Почти всеки триумф в Българската история е бил съчетан с катастрофа. Почти винаги, когато сме постигали нещо, то е било свързано с някаква непрежалима загуба. Но няма по красноречива дата от днешната, която да показва това съчетание на постижение и катастрофа.
На 13 юли 1878 година в Берлин България получава международно признание като автономно княжество, макар и в рамките на Османската империя. Същевременно земите определили се като български с утвърждаването на Българската екзархия – една безспорно национална институция – са жестоко накъсани. А само година и половина по-рано, на Цариградстката конференция, великите сили са предложили на султана да даде автономия на българите именно в границите на Екзархията. Защо се е стигнало до тук.
Най-простия отговор е, защото едната от евразийските империи – Османската отказва да приложи решенията на „Концерта на Европа“, а другата – Русия вижда в този отказ шанс да завладее Проливите.
След известни колебания Русия обявява на Османската империя война, която нашата историография нарича Освободителна. Мандатът, който Русия е получила от „Концерта на Европа“ е създаването на
автономна България в границите на Екзархията
Още преди Цариградската конференция Русия сключва с Австрия и друго, тайното Райхщадско споразумение, според което, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено. Англия от своя страна е силно притеснена от засилването на руското влияние на Балканите. Като „компромис“ се приема България да бъде разделена на две приблизително равни автономни области, всяка със свое законодателно събрание.
След тежки сражения при Плевен, Стара Загора и Шипка – последните две отвоювани с решаващото участие на българските опълченци, Руската армия завзема Одрин и Османската империя моли за примирие. Ако целта на Русия е била да „освободи България“, то тя е бола напълно постижима. След Одринското примирие Османската империя очевидно е била готова да приеме решенията на Цариградската конференция, а „Концертът на Европа трудно е можел да се отметне от тях“, дори и ако бъде добавено правото на двете автономни български области да се обединят, ако те пожелаят това.
Само, че Русия няма никакво намерение на Балканите да се създаде свободна България, която да живее в мир и разбирателство със съседите си и да да изгражда държава и общество от европейски тип.
В новата си книга „Измамата Сан Стефано“, Иво Инджев показва, че Русия залага жесток капан, който довежда българския народ до серия от катастрофи. Целта на Русия е да овладее Босфора, но ако това е невъзможно, то поне българите да считат Русия за покровител, да обвиняват Запада за своите несрети и да са в конфликт със съседите си.
Ако разгледаме хронологията на събитията, довели до фаталния 13 юли, ще видим, че Инджев е прав.
В нарушение на Одринското примирие Русия продължава настъплението си към Цариград. Вероятно така се тества британската готовност да се намеси във войната. Можем да предположим, че ако Лондон се беше ограничил само със словесни реакции, руската армия е можело да влезе в Османската столица и да постави Европа пред свършен факт. Подобно развитие без съмнение би превърнало България в неделима част от Руската империя. Но Британия не се ограничава с изявления. Британският флот е придвижен в Мраморно море. По кръчмите в Лондон се пее песента:
„Не искаме ние войната,
но щом трябва на бой ще вървим.
Имаме флота, имаме, хората,
имаме много пари.
Със мечката вече се бихме
Сърцата британски са дръзки,
Дорде кръв британска тупти
Константинопол не ще да е руски“
Британската решителност спасява България
от надвисналата я опасност, но на огромна цена. Земите самоопределили се като български на референдумите за Българската екзархия са жестоко накъсани!
Защо?
Защото в Лондон приемат, че България ще бъде руски сателит!
Но преди да се стигне до Берлинския конгрес, граф Игнатиев прави всичко възможно, за да погребе решенията на Цариградската конференция.
Според „Основите на мира“ определени в Одринското примирие трябва да се създаде автономно българско княжество с „размер не по-малък от размера, определен от Цариградската конференция“. Същевременно територии, част от Българската екзархия и от „Константинополска България“ са предадени на Румъния и на Сърбия. А България е компенсирана със земи, които са останали като част от патриаршията, в които живеят и значим брой гърци. На подписването на Санстефанския договор не присъства нито един българин. България е представена като руска креатура, която е противопоставена на околните балкански страни. Руснаците не допускат българско представителство и на Берлинския конгрес.
И все пак неговите решения имат и положителна страна. По силата на Санстефанския договор Руските войски трябвало да останат в България „около“ две години. Османската империя от своя страна е имала право да придвижва войски през българска територия. Както казваше покойният професор Пламен Цветков, това е договор за безсрочна руска окупация.
Решенията на Берлинския договор едновременно нанасят ужасен удар върху българския народ, но същевременно го спасяват от ново, вероятно по-страшно робство.
По късно, когато се еманципира от Русия, България постига чудеса. С Британска помощ е постигнато съединение на княжество България и Източна Румелия, а в резултат на Лондонския договор за мир получаваме Източна Тракия и широк излаз на Егейско море.
Но заигравайки с друга континентална империя, която оспорва международния ред, губим тези постижения, за да станем лесна жертва на Сталин през 1944.
13 юли е ден, в който трябва
да си припомняме за нашата бурна история
и да размишляваме над нашето сложно геополитическо положение.
Можело ли е да се освободим от тираничната Османска империя без жертвите, които Русия дава във войната 1877-78 г.? Вероятно не. Можело ли е Русия да ни наложи още по-страшно робство, ако не е била намесата на Запада – най вече на Британия? Отговорът отново е положителен. Можем ли да се утвърдим като основен съюзник на „морските“ сили, да сме неделима част от техния свят и с тяхна помощ да блокираме имперски набези от „степите“ и завоевания откъм към Мала Азия?
По мое скромно мнение това е единственият ни шанс да оцелеем като демократична нация. Защото източните империи не могат да бъдат омилостивени.