Националният ни празник 3 март ми даде повод да напиша няколко статии, в които изразих мнението си за този ден,който не обединява, а разделя българите. И дава повод за чуждопоклонничество, което само по себе си е отрицание на понятието "национален празник". Практически определени среди у нас превърнаха националното в междунационално. И естествено празникът изчезна. Останаха скандалните и провокационни приказки на един чужденец – руският патриарх Кирил, разправиите между политици – българофили и българофоби, проруската медийна пропаганда и унизително приклекналата за целуване на ръка вицепрезидентка. Това бе тая година 3 март. Как ще бъде догодина е рано да се каже. Дано сме разбрали,че не е хубаво
да превръщаме националния си празник в чуждопоклонничество
Никоя друга държава така не прави. Не е морално, не е патриотично. Но в тази връзка и по повод написаното от мен, отново негодници пуснаха лъжата, че видите ли Йорданов имал "трети дядо". И то не какъв да е дядо, а дядо – убиец на ястребинчета. Та във връзка с тази лъжа пиша този текст, с който искам да заявя на тъпанарите, че нямам "трети дядо".
Дядо Иван и дядо Александър, на когото съм кръстен, са моите единствени дядовци. Вярно е, че дойдоха времена, в които човек може да си избере социален пол. Може да си избере и „социален дядо” – трети, четвърти, пети дори. Можеш
да имаш вече дори бабодед
Но аз принадлежа на поколението с двама дядовци – по бащина и по майчина линия. И с две баби – техните булки.
Първият ми дядо, по майчина линия, е дядо Иван от село Бреница.Това е онова врачанско село в което отдавна не карат с вино воденица. А някога какво вино само правеше дядо! Оцелял бе той в сраженията при завоя на река Черна в Първата световна война. Върнал се у дома, запретнал ръкави – орал, сял, жънел, вършеел, лозе гледал, жива стока чувал, че и майстор железар си падал. Намерил си и работлива стопанка – баба ми. Задомили се. Вдигнали свой дом. Четири деца им се родили. Но страшна беда ги сполетяла. Тя сполетя и целият ни народ. Появили се лошите хора и им прибрали земята и „животинките” за „общо ползване”. Тръшкал се дядо, попържал ги, те пък му отговорили с прикладите на пушките. Но животът е по-силен от лошите хора. Помня как дядо се връщаше към залез слънце от текезесето капнал от умора, но не подвиваше крак, а веднага се хващаше за мотиката, за да прекопае градината. Дълго мога да разказвам за него.
Дядо Александър, по бащина линия, е родом от Свиленград. След Първата световна се заселва в Бяла Слатина и става чиновник в Земеделска банка. Баща ми, Ациката, както го знаеха неговите връстници, завършва право в Софийския университет, пише стихотворения. Но
идва зловещият месец септември на 1944
година и новата власт бързо го отказва от мерака му да работи като юрист. А причината е елементарна:спомнили си местните комунисти, че той много се бил радвал, когато през войната сме си върнали Южна Добруджа, бил легионер, т.е. патриот. А това в държава, в която народът трябва да бъде приучен да обича своите окупатори, е много лошо. Но както и да е. Излиза татко от кауша, излиза жив и от "трудовите войски", и заминава за Варна, където среща дъщерята на дядо Иван. И в един хубав зимен ден на 1952 година за първи път проплаква моя милост. Всички новородени плачат. Но моят рев е бил кански. Защото се оказва, че вместо да се родя във Варна,
съм се родил в град Сталин
На снимката(в галерия) виждате баща ми заедно с голямата българска поетеса Елисавета Багряна. Знаеха се от времето "преди". Снимката е от Варна, от Дома на писателите.
Запомнил съм дядо Александър като важен, достолепен, винаги изрядно облечен. Къщата му бе край „барата”, но след като почина и тя си отиде. Затова пък в Бяла Слатина има паметник и площад на името на местната терористка – убийцата Цола.
Дядо Иван и дядо Александър отдавна ги няма. А аз какво доживях? Доживях да ме обиждат на „трети дядо”. Гьостерица да имах, щях да я развъртя. На улицата да ги срещна плесница ще им зашлевя. Защото са негодници. Една надеждица ми е останала. Все още вярвам, че все някога ще се свършат клеветниците в нашата България.