Преди десетина дни (на 30 април) съм споделил във Facebook есето на Дмитрий Чекалкин, писано на 9 май 2017 г., озаглавено „Трагедия во всем мире или праздник в Расии”. То звучи в една изцяло минорна гама и на пръв поглед цели единствено да покаже колко нелепо е да се чества такъв „празник” в страната, чиито управници внушават, че тя е главният (ако не и единственият) победител в тази война, а всъщност и по военната си мощ, и по икономическите си показатели, и особено по жизненото си равнище тя изобщо не може да се мери с победените във войната страни. Но нещото, което дълбоко ме заплени, беше невероятната емпатия на автора към руския народ, постигнал тази тъжна победа с цената на многократно по-големи лишения, страдания и човешки жертви, отколкото би могло при едно не толкова некадърно и не толкова човеконенавистно държавно ръководство.
Сега, в навечерието на 9 май, отново ще приведа изцяло това есе, но с две съществени промени спрямо първия път. Първо, ще преведа текста на български. Защото мнозинството от нашите сънародници, на въпроса в някаква анкета какви чужди езици владеят, без да им мигне окото, биха посочили на първо място руския. Въпреки, че ако трябва да преведат от български на руски две изречения, тези, които биха направили това с по-малко от пет падежни грешки, едва ли надвишават 1-2 %. И тъй като, дълбоко в себе си, си дават сметка за това, мнозина посетители вероятно ще отминат текста на Чекалкин, без да го прочетат. Други пък ще последват призива под руския текст „Вижте превода”. Обаче - изненадааааа ! - преводът се оказва или безвкусна шега с читателите, или резултат от нечия невероятна некадърност. Почти всяка дума е „преведена” погрешно, при това сама за себе си, без никаква връзка с контекста, така че се е получило това, което в психиатрията се нарича „словесна салата”. Според почитателите на „День Победы”, този ден е празник, обаче за преводача празникът е преди всичко неработен ден, поради което тази дума, многократно използвана в оригиналния текст, навсякъде в превода е преведена като „почивка”. Затова в песента, която тези дни ще ни проглуши от всички руски телевизии, се казва „…это праздник со слезами на глазах”, което е преведено много находчиво като
„това е почивка със сълзи отпред”
Вторият ми принос към есето на Дмитрий Чекалкин ще бъде в това, че ще приведа и няколко от коментарите към него, за да покажа огромната поляризация между тях, а ще добавя и собствени коментари – ще разкажа, например, за някои от знаковите съветски фигури от WW2 (руснаците я наричат Великата Отечествена) – например за генерал-полковник Виктор Абакумов, далеч по-малко известен от Сталин и Берия, но с не по-малки заслуги към народа си.
Първите два противоположни по насоченост коментара към есето на Дмитрий Чекалкин ще приведа още преди самото него. Първият от тях е типичен пример за разобличаване „ad personam” - срещу тезите на опонента си „разобличителят” няма никакви доводи по същество, поради което е принуден да използва лични обвинения срещу него – просто за да покаже колко той е лош. В случая самата националност на Чекалкин става такова обвинение.
Сергей Лебедев: „Идете на страницата на автора и го чуйте ! Да започнем с това, че той е украинец. Съдейки по неговите постове, той поддържа сегашната власт и е русофоб”.
Нека сега към патриота Лебедев да се обърне един негов съименник, също Сергей. Неговият коментар показва ясно, че той е един от хората, които узурпаторите на Крим наричат „бандеровци”, без да си дават сметка, че всъщност им правят комплимент, като ги наричат с името на героичния украински патриот.
Сергей Докукин: Аз съм руснак, от Севастопол, града, в който всеки камък може да разкаже за войната. За мен това е ден на паметта, паметта за подвига на простите хора. Това не е празник! Да, участвах в Майдан, служих във ВСУ и съм русофоб. Ненавиждам такива като тебе. И ако ти дойдеш на моята земя, с голи ръце ще те удуша ! А Крим ще си върнем, в това съм повече от сигурен. Защото ние сме народ, свикнал да създава. А вие и досега мислите само за завоевания и грабежи”.
