Насила в Тристранния пакт - 78 години след комунистическите митове за “монархо - фашизма”

Георги Боздуганов

Георги Боздуганов

Георги Боздуганов*

“Националсоциализмът може би е добър за Германия, фашизмът за Италия и болшевизмът за Русия, но нито един от тях не е желан от България, нито България желае да бъде легионерска държава.”

      През септември 1939 г., веднага след началото на Втората световна война, България обявява неутралитет и категорично отказва да участва във всякакви военни съюзи. Въпреки че получава Южна Добруджа с решаващото съдействие на Берлин, страната отхвърля предложението да се включи в Тристранния пакт сключен на 27 септември 1940 г. между Германия, Италия и Япония. Унгария, Румъния и Словакия се присъединяват безпрекословно. След като Хитлер завладява почти цяла Европа и на Дунав застава 500 000 германска армия, устремена да се сражава с британските и гръцките войски в Гърция,  натискът на Райха се превръща в ултиматум. 
        На 16 октомври 1940 г. германският посланик Рихтхофен се явява пред външния министър Иван Попов, и прочита становище за незабавното включване на страната в Тристранния пакт. Даденото време за отговор е 2 дни, а какъв трябва да бъде отговорът се уточнява от нов демарш след изтичане на срока, през който царството упорито мълчи: “срокът даден на България за присъединяване към Пакта, бил продължен с десетина дни.“(1) 
       Положението на България става изключително несигурно предвид 

намерението на Сталин да окупира страната по сценария приложен в Литва, Латвия и Естония

 На 12 ноември той изпраща премиерът Молотов в Берлин за да търси съгласието на Хитлер, срещу което е готов да включи Съветския съюз в Тристранния пакт. Инструкцията, дадена на Молотов за преговорите  недвусмислено гласи: “България – главният въпрос на преговорите – трябва да бъде, по договореност с Германия и Италия, отнесена в сферата на интересите на СССР…” (2)  Фюрерът не се съгласява не поради някаква обич към царството, а по геополитически причини. 
      Подтикнат от българското нежелание за участие в съюза на Оста Сталин изпраща в София специалния пратеник Аркадий Соболев с проект за съветско-български договор, който предвижда въвеждане на войски и изграждане на военни бази — т.е. бъдеща окупация. Същевременно Сталин нарежда на Георги Димитров да мобилизира комунистическата партия за мащабна акция в подкрепа на договора. Акцията няма никакъв успех, а цар Борис отпраща Соболев, заявявайки че България желае да остане неутрална.(3)
        На 3 декември Хитлер вика българския посланик Драганов и в дълъг разговор изтъква всевъзможни аргументи за присъединяване. Накрая той подчертава “голямата опасност за Балканите, ако кризата настъпи без да е ясна позицията на България, която

