На 23 август европейските граждани отдават почит на жертвите на тоталитарните режими през ХХ век. Ние, българите, познахме в своята история единствено ужаса на комунистическия тоталитарен режим. Затова и само той у нас със закон е обявен за престъпен, а организацията, която го осъществява – Българската комунистическа партия, е обявена в същия закон, приет през 2000 г., за „престъпна организация”.
На 18 септември 2008 г. 40-то Народно събрание прие т.нар. Декларация за европейската съвест и комунизма, известна още като Пражката декларация. С нейното приемане народните представители ясно изразиха волята на българския народ комунистическите режими по света да се осъждат със същата категоричност, с която се осъждат нацистките и фашистките режими. Против това решение гласуваха единствено наследниците на престъпната организация, които все още се гордеят с нейната терористична дейност – депутатите от БСП. Народното ни събрание тогава настоя да се коригират учебниците по история така, че престъпленията на комунизма да се изучават така, както се изучават престъпленията на нацизма. Трябваше да изминат десет години, за да стане това възможно.
На 27 ноември 2009 г. по предложение на народния представител от СДС Лъчезар Тошев 41-то Народно събрание прие решение, с което обяви 23 август за Ден на памет за престъпленията на националсоциалистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане паметта на жертвите им. На 23 август 2010 г. този ден е честван в България за първи път.
Изборът на датата 23 август за Ден на почит и памет за жертвите на тоталитарните режими, не е избрана случайно. Тя е предложена от чешкия президент Вацлав Хавел през 2008 г. с аргумент, който не търпи възражение. Защото на този ден, през 1939 г. Съветският съюз и Германия сключват Договор за ненападение помежду си, известен още като „Пакт Молотов–Рибентроп”. Вячеслав Молотов и Йоахим фон Рибентроп са външните министри на двете държави, които формално подписват договора, но
негови „творци” са Йосиф Сталин и Адолф Хитлер,
както и висшите ръководства на управляващите в СССР и Германия партии – комунистическата и националсоциалистическата. Възгледите на комунисти и нацисти съвпадат по редица въпроси, което проличава и от приетите към договора секретни протоколи, чието съществуване стана известно много по-късно. В тях те документират волята си да завладеят и да си разпределят територията на европейския коинтинент. Това е договор за взаимопомощ, за братство и сътрудничество между два антихуманни режима.
През 1939 г. в Европа няма други по близки една до друга и по-братски държави от болшевишкия Съветски съюз и националсоциалитическа Германия. По-късно народите ще ги нарекат „съюзници–разбойници”, но това става наистина трагично по-късно, когато жертвите на тяхното безумно приятелство са вече десетки милиони.
Само седмица след подписването на този позорен договор той влиза в действие. На 1 септември 1939 г. германската армия нахлува в Полша, а след още две седмици – на 17 септември, това прави и съветската армия. Така започва Втората световна война. Нейни подпалвачи са съветските комунисти и германските националсоциалисти.
На този ден, когато руснаците бързат да изпълнят съюзническите си задължения, марксисткият „философ“ и бъдещ регент на Царство България, „беззаветно верният на партията“ бъдещ академик Тодор Павлов пише брошура озаглавена „Против объркване на понятията“. Пише я, защото е факт, че в комунистическите среди у нас тогава настъпва известно объркване. Има комунисти, които не могат да схванат смисъла на съюзничеството между болшевики и нацисти, между Сталин и Хитлер. И Павлов решава да обясни и на най-простите от тях, за какво става дума. А става дума за това, пише Павлов, че „не фашизма е най-страшния враг на комунизма, а... английския империализъм“. Някои партийни кадри са ошашавени от това „прозрение“, но приемат новата партийна линия, защото тя, както посочва Тодор Павлов, идва от Москва. И следва знаменателната мисъл:
„И народите в СССР, и германският посрещнаха сключването на пакта с особена радост и в цяла Германия неведнъж вече се носи викът:
„Хайл, Хитлер! Хайл, Сталин!...
Дружбата между народите на Германия и СССР, закрепена с кръв, има всички основания да бъде продължителна и здрава“.
Тодор Павлов си беше късоглед учен и политик, цензор и мракобесник, който си остана такъв до края на живота. Защото е факт, че болшевишко-нацистката дружба изтрая по-малко от две години. На 22 юни 1941 г., когато започва междусъюзническата германо-съветска война като част от Втората световна война, споменатият съветски външен министър Вячеслав Молотов чете обръщение по Московското радио, в което заявява следното:
„Нападението срещу нашата страна е осъществено независимо от това, че между Съветския съюз и Германия има сключен договор за ненападение и съветското правителство абсолютно добросъвестно изпълняваше всички условия на този договор.”
Именно тази „добросъвестност“ на Съветския съюз към нацистка Германия издава пълното разбирателство между „съюзниците разбойници“. Тя оборва и пропагандните клишета на българските комунисти. Особено странно в това обръщение звучат думите на Молотов, че Германия се управлява от „кръвожадна фашистка клика”. Но нима, когато първият дипломат на СССР си поставя подписа, заедно със своя немски колега Йоахим фон Рибентроп на 23 август 1939 г. под договора за ненападение между двете държави, когато двамата си стискат дружески ръцете и вдигат чаши с шампанско за успеха на тайните си замисли, той не е забелязал с кого подписва договор? Що за късогледство? Но ще кажете – минало, заминало. Не е така.
Защото именно в наши дни руският президент Владимир
Путин направи опит да оправдае престъпният германо-съветски договор
от 1939 г., твърдейки, че той е гарантирал сигурност на СССР. Точните му думи бяха: „аз споделям мнението на нашия министър на културата, че смисъл „осигуряване на сигурност“ в този пакт е съществувал.“ Чудно „осигуряване“, няма що. Европа е в пламъците на войната, народите са в ужас, навсякъде смърт и страдание, а видите ли – Путин споделял „мнението“!?
