Само 22-ри септември отсича веднъж и завинаги – тук е Независима България

И трябва да сме горди - имаме своя ден на Независимостта 82 години по-рано от Русия, която иска да й се кланим

Александър Йорданов

Александър Йорданов

Александър Йорданов, специално за “Faktor.bg”

Разбираме смисъла на 20 април 1876 г., ясни са ни явните и тайни договорки на чужди държави направени зад гърба ни на 3 март  и 6 юли 1878 г., високо ценим 6-ти септември,  китим венци на 24 май, но ИСТИНСКИЯТ НИ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК Е ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА – 22 септември 1908 г.  Това е нашият рожден ден като държава. Преди него са „предродилните” болки –  борба за църковна независимост, революционно движение, въстания,  участия  във войната между две империи. Преди него е великият ден на Съединението, който ни направи „силата”. Но само Денят на Независимостта отсича веднъж и завинаги – тук е Независима България.  
Но можеше ли да имаме своя Ден на независимостта без Съединението? А можехме ли да имаме княжество, макар и зависимо, което да осъществи Съединението без преди това да имаме Освобождение? Но нима щеше да има Освобождение, ако ги нямаше българските борби за национално освобождение и руско-турската война от 1877-1878 г.?  Задаването на тези въпроси означава, че продължаваме да мислим върху сложния и противоречив път към нашата Независимост – истинският ни национален празник.  Означава, че разбираме възстановяването на българската държава  като  исторически процес, а не като еднократен акт –  две империи подписали там някъде край Истанбул споразумение помежду си.  Този процес започва с призива на отец Паисий да знаем своя род, език, древна слава. Преминава през борбите за църковна независимост, когато верски се самоопределяме, но и очертаваме етническите граници на мечтаната си бъдеща държава. Върхови събития в този процес са Априлското въстание от 1876 г., участието на българското опълчение в руско-турската война от 1877-1878 г. и 6 септември 1885 г. – Денят на Съединението.

Приемането на датата 3 март за национален празник е 

капитулация – „признание”,  че някой друг е свършил работа,

 която е трябвало ние сами да свършим. Вероятно и затова след този тежък труд  „освободителите” ни сервират сметката. Налагат ни свое управление, храним и поим армията им, настояват да им платим колосални за времето и възможностите ни суми. Но любопитно е, че самата Русия, която много държи да я славим като „освободител” на 3 март, не е избрала за свой национален празник  денят, в който тя се е „освободила” от 250-годишно монголо-татарско иго в края на XV век.  Приела е за свой национален празник  12 юни 1990 г. – денят на суверенитета или „Ден на Русия”. Но нима руснаците не ценят „освобождението” си?  Ценят го, естествено, но не го превръщат в национален празник. Защото подобно на почти всички държави по света – в това отношение САЩ са пример за тях,  приемат, че по-авторитетен е Денят на Независимостта. И не само заради международно правният статут. А ние имаме своя ден на Независимостта 82 години по-рано. 

135 държави имат за свой национален празник Денят на независимоста. Със своя Сърбия е избрала за национален празник сходен ден – Деня на държавността (приемането на първата конституция от 1835 г.). Косово обяви за свой национален празник Денят на независимоста. Стори го на 17 февруари 2008 г., 100 години след обявяването на българската независимост. Гърция чества като национален празник годишнината от въстанието през 1821 г., довело до освобождаване от османско владичество и до създаването на независима гръцка държава. Деня на независимостта е национален празник и на трите балтийски държави – Естония, Литва и Латвия. Това е независимост от Съветския съюз постигната през 1918 г., но отнета им от същата „империя на злото” по-късно. Както и до голяма степен българската независимост бе ликвидирана през 1944 г. от същата империя. В периода на тази „ликвидация” наш национален празник бе Денят на държавния преврат 9-ти септември, а като втори национален празник чествахме националния празник на окупаторите – 7 ноември.  А 3 март си беше най-обикновен работен ден, както и  6 септември – Денят на Съединението. Комунистите решиха да утвърдят 3 март за национален празник едва когато видяха, че властта им приключва.  И причината не бе, че ценят „националното” и „независимостта”, а че тази дата им дава възможност 