 ще колабира от болшевизма

 Счита, че влизането в Тристранния пакт е единствената възможност за България да се освободи от задушаващите проблеми”.(4) Въпреки агресивния тон и заплашителното размахване на немския текст на Сталиновия проектодоговор Драганов не показва никаква склонност за поемане на ангажименти. 
       Хитлер остава разочарован и след 2 дни пише на Мусолини: “закъсняването на царя има много лош ефект не само за нас, но и за самата България.  Аз обаче вярвам, че успешно ще се преодолее кризата.” Въпреки липсата на българско съгласие Хитлер го уверява, че с генерал Антонеску “са се споразумели във всички случаи… да започнат приготовленията за настъпление на германските сили през България към Солун.”(5) На 13 декември той издава Директива № 20 (Операция Марита) за нападение срещу Гърция. В плана конкретно е записано: “б) При настъпване на благоприятно време — вероятно през Март— да се придвижат военните сили през България за окупиране на северния бряг на Егейско море и ако бъде необходимо, цялата територия на Гърция. Ние може и да разчитаме на българска подкрепа.”(6) Фюрерът издава заповед за нахлуване без изобщо да я поставя под условие на евентуалното българско съгласие. 
       Гьоринг е интервюиран от български кореспондент, цитиран впоследствие от сп. “Тайм”, като директно заплашва цар Борис: “Вашият цар е твърде неутрален, за да ни допадa. Така или иначе, няма място за царе в Новия европейски ред” (7) 
        На 7 януари премиерът Богдан Филов е в Германия. Първата му среща е с външния министър Рибентроп, втората – с Хитлер. Рибентроп категорично потвърждава решението за нападение срещу Гърция и още в самото начало на разговора с Фюрера Филов заявява, че България е принципно решена да се включи в Тристранния пакт, но въпросът за датата остава отворен и “той вярва, че присъединяването в настоящия момент е преждевременно”. (8) Хитлер настоява царството да вземе решение веднага. Говорейки за британците започва да крещи: “Аз ще ги разбия, ще ги ликвидирам, където и да ги намеря на континента.”(9)  Изтъква своята готовност да проведе атаката срещу “английските нашественици в Гърция с достатъчно големи сили за да избегне дори най-малкия риск. Неговата непоколебимост за настъпление на юг не оставя място за съмнения: “Войната срещу Англия ще протече без спиране, докато един ден Германия й нанесе удар в сърцето”. В своя двучасов монолог

 Хитлер приканва 5 пъти (!) България

 да се включи незабавно, с гаранции за подкрепа “от толкова германски дивизии, колкото са необходими, включително танкови дивизии и самолети”. Филов изглежда е временно оглушал и в края на разговора за трети път “се върна към своите стари аргументи, а именно, че към момента на присъединяване към Тристранния пакт той се страхува от трудности.” Въпреки тежката обработка премиерът не поема конкретни ангажименти. Дава общи уверения, че България все някога ще влезе в Пакта без да посочва срок. (10)
       Въпросът за плановете на Хитлер в началото на новата година е особено значим, защото окончателно предопределя съдбата на Балканите. На съвещания с Генералния щаб, проведени на 9 — 11 януари, той обявява две от своите съдбовни решения. Издава Директива № 22 за мащабна кампания в Средиземноморието, от която следва:
      — настъпление на 12-та германска армия през България и Югославия към Солун и съвместна офанзива с италианците на фронта срещу гърците в Албания. (11)
      — изпращане на войски в Северна Африка, където армията на Мусолини e пред катастрофа след серия поражения от британците. За командващ на новосформирания Африкански корпус, впоследствие е назначен генерал Ервин Ромел. (12)
      На следващия ден, 12 януари, Филов заминава за Русе. Произнася реч на организираното голямо събрание, която е предавана по Националното радио и публикувана в най-четените вестници. Словото на премиера в граничния град е знаково. Произнесено е когато румънския бряг на река Дунав е претоварен с германски метал и понтонни мостове, а въздухът трепери от ръмжащите самолети на Луфтвафе. В спешна грама до  Вашингтон американският посланик Джордж Ърл цитира: ”Днес министър-председателят Филов заяви, в една поразяващо силна реч, че националсоциализмът може би е добър за Германия, фашизмът за Италия и болшевизмът за Русия, но нито един от тях не е желан от България, нито България желае да бъде легионерска държава. (несъмнено имайки предвид Румъния). Той каза, че царят и народът единодушно искат да останат извън войната. …В този критичен момент Филовото категорично повторение, че България желае мирна и единствено мирна ревизия, е изключително важно. (визира отнетите територии с излаз на Егейско море след Първата световна война  - б.а.) Мнозина наблюдатели, по-точно прогермански настроените вярват, че това може да бъде Филовата лебедова песен. Това не ми изглежда вероятно, тъй като мисля, че Филов е изготвил своята реч единствено с одобрението на царя…”(13)   Споменавайки “легионерска държава” премиерът определено има предвид не само властта в Румъния, но и заплашителното нарастване на Българските национални легиони, които, според управляващите, се стремят към установяване на еднопартиен тоталитарен режим. Речта е цитирана и в американската преса с бележка, че тя отразява мнението на Цар Борис: ”Хората трябва да знаят, че днес ние сме свидетели на един от най-големите катаклизми, които познава историята… Ние не трябва да се влияем от нашите чувства, симпатии или желания. Ние трябва да останем, преди всичко друго българи и да работим само за България, да бъдем готови да направим жертви единствено за българските интереси и никога за нечии чужди… Аз съм длъжен да ви предупредя - днес мирът и войната не зависят от малки страни като България. Тя е толкова малка, че не може да диктува дали да има война или мир. Следователно, ние трябва да бъдем готови за всяка възможност.”(14) 
      Държавната позиция е категорична — управляващите не желаят да бъдат марионетки на чужда воля в собствената си страна. Тя е посрещната с одобрение в Анкара, Белград и Букурещ, но Берлин остава крайно резервиран. Според пресреферентът на германското външно министерство Паул Шмидт: “Изявленията на българския министър-председател смятаме за вътрешнополитическа реч, по отношение на която, следователно, не можем да вземем становище.”  (15) Думите на Филов — “България не може да копира чуждите форми на управление”, и “българският народ няма да прости никому, който би искал от България да направи една националсоциалистическа, било съветска, било фашистка или легионерска държава”, неминуемо са коментирани от нацистката върхушка. Вероятно със скърцане на зъби.(16)  
       На многолюдни събрания в Пловдив, Бургас, Лом и Хасково министрите Добри Божилов, Петър Габровски, Иван Горанов и Славчо Загоров разясняват правителствената политика — “задачата на управлението е да запази страната от ужасите на войната”.(17)
      Вермахтът усилено подготвя понтонни мостове и съоръжения за преминаване на р. Дунав, а според разузнавателни данни Румъния също е разположила 4 дивизии на добруджанската граница и се готви да си вземе обратно отстъпените територии в случай на българо-германски конфликт.
      На 17 януари Молотов вика германския посланик Шуленбург, за да подчертае за четвърти път(!), след заявките от 12, 25 и 26 ноември, готовността на СССР да се присъедини към Пакта, ако получи съгласието на Фюрера за втора война с Финландия, 