А ето сега и моят превод на есето на Дмитрий Чекалкин:
„Аз преди всеки 9 май си мисля какво беше това – защо вашият сипаничав Сталин след 1945 отмени празнуването на Победата? А сега го зная със сигурност – той помнеше добре и страшното лято на 1941, когато неговата „червенознаменна и легендарна” се разбяга и цялата се предаде в плен на немците, и 1942, когато през лятото немците излязоха на Волга. Това рижо мустакато псе знаеше, че така покри полесраженията с трупове, че у немците имаше санаториуми, където те лекуваха картечарите си от неврози. Защото даже войникът не може да не откачи, когато срещу тебе вървят хиляди хора, вълна след вълна, а ти
трябва да ги убиваш, защото това е война
Ето как воюваха великите руски пълководци.
Сипаничавото псе знаеше, че истинските фронтоваци няма да му простят това и някога ще се нахвърлят върху него. Именно те, които воюваха, след войната никога не разказваха какво са видели. Защото за него беше страшно дори да си спомниш. И те от нищо не се страхуваха. И после всички тях, осакатени, без крака и без ръце, на дъски с лагерчета, ги събраха по улиците и ги изпратиха в „санаториуми” от рода на концлагера на Валаам.
А после, при Брежнев, който през войната някъде там се угояваше в полковата или фронтовата кухня, от 9 май направиха „празник със сълзи в очите”. От най-огромната трагедия на страната пропагандните босове направиха „празник”. И колкото повече се отдалечаваме, толкова той е по-истеричен, по-гръмък, по-весел. А невръстните деца, които загиваха в 1941/42, така и просто си лежат в земята, непогребани като хората, и никому на дядовия не са нужни. За да могат сега босовете на пропагандата да си правят гешефта върху техните кости.
Тук някой ми писа: „Искам да намеря гроба на дядо си”. Нямаше никакви гробове. През лятото на 1941/42 в плен се предаваха с милиони. Захвърляха техниката и отиваха при немците. И това – ако имаше къде да се отиде. А там умираха от глад в ямите, в които ги пъхаха. Самите немци нямаха какво да ядат и с боеприпасите бяха зле. Затова просто ги подгонваха в деретата, поставяха двама-трима от обоза с винтовки и край. Самите немци пишеха, че не са очаквали такова масово предаване в плен, затова и не са имали готовност.
У бойците, които ние изравяхме, боекомплектът беше съвсем цял, те даже не успяваха да повоюват. Има заповед да се окопават – те изкопаваха ямки с дълбочина половин лопата, идваха немците и в тези ямки просто ги отстрелваха. И по-добре беше, когато ги убиваха, че после те в тези ямички умираха от глад. Ето такива и сега изкопават напролет, когато земята не е изсъхнала и е мека.
У фотографа Гундлах, който после в Трупната борова гора снимаше умиращите от Втора ударна, има кошмарни кадри – обелени до височина 2-3 метра дървета в гората. С кората им се прехранваха. Немците, които дойдоха по-късно тук, сами гладуваха и просто застрелваха нашите бойци, за да не делят с тях остатъците от храна. А местните изследователи Орлови още в края на 50-те намериха там на торфената теснолинейка в гората композиция от открити вагони – при пробива през 1942 нашите искаха да извозят болницата, но не можаха и просто разкъсаха ранените с гранати.
Войната от 1941/42 е страшна не с боевете с викове „За Родину !”, а с глада и смъртта в тези ями при фрицовете. А къде те можеха да дянат милионите, предали се в плен ? Те самите нямаха какво да ядат и затова грабеха местните: „ - Мамичка ! Кокошчица, яйце, млекце !”.
Войната е страшно нещо. Моля ви, престанете от нея да правите празник! Даже вашият обожаван Сталин разбираше това!