да благодарят на Русия 

за всичко. Защото без Русия те власт нямаше да помиришат. А и Берлинската стена бе рухнала. И Македония има за свой празник денят, в който през 1991 г. обяви независмостта си от Югославия. 
Сходна с нас е Нова Зеландия.  На 6 февруари тази страна празнува годишнината на договора от Вайтанга от 1840 г. Ние пък празнуваме т.нар. Санстефански договор.  Национален празник на Нидерландия е рожденият ден на кралица Беатрикс. А ние цар Фердинанд го прогонихме и едва ли има българин, който да знае кога е той роден. А синът му Борис, чийто рожден ден също не знаем, го отровиха „освободителите” ни.  Държавата Оман има за национален празник  рожденият ден на султан Кабус бен-Саид ал-Саид. Румъния чества като национален празник годишнината от възвръщането на Трансилвания и обединението си през 1918 г. Танзания  също празнува обединението между Танганика и Занзибар. Беларус е като нас  – ние благодарим на руската императорска армия на 3 март, а белорусите благодарят на съветската армия на 3 юли – Ден на освобождението. Комунистическа Куба още празнува Деня на свободата  от 1959 г., но обикновените кубинци мило и драго вече дават да се отърват от тази комунистическа „свобода”.  Германия има от 1990 г. за свой национален празник Денят на германското единство, ден сходен с нашия Ден на Съединението. Спирам дотук с примерите, но не за друго, а за да подчертая отново, че 135 държави са приели Денят на независимостта като най-достоен за национален празник. Ние сме в малцинството.  

Отдавна е ясно, че датата 3 март не обединява, а разделя българският народ и все повече се превръща в 

празник на чуждопоклонниците у нас

 На 3 март 1878 г. няма реално нито освобождение, нито независимост, нито суверенитет. Получаваме за управник руски княз – Владимир Черкаски, а след него още един княз –  генерал Александър Дондуков-Корсаков, днес почетен гражданин на Разград. Премиери в един момент ни стават руските генерали Йохан Казимир Ернрот и Леонид Соболев. А по-късно съветски граждани  –  по лично желание  или по рождение, стават български премиери: Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Гриша Филипов, Андрей Луканов, Сергей Станишев. Имаме дори държавен глава – Тодор Живков, който предлага България да стане 16 република на Съветския съюз, т.е. напълно да ликвидираме дори и малката независимост, която при социализма ни бе останала. Това бе главно независимостта да пишем и четем на български език, но не напълно, защото бяхме задължени да изучаваме и руското четмо и писмо.  
Задавам си и друг логичен въпрос: защо и до днес Русия настоява събитие, свързано с нейно участие в нашата история, да бъде наш национален празник. Спомняме си как нахално по този въпрос се държа руският патриарх Кирил и как български вицепрезидент му се кланяше под расото, целувайки му ръката. Сякаш  си нямаме български патриарх и чуждият е наш духовен водач. Но е ясно защо Русия е доволна от нашия избор на 3 март за национален празник. Защото знае отлично, че т.нар. Санстефански мирен договор, сключен от нея с Османската империя,  налага ЗАВИСИМОСТ на България. Така го разбират и чужденците – друга държава ни е „подарила”  „свободата”.  А мнозина нашенци допълват: без Русия ние сме нищо. Така 3 март се превърна в ден на благодарност към чуждата ни руска държава.  Нашите опълченци дълги години оставаха на заден план, независимо, че от известно време с кичозни възстановки си спомняме и за тях. Сегашният български нацонален празник 3 март е СЪВМЕСТЕН ДЕН, празник по съвместтителство. Затова и е спорен празник. Едни приемат тази „съвместност”, а други категорично я отричат. А аз не смятам, че националният ни празник трябва да се превръща в Ден на благодарността към друга държава, в какъвто практически се е превърнал денят 3 март.
  
Всъщност, вече 140 години 3 март е основанието Русия да се намесва във вътрешните работи на нашата държава, като тази намеса най-често има трагични последици.  През септември 1944 г. т.нар. „освободители” окупираха независимата ни държава и ни наложиха чужд на националните ни интереси диктаторски режим. Избит бе елитът на нацията, изградиха концлагери, изолираха ни от света, врътнаха ни икономически катастрофи и чак накрая техният първи слуга у нас , известния на всички българи „бай Тошо”, призна, че „социализмът е едно недоносче”. Но преди това същият се опита да ни пробута за 16 република на СССР.  
Има спорове, има различни мнения. Но е факт,  че  т.нар. „освобождение” премахва част от зависимост, налагайки ни друга зависимост. Не премахва цялата зависимост. В международноправен аспект и Съединението от 6 септември 1885 г. не премахва зависимостта. Продължава да стои тогава открит и въпросът за Обединението. Въпрос, който се опитваме да решим едва след като обявяваме своята независимост. 