нахлуване в България

 и завземане на Босфора и Дарданелите (18) Поредният демарш отново потвърждава констатацията на Цар Борис относно съветските аспирации, споделена с бившия премиер Никола Мушанов -  “пътят към българските бази минава през Берлин.”(19) Всъщност път към окупация и ликвидиране на държавата.
      След трескави консултации царят и министрите си дават сметка за неизбежното нашествие и на 20 януари предварителното решение е взето. “Останахме всички напълно съгласни, че пактът трябва да се подпише макар и по принуда, като не даваме военна помощ на германците и прехраната остава тяхна при евентуално преминаване на войските им през България” е записал Филов в дневника си. Определена е и военна делегация, начело с генерал Васил Бойдев, която да договори в щаба на фелдмаршал Лист условията за евентуалното преминаване. Министерският съвет светкавично се събира на заседание продължило до 2 ч. през нощта, което е отразено от премиера: “Поставени бяха последователно въпросите:
      – можем ли да се противопоставим на едно евентуално германско минаване през България
      – трябва ли това минаване да стане по предварително споразумение с нас
      – трябва ли и в интерес на страната ли е да подпишем Тристранния пакт
По всички въпроси бяхме единодушни… Това беше безспорно най-важното заседание, което сме имали досега.”(20) 
      Последен опит за отлагане е направен от военната делегация в щаба на Лист на 21 януари. Генерал Бойдев знае, че държавата не разполага с военни сили да спре инвазията и успява само да повтори, че България е неутрална и не желае да допусне преминаване на чужди войски през нейна територия за нападение на трета страна. Отговарят му, че 12-а армия изпълнява заповедите на Фюрера и българското нежелание не може да отмени нейните действия.(21) Въпросът е дали ще премине през територията на една съюзена държава, или първо ще окупира България. 
      Всъщност Бойдев няма мандат да се противопоставя на навлизането, нито да обсъжда политически въпроси. Неговата задача е да поиска максимално изгодни условия, които следва да се впишат в  двустранен протокол, уточняващ неучастието на българската армия в операциите на Вермахта, защитата на държавните граници и редица допълнителни изисквания, поставени от българска страна. Той се връща в София, докладва за проведените разговори, участва в обсъждането на текста, получава нови инструкции и е изпратен обратно в Румъния, където подписва споразумението на 7 февруари.
      Текстът на този протокол е фундаментално важен защото до голяма степен регламентира военнополитическите отношения на царството с Райха за следващите три години и половина. 