Мислете за юношите, които хвърлиха срещу немските картечници и под танковете.
9 май – това не е празник, това е скръб, пред която плачат даже дърветата
Престанете да се веселите в този ден! Просто поседнете тихо, спомнете си за убитите от немците 18-годишни момченца. Това не е победа, това е бедствие! Спомнете си за хлапетата, които немците убиваха. Разберете, в страната ни избиха цяло поколение. Тогава, за чий х*й танцувате?”.
Като превеждах изречението, че хората, които са преживели тези неща, не разказват за тях, защото за тях е страшно дори да си спомниш, реших да приведа и един от коментарите, които със страшна сила потвърждават написаното от Чекалкин.
Константин Силченко: „Моят дядо за войната също нищо не разказваше, въпреки че я беше изминал цялата, от първия до последния ден, и беше два пъти раняван. Веднъж, в навечерието на 40-годишнината от Деня на Победата, дойдоха от училището и го помолиха да говори на тържествен сбор. Дядо ми ги изпрати на известните на всички три букви. Когато го попитах защо постъпи така, той отговори, че да лъже не желае, а да каже истината не може”.
А ето един друг коментар, показващ кой е подпомагал Вермахта в унищожаването на живата сила на Червената армия. Припомням мимоходом, че в този цитат абревиатурата РККА означава „Рабочье-Крестьянская Красная Армия”.
Георгий Виноградов: „Значителна помощ на Вермахта в унищожаването на живата сила на Червената армия оказваха войските на НКВД – те разстреляха (само според официално-оповестените присъди!) 157 000 войници и офицери от РККА (15 дивизии !)”.
Когато четем този коментар, просто сме длъжни да отдадем дължимото на генерал-полковник Виктор Семьонович Абакумов (1908-1954). Той е завършил само два от класовете на тогавашното основно образование, но в автобиографията си ги увеличава на три, за да покаже, че има поне прогимназиално образование. Но неговата полуграмотност никак не пречи на стремителната му кариера на „чекист” – от санитар в здравно заведение, обслужващо „Органите”, до министър на Държавната безопасност на СССР. Много обичал да се фотографира. Обичали да се фотографират и всички други офицери – и от армията, и от НКВД, защото когато елементарният човек надене униформа, той смята, че е станал особено фотогеничен. Десетки хиляди от тях са унищожени от Сталин в самото навечерие на войната – добре известното обезглавяване на РККА около 1939. А през 90-те, когато избитите тогава бяха посмъртно реабилитирани, един колектив от ентусиасти поискал да увековечи паметта им с издаването на алманах – с кратки биографични данни и с портретите им. Но се оказало, че семействата на повечето от тях не могли да намерят дори и една портретна снимка на своя съпруг (баща / дядо) – толкова старателно навремето „Органите” иззели и унищожили цялата им (включително семейна) документация. Съвсем различен е случаят с Абакумов. От него е запазена внушителна фотогалерия, три възлови снимки от която ме впечатлиха особено. На първата, от началото на кариерата му, се вижда, че Абакумов е висок, представителен и (прости ми, Господи!) дори красив. Този му облик напълно съвпада с характеристиките, които са му дадени от тогавашните му началници – красавец, спортсмен (майстор на спорта по джудо), забележителен танцьор, бонвиван и неудържим женкар. Втората от тези три снимки е направена в апогея на кариерата му. На нея виждаме един абсолютен мерзавец и садист, който, вече като министър, обичал лично да бие и изтезава до смърт „подследствените”. Той организира и ръководи предложените още от Троцки „заградотряди” – подразделения на НКВД, разполагани зад съветските части, за да разстрелват безмилостно всички, които започнат да отстъпват пред по-добре въоръжения и по-добре командван противник. Няма никакви данни участниците в „заградотрядите” да са получавали неврози и да са се нуждаели от санаториално лечение, както Чекалкин ни го разказва за германските картечари. Именно Виктор Семьонович е създател и (през цялата война!) ръководител на зловещия СМЕРШ. Тази абревиатура, прекалено идиотска даже за съветските стандарти, е предложена лично от Върховния Палач и означава
„Смерть Шпионам!”