НЕЗАВИСИМОСТТА  е само наша

 Тя е независимост от всички останали държави. С нея  продължаваме към обединението си. Преминаваме през войни, побеждаваме и губим в тях,  но вече сме си само ние – Независима България.  След окупацията ни от Съветския съюз през 1944 г. и последвалото монтиране на марионетни комунистически  правителства,  датата 22 септември бе заличена от календара на официалните ни призници.  А самата мисъл тя да бъде национален празник се смяташе за опасна и враждебна на „социалистическия строй”.  През 1990 г. българският народ пожела отново своята независимост. Затова и българската демокрация, колкото и крехка и плаха да бе в началото, имаше за своя цел да възстанови независимостта на България като ни освободи от съветската, от руската зависимост. Защото ние разбирахме, разбираме това и днес, че България може да е истински независима само когато е независима от Русия. И затова сами избрахме живот в Европейския съюз и сигурност чрез колективната отбрана на НАТО, а не съюз – икономически или военен, с Русия.  Това е да бъдеш независим. Сам да можеш да направиш избор. 
 
Годината след  обявяването на Независимостта е година за дипломация. Турция се отказва от финансовите претенции към България. Но се задължаваме да изплатим на Руската империя в срок от 75 г. колосалната сума от 82 милиона златни български лева, равняваща се на близо 

10 милиарда днешни български лева

 Русия винаги е обръщала всичко в пари и в зависимост. Нейните действия спрямо нас никога не са били безкористни  и благородни. Така е и днес. Руският окупационен корпус, както в официалните документи се наричат „освободителите” ни по това време,  се е канел да векува у нас. Но на Берлинския конгрес през юли 1878 г.  нашите приятели от Запад дават срок на руснаците да се изнесат от България. И същите западни държави 7 години по-късно подкрепят нашето Съединение, докато Русия противопоставя, защото било станало без нейно съгласие. Но това, че Русия ни се мръщи е най-малкият проблем. Няма усмихнати мечки. По-големият е, че  тя насъсква нашите съседи сърбите да ни нападнат. Сетне прави и опит за държавен преврат у нас, за русофилски бунт, опитва се да прогони героят на Съединението – достойният български княз Александър I Български. И той, милият наш княз, за да запази България цяла и разбирайки отлично каква заплаха за нашата свобода е Руската империя, решава сам да абдикира, за да се омиротвори ситуацията и за да се омилостиви източния звяр. Но Съединена България продължава към своята Независимост. Огромна е заслугата за изминаването на този труден път на поета- революционер и държавник Стефан Стамболов. Негови са думите: 

„Съединението прави силата, а силата ражда Независимостта!”

 Като министър-председател той прави сечено на руския император и след това е съсечен в центъра на София от руски агенти.  А председателят на Народното събрание Захари Стоянов, който е бил негов съратник в борбата за независимост, е отровен в Париж като следите отвеждат отново там, където днес отвеждат следите от престъплението в Солсбъри. 

Мисълта ми е, че е време да приемем българската Независимост като един завършен монумент –  изваян от един творец. И това е българският народ. В наливането на основите му участват работници от други народности – руснаци, украинци, румънци, поляци, литовци. Те са от „строителната бригада” на руския император. Скулптурата на Съединението си я извайваме сами. Но завършеният монумент, пред който застават в почит и уважение към България всички държави и народи се нарича НЕЗАВИСИМОСТ.  В неговото величие ние съзираме и ОСВОБОЖДЕНИЕТО И СЪЕДИНЕНИЕТО. Виждаме ги обединени в една завършена композиция наречена НЕЗАВИСИМОСТ!  И този паметник на Независимостта на България трябва да бъде поставен на мястото на фалшивия и изпълнен с омраза към българския народ паметник на съветската армия в центъра на нашата столица. 

Монументът наречен НЕЗАВИСИМОСТ трябва да бъде наш национален празник. Манифестът на независимостта от 22 септември ни поставя на картата на независимите държави в света. Това е нашият национален празник. Всичко преди него е предистория. Важна, съдбовна, но...предистория. След този ден ние сме ние. Това е денят, който като българи, а не като чуждопоклонници, трябва да запишем в Конституцията си като национален празник. Както са го направили, с малки изключения, почти всички народи по света. Този ден ни говори за дългия път който сме изминали, за да постигнем независимостта си. Говори за собствените ни усилия като народ. Затова и само ако истински ценим своята независимост другите държави и народи ще ни уважават и ценят.