Най-важните договорени  клаузи са:

     1. Окупацията на България е напълно изключена.
     2. Българската армия няма да участва в бойните операции на Вермахта.
     3. Германската армия поема защитата на държавната територия на царството по суша, въздух и вода, срещу всяко евентуално нападение от трета страна. Специално са посочени ангажиментите срещу атака от Турция, Гърция, Югославия, Русия и защитата на черноморския бряг от десант.
    4. Снабдяването на германските военни части ще се осъществява от техни собствени запаси, а евентуалните допълнителни доставки на храни от българска страна ще се заплащат. 
    5. При своето преминаване Вермахтът ще използва пътищата, железопътната мрежа, и пощенски услуги, за което предоставя безвъзмездно на страната 100 локомотива, 1500 товарни вагона и 30 км. релсов път. Управлението на цялата предоставена транспортна инфраструктура ще се извършва от българските власти.
    6. Обезщетенията за причинени повреди на държавна и частна собственост, от Вермахта или действия на противника, ще се определят чрез дипломатически преговори, а съдебните спорове ще се решават в съответствие с нормите на международното право.(22)
      Междувременно в София пристига генерал Уилям Донован - специален пратеник на американския президент Рузвелт. Среща се с Филов и Попов, приет е и от цар Борис. Той не може да обещае никаква военна помощ, но е категоричен за изхода на войната - “Америка, упражнявайки своята огромна сила ще осигури крайната победа на Англия”. Това заявление, според него, е оказало “огромно въздействие” и  макар “безпрепятственото преминаване на германските войски е възможно да не бъде спряно, то много вероятно може да предотврати взаимодействието между българските и германските войски”. (23) 
 В случаят българската дипломация дава възможност на президентския пратеник да отчете като свое постижение едно решение, което тя вече принципно е взела и договорила с Берлин - никакво участие на армията в бойни действия. И прави това с точно определена цел отразена в съобщението на американската легация до Вашингтон : “България пламенно желае продължаването на американското приятелско съдействие на следващата мирна конференция и посещението е коментирано най-благосклонно  от българската преса.”(24) 
      Прозорецът на времето неумолимо се затваря. На 13 февруари  Хитлер издава конкретна директива към Главното командване за настъпление. Той насрочва поставянето на понтонни мостове през Дунав за 21 февруари и прехвърляне на армията три дни по-късно. Заявява, че “Царят и военният министър ще бъдат уведомени за силата на германските войски предназначени за България, които наброяват 680 000 души, но притокът от неизчерпаеми резерви може да се увеличи, ако политическото и военното развитие го изискват.”(25) На следващият ден военният министър Теодоси Даскалов предава на Филов телеграма от Берлин с хитлеровата заповед.(26)
      Не е по силите на българския монарх и кабинета 