Не прави чест на руския народ, че 70 години крепеше болшевишкият тоталитарен режим и участваше в окупацията на чужди родини. Затова и поляци, естонци, латвийци, литовци, чехи, словаци, унгарци, румънци не „приветстват“ съветската си окупация. Тези народи разбират, че докато нацизмът е победен, болшевизмът остава още дълго време жив.
Победата над фашизма и нацизма във Втората световна война не донесе свобода за българския народ. Нашата трагедия започна след нея.
Затова и ние, българите, не само не трябва да приветстваме съветската окупация на страната ни през 1944 г., не само не трябва да търпим върху земята ни да има паметници на окупаторите, но и отдавна трябваше да настояваме руският президент Владимир
Путин да поднесе извинение на нашата страна
за тази окупация. И този въпрос – за изчистването на просъветските и комунистическите паметници от земята ни, както и въпросът за извинението, което трябва да изискаме от Русия, като условие за развитие на добри и равнопоставени отношения, не е въпрос за дискусия и референдум, каквато мисъл минава през нечии компромисни глави. Това е въпрос на национално себеуважение, на дълг и памет към жертвите на комунистическия режим у нас.
В последните дни на месец юли, преди парламентарната ваканция на Европейския парламент, взех участие заедно с литовски депутати – Раса Юкневичене, Андрюс Кубилиус – бивш премиер на Литва и др., в изготвянето на предложение за Резолюция от името на Европейската народна партия, относно значението на Деня на европейското възпоменание за жертвите на тоталитарните режими за бъдещето на Европа. В Резолюцията изтъкваме, че подписаният преди 80 години Пакт „Молотов-Рибентроп” и тайните протоколи към него проправят пътя към избухването на Втората световна война и към последвалите страдания на милиони европейци. Подчертаваме, че нацисткият и съветският режим, както и комунистическите режими наложени след войната в редица европейски държави, довеждат до масови убийства, геноцид, депортиране и
загуба на живот и свобода по размери, които човешката история дотогава не познава
СССР използва Пакта „Молотов-Рибентроп” за започване на агресия срещу няколко независими съседни държави, за започване на агресивна война срещу Финландия и присъединяване чрез сила през 1940 г. на независимите републики Литва, Латвия и Естония.
В Резолюцията подчертаваме също така, че след разгрома на нацисткия режим и края на Втората световна война, една част от европейските държави започват своето възстановяване и помирение, докато други, остават под съветската окупация в продължение на половин век, лишени от свобода, суверенитет, достойнство, човешки права и нормално социално-икономическо развитие. Затова и настояваме, че продължава да съществува необходимост от пълна морална и правна оценка на престъпленията на комунистическите режими. Нашият призив е държавите членки на ЕС да повишават осведомеността на младото поколение за престъпния характер на тоталитарните режими, а Европейската комисия да осигури ефективна подкрепа за проекти, посветени на историческата памет в държавите-членки.
В проекта за Резолюция се отбелязва още, че Русия остава най-голямата жертва на съветския режим и че нейното развитие към демократична държава ще бъде възпрепятствано, докато правителството, политическият елит и пропагандата в нея продължават да представят превратно съветските престъпления и да прославят миналото на съветския тоталитарен режим.
Важен момент в Резолюцията е пункт 13, който се отнася до продължаващото използване на символите на съветския тоталитарен режим в в публичното пространство, както и за търговски цели. Към този текст си позволих да направя предложение , с което подчертавам, че „продължаващото съществуване в някои държави членки на паметници и паметни плочи на публични места ( паркове, площади, улици и др.) прославящи съветската армия, която в тези държави се явява окупатор, създава условия за
фалшифициране на истината за Втората световна война
и за пропаганда на тоталитарната политическа система”.
Разчитам, че Резолюцията ще бъде подкрепена най-напред от депутатите от Европейската народна партия, а след това и от Европейския парламент. Но вътрешното ми убеждение е, че само с декларации и резолюции памет не се съхранява. Необходимо е в законодателството на страните членки да присъстват ясни текстове, които да преследват наказателно всички опити да се представят в положителна светлина тоталитарните режими. В България,например, не бе осъществена реална декомунизация чрез лустрация на кадрите на БКП и Държавна сигурност. Нещо повече. Позволи им се те да се завърнат отново на „сцената” като овладеят огромен финансов и материален ресурс. Позволява се на държавата наследник на Съветския съюз да продължава да се намесва във вътрешните ни работи, да контролира цели отрасли на българската икономика, да източва финансов ресурс, да осъществява инвазия чрез заселнически „проекти”. У нас има партии и политици, които
обслужват антибългарските руски интереси
И те ежедневно предават нашата държава.
Затова и на този ден, 23 август, почитайки паметта на жертвите на тоталитарните режими, не трябва да забравяме, че у нас злото все още не спи под камък.
И всичките ни усилия трябва да бъдат насочени не само към почит на жертвите, но и към активно противодействие на опитите да се възстановяват практики от времето на комунистическия режим. Паметниците на окупаторите трябва веднъж и завинаги да бъдат изхвърлени от земята на България. Отношенията ни с Руската федерация трябва да се постави в зависимост от нейната готовност да се извини на българския народ за причинените злини от Съветския съюз. И това трябва да бъде отговорна държавна политика, а не спорадични призиви на отделни граждани или организации. В 21 век България трябва да бъде такава, за каквато са мечтали жертвите на комунизма – държава с достойнство, с национална гордост и чест.