал: земната задача на руския народ е да страда – за да роди свръхчовеците на страданието.“
Лудостта и безумието на руския живот,
за които открива доказателства и в най-дребните прояви, и в най-помпозните изяви, и в най-гениалните произведения на литературата, музиката и изобразителното изкуство, карат Славейков да възкликне: „Сбогом, Москва! Чудовище, което ще ме смущава до края на дните.“
Но да се върнем на развръзката от сблъсъка между славянофила С. С. Бобчев и поета Пенчо Славейков.
Дамгосаният като храненик на Азиатския департамент доцент и политик става през април 1911 г. министър на просветата в новия кабинет на народняците с министър-председател Иван Ев. Гешов, управлявал до 1 юни 1913 г. и сменен също от народняшки кабинет начело с още по-яростния русофил д-р Стоян Данев. И двата кабинета носят огромната отговорност за провала на България в Балканската и в Междусъюзническата война, тъй като задкулисната им дипломатическа и договорна дейност е била диктувана от Русия и изцяло в интерес на Русия. Една от първите задачи на новия просветен министър е да уволни Пенчо Славейков от Народната библиотека, чийто директор е. На негово място назначава брат си Никола Бобчев. Но това не е достатъчно удовлетворение за русофила, храненик на Азиатския департамент. Той трябва да унизи докрай поета, който е като жив укор за всяка нечиста съвест със своето свободолюбие и храброст. Славейков е назначен за уредник на училищния музей, намиращ се на четвъртия етаж на Министерството на просветата. Сакатият Пенчо нека се катери с патериците си нагоре, а Стефан Бобчев ще потрива доволно ръце от министерския си кабинет!
Отмъщението е пълно. Триумфът на Бобчев – безграничен
Славейков, естествено, не приема. Сесето не е и очаквало друго. Пътят на поета е далеч от България, далеч от злобата и отмъстителността на фасулковците, които управляват не в интерес на народа и родината си, а в угода на чужда сила и чужд цар. Така, обиден и унизен, Пенчо Славейков умира в Италия. Мръсната гавра съсипва нервите му и пришпорва болестта, която го отнася в гроба на 10 юни 1912 г. – две години след злополучния славянски събор.
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ:
„Думата беше за Василий Блаженнаго. Кога е зидан и от кого тоя храм, аз не зная, пък и исторически справки в дадения случай малко ме интересуват. Па и който го е зидал и епохата, когато е бил зидан, са били луди, душевно болни... Ако би взел човек една дузина черкви, от дузина стилове, и + при тях няколко джамии и ги събори и ги навали на купчина – ще се получи нещо подобно на тоя храм. Той смущава, вместо да уталожва душата. Разпръсква, вместо да събира, отвращава, вместо да привлича. Представлението и понятието за дом Божи е извърнато в такова на сумасшедши дом. Сякаш виждах отпреде си душата, дивата и безумна душа на Ивана Грозний (дали не е зидан тоя храм във време негово и по негови указания?)... Две сгради са ми направили досега най-голямо впечатление: Султан Селим джамия в Одрин – по своето величие, и Василий Блаженний – по своя ужас.“
Писмо до Мара Белчева от 16 май 1909 г.
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ:
„Седна ей тъй нейде, и уж си почивам, затворя очи. А пред затворения ми поглед се пронисат видените картини. И чувствувам се в някакъв друг мир, но във всеки случай не във възвишающия мир на чистото изкуство, а в мира на бои, линии и концепции, в които е увековечен ужасът на живота, величествената грозна епопея на великата руска земя... И стотина други – все кръв, сълзи, страдания, стон... Боите на Репина, особено неговите, техният тон е стон, сълза, тих плач. И цялата галерия на Третякови, тя е храм на въздишките на руския гений, гения на страданието. Нийде смях. Усмивки рядко, но и те не са рожба на радост. Само на едно място – у Репина, у неговите Казаци има смях, – но и то смях ли е? Див рев на синовете на южните степи, на кръвниците от XVII век, от които и дете в майка е проплаквало – во имя веры православной. Нещастните наши кърджалии, яничари, даалии! Кокошкари на кръвничеството пред тия синковци на дивия разгул!“
Писмо до Мара Белчева от 21 май 1909 г.