нито да предотвратят, нито да бавят прекалено дълго балканския поход на Вермахта

 Успяват да го отложат с още 5 дни надявайки се, че все пак през пролетта могат да започнат мирни преговори и ескалацията на войната да приключи.
      На 1 март 1941 г., във Виена премиерът Филов подписва включването на страната в Тристранния съюз и германската армия преминава границата. 
Извън официалната част Филов получава от Рибентроп и италианския външен министър Чано писма за намерения, без никаква договорна сила, в които се казва, че след края на войната страната ще получи отнетите по Ньойския договор български земи в Беломорието.(27)
       Министър Попов, впоследствие резюмира държавната позиция: “България в оня момент трябваше да избира от двете злини по-малката, за да избегне войната и окупацията и да остане в наши ръце кормилото поне дотолкова, че в решителния момент да можем да го обърнем натам, където се налага от нашите интереси”. Министърът, който отказва да присъства на подписването, ненавижда нацизма и действията му се наблюдават внимателно от немската върхушка. В секретно донесение на специалните служби до Берлин е цитирано неговото становище, че България ще се присъедини към Оста „само ако бъдела принудена, тъй като не вярвала в крайната победа на Германия“. (28)
         На 28 февруари и 1 март във Външно министерство главният секретар Иван Шишманов и политическият секретар Иван Алтънов приемат посланик Лаврищев, за да  изразят категорично пред съветското правителство: „ние особено държим на нашите отношения със СССР, с който сме твърдо решени да продължаваме да развиваме традиционните отношения на приятелство. Този пакт няма да ни попречи да вършим това и занапред.“ (29) Те подчертават, че встъпването в пакта няма да доведе до включване на царството във войната и поясняват: “Българското правителство не можеше нито да се съгласи, нито да не се съгласи. То беше принудено да пропусне немските войски.” (30)
         