В официални съветски документи, посветени на армейското контраразузнаване, означавано с въпросната абревиатура, между главните му задачи се посочват „…филтриране на бойците, попадали в немски плен и премахване на неблагонадеждните елементи в новозаетите територии”. Как именно са се осъществявали „филтрирането” и „премахването” не е особено трудно да се досетим. Една друга много основна функция на СМЕРШ само допреди няколко десетилетия можехме да гледаме в съветските документални филми от онова време (после шефовете на съветската кино-пропаганда се освестиха, че показването им не допринася особено за „имиджа” на „легендарния СМЕРШ” и спряха да ги излъчват). Тези записи показваха как в „освободените” от немска окупация съветски градове и села СМЕРШ-евците влачат към издигнатите бесилки десетки свои съотечественици, обвинени в колаборационизъм. Последният се е изразявал в това, че по време на окупацията те са се занимавали с професиите си отпреди нея – фурнаджиите печали хляб, шивачите шиели дрехи, учителките учели децата, а кметовете и полицаите преследвали и арестували крадците, изнасилвачите и мародерите. Логиката те да бъдат обесени за този им колаборационизъм е наистина желязна. Упражнявайки довоенните си професии, те създавали у съгражданите си измамното впечатление, че и под немската окупация може да се живее не по зле (а, според мнозина свидетели, и доста по-добре), отколкото при съветската власт. Затова жителите на окупираните селища продължавали да живеят и да работят нормално, вместо веднага да станат партизани, за да се бият с враговете на СССР. Очевидно е, че обесването е било единственото справедливо наказание за тези колаборационисти.
Коренно различна е третата и вероятно последна снимка на Абакумов. На нея виждаме един човек, доведен до най-последните предели на страданието. Защото Абакумов е между малцината приближени на Сталин, които го надживяват, но въпреки това Върховният Палач ги повлича след себе си в Отвъдното. Загубил неговото доверие в началото на 50-те, Абакумов е арестуван на 12 юли 1951 г., а е съден на закрито съдебно заседание чак на 19 декември 1954 г. и още същата вечер е разстрелян. Тази последна негова снимка е правена от „Органите” точно по времето, когато е бил подследствен. През тези три години повдигнатите срещу него обвинения са променяни няколко пъти според политическата конюнктура. Не се променят само нечовешките изтезания, на които той е подложен и които го превръщат не просто в инвалид, а буквално в жив труп, напълно лишен от способността да се придвижва самостоятелно. Защото довчерашните му подчинени, вероятно като отплата за безсънните си нощи, през които не са знаели дали ще осъмнат живи, са приложили върху него целия арсенал от нечовешки изтезания, внедрени в практиката им лично от него. Като християни, в такива случаи не бива да изпитваме злорадство. Но, от друга страна, хората, които са убедени, че
такива изверги трябва да получават част от Божието възмездие
още тук, на Земята, трябва да знаят, че Виктор Абакумов е един от малцината, които са го получили.
Това, разбира се, не попречи на съвременните руски кинотворци да създадат сериала „Страна Советов. Забытые вожди” който беше излъчен и по една българска телевизия, а един от епизодите е посветен на Абакумов. Така той беше причислен към несправедливо забравените съветски вождове.
Като си давам сметка, че моето есе се получи по-мрачно и по-депримиращо дори от това на Чекалкин, иска ми се накрая да го поразведря поне с един опит за усмивка – със шаржа „Спасибо деду за Победу !”
*Д-р Карев е професор по антропология. В началото на демокрацията е народен представител в 36-то и 37-мо Народно събрание, а по-късно (1998-2004) е извънреден и пълномощен посланик в Рабат, Кралство Мароко. Публикува свои статии в "Демокрация", "Знаме", "Век21", "Про & Анти" и "Либерален преглед".