Формално пактът е отбранителен военен съюз,

 в който държавите учредителки “поемат задължение да се поддържат с всички политически, стопански и военни средства, в случай че едната от трите договарящи се страни е нападната от друга държава, която в момента не участва в Европейската война и в китайско-японския конфликт.” (Чл.3) Изрично е записано, че договорът “в никакъв случай не засяга политическия статут на съществуващото в сегашния момент споразумение между трите държави и Съветския съюз.” (Чл. 5)
        Хитлер обаче има друга визия за съюзническите задължения и скоро
ще принуди присъединените страни да  хвърлят армиите си в битките на Вермахта. Дори Финландия и Испания, без да са членове на Пакта, ще изпращат войскови формации под германско подчинение за сраженията на Източния фронт.
       Военният въпрос е особено важен и присъединена България е твърдо решена да не сключва военна и политическа конвенция (договор) с Райха. И остава единствената, която никога не го прави. Категорично е отказано дори набирането на доброволци за участие в сраженията.    
       Царството е разполагало с още две възможности:
       1. Да се противопостави с военна сила. Численото съотношение на войниците, е над 2:1 в полза на Германия, без да се считат армиите на Румъния и Унгария, които са в оперативна близост до българските граници. Сравнението на броя на самолетите, танковете, бронираните машини, камионите, артилерията и друга военна техника обаче е далеч по-фрапиращо. Като добавим и обстоятелството, че Вермахтът разполага с най-модерното въоръжение за това време, а българското е разнородно и в голяма част – остаряло (артилерията е предимно от Първата световна война), можем да изключим дори теоретична възможност за оказване на сериозна съпротива. Преценката на управляващите в София, че военният отпор би бил самоубийствен, впоследствие се потвърждава от хода на събитията в Югославия. Те заслужават по-обстойно разглеждане защото дават възможност за преценка какво се случва с държави, които се противопоставят на Райха.
       На 14 февруари в Бергхоф, Хитлер изисква от премиера Цветкович и външния министър Цинцар-Маркович незабавно включване на страната в Тристранния съюз, като обещава запазване на суверенитета и териториалната цялост на кралството плюс излаз на Егейско море с придобиване на Солун. Той счита, че ще постигне поне две цели — ще привлече трайно Югославия на своя страна и ще избегне създаване на солунски фронт от британците, по аналогия с Първата световна война. Министрите не дават ясен отговор, но насрочват среща на управляващия принц-регент Павел в Бергхоф. На 4 март Фюрерът категорично повтаря предложението и показва разбиране, че за принцът е недопустимо да изпрати армията във война срещу семейството си —неговата съпруга Олга е дъщеря на гръцкия крал. Готов е да се откаже дори от преминаване на Вермахта през територията на страната, но определя като напълно неприемлива позицията на Белград за неутралитет и сключване само на двустранен договор за ненападение.  Хитлер изтъква присъединяването като политически акт, който възпира “проникване на болшевишката опасност” и  създава сигурност за германския тил. (31)
       Принц-регента спешно свиква Коронния съвет. От Лондон подканват управляващите да изпратят армията срещу италианците и изградят общ фронт в Гърция, но не обещават помощ. Павел е кръвно свързан и с британския двор, получил е образованието си в Оксфорд, някои от министрите са откровени англофили, но след дълго обсъждане на възможностите съветът стига до извода, че пактът трябва да се подпише. Край границите на кралството са армиите на Италия, Германия, Унгария, Румъния и България — всички членове на Тристранния съюз. Въпреки че българското правителство заявява в официална декларация — “ние имаме най-твърдото намерение да зачитаме интересите на Югославия и договора за вечно приятелство, който ни свързва с нея”, навлезлите в царството германски войски основателно са считани за сериозна опасност.(32)
      На 25 март във Виена, премиерът Цветкович и министър Цинцар-Маркович подписват присъединяването и Рибентроп им връчва тайна нота за предаване на Солун след края на военните действия. Отношението на кабинета на Чърчил е изразено от постоянния държавен под-секретар сър Александър Кадоган с една от най-обидните квалификации от това време. Граф Кадоган, един от най-висшите британски дипломати, е записал в дневника си: “Югославяните изглежда са продали душите си на дявола. Всички тези балкански народи са боклук (отпадъци).”(!!!)(33)  След 2 дни група сръбски офицери извършват държавен преврат. Подтикнати са от британските специални служби и съветските ГРУ и НКВД, които действат по изрични инструкции на Сталин. (34) Новото правителство начело с генерал Симович не смее да изпрати войски в помощ на Гърция, нито да денонсира Тристрания пакт, макар че не го ратифицира и фактически спира изпълнението му. Чърчил заявява, че  “югославската нация е намерила душата си” — т.е. същите “боклуци”, които до преди 48 часа бяха в душевно общуване със сатаната. Той определя югославската армия като най-силната и добре въоръжена на Балканите, чиято численост би могла да достигне 50 дивизии и 1 милион войници и очаква продължителен сблъсък. 
      Фюрерът приема преврата за измяна и незабавно издава директива за нападение – „Ауфмарш 25“.(35)
      В очакване на германска атака белградската дипломация се втурва 

да търси помощ от Москва

 Посланик Гаврилович (вербуван агент на НКВД) настоява за сключване на двустранен военен договор за взаимопомощ и иска да закупи съветски самолети, оръдия и други оръжия.  Сталин отказва, защото кралството е далеч и практически e невъзможно да въведе войски, далеч е и от пътя към Босфора, а и не е склонен да рискува с Хитлер. На Гаврилович и двама упълномощени югославски представители е предложено да сключат Договор за ненападение и приятелство. На 5 април те подписват, макар да е ноторно ясно, че е абсурдно страната им да напада СССР. (36) На следващия ден Вермахтът нахлува в Югославия и Гърция. Луфтвафе подлага Белгарад на масирана бомбардировка, отнела живота на повече от 4000 души. Огромната и добре въоръжена югоармия е унищожена за 11 дни, а германските загуби са… 151 убити.
      По нареждане на британското командване 37-a eскадрила на Кралските военновъздушни сили извършва бомбени рейдове на 6-7 и 12-13 април над София, Петрич, Дупница и Хасково, без да е обявена война. Множество сгради са разрушени, загиват десетки граждани.(37) В историографията тези рейдове често са наричани “Операция отмъщение”, макар че български войски изобщо не участват в германската офанзива и остава неясно за какво отмъщават британците.
      Вермахтът прегазва за броени дни и гръцко-британските войски — далеч по-многобройни и по-добре въоръжени от българските.  Впоследствие двете балкански държави са напълно опустошени. Под нацистка окупация загиват —  1млн. в Югославия и между 600 и 800 хил. души в Гърция.  В това число над 56 000 югославски и над 60 000 гръцки евреи.  Отмъкнатото злато от Югославската национална банка се издирва и до ден днешен, а Гърция продължава да претендира за обезщетение от почти 300 милиарда евро.
      2. Да допусне преминаването на Вермахта без присъединяване към Пакта. Видно от дипломатическата кореспонденция и консултациите на царя и министрите, такава демонстрация на неприятелско отношение към Райха неминуемо би довела до насилствена смяна на правителството с пронацистко. По същество — държавен преврат. Германците разчитат на подобни послушни управления в покорените страни. В разчленена Югославия са инсталирани марионетните правителства на Павелич — в Хърватия и Недич — в Сърбия. Гърция формално се управлява последователно от кабинетите на Цолакоглу, Логотетопулос и Ралис. Всички те безропотно изпълняват волята на Райха.
       При съществуващите обстоятелства именно 

присъединяването към Тристранния пакт е спасително за България

 То дава възможност на царя и правителството да отстояват относително самостоятелна политика, да избегнат окупацията и опустошаването на страната, да запазят българските евреи, да предотвратят участието на армията в бойни действия на фронтовете, да поддържат дипломатически отношения със Съветския съюз и да започнат сондажи за присъединяване към Западните съюзници. 
      
*Откъс от новата книга на Г. Боздуганов (със съкращения)
————————————————————
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Дипломатически документи по участието на  България във Втората световна война. Състав. Ц. Билярски и И. Гезенко. С., 2006. С.118.
2. АП РФ. Ф. 56. Оп. 1. Д. 1161. л. 147-155. Собственноручный заголовок документа. Автограф, В. М. Молотова; Имеется помета: „Сов. секретно. В. Молотов. 9 ноября 1940 г.“ Цит. по: Новая и новейшая история, 1995, № 4, 77-79.
3. A.D.A.P. Göttingen 1964, Serie: D, Bd. XI/2, Doc. № 438. S. 645-646.  
4. Ibidem, Doc. № 438. S. 640-645.
5. Ibidem, Doc. № 452. S. 659.
6. Hitler’s war directives, 1939–1945. Edited by H. R. Trevor-Roper. London, 1964. 
7. TIME Magazine, World War: Lowlands of 1941. Jan. 20, 1941.
8.  A.D.A.P. Göttingen 1964, Serie: D, Bd. XI/2, Doc. № 606, S. 848-854.
9.  Филов, Б. Дневник. С., 1990. с. 218.
10.  A.D.A.P. Göttingen 1964, Serie: D, Bd. XI/2, Doc. № 606, S. 848-854. 
11. Ibidem. Doc. № 642. S. 894 - 895.
12. Kriegstagebuch des Oberkommandos der Wehrmacht (по нататък OKW), Band I, Bernard & Graefe, Frankfurt am Main, 1965. S. 261.
13. FRUS, 1941, Volume 1, P. 278.; в.Заря, бр.5817, 1941г.
14. TIME Magazine, World War: Lowlands of 1941. Jan. 20, 1941.
15. в.Заря,бр. 5817,14.01.1941
16. Ibidem 
17. Ibidem 
18. A.D.A.P. Göttingen 1964, Serie: D, Bd. XI/2, Doc. № 669, S.935-936.
19. НА БАН. Сб. IV. Т. IX. Л. 20. 
20. Филов, Б. Дневник. С., 1990. с.230- 231.
21. Бойдев, В. От юнкер до генерал. Спомени. - Летописи, 1994, № 7-8, 93-106.
22. OKW, Bernard & Graefe, Frankfurt am Mein, 1965, Band I, Doc.№ 50, S. 1001 - 1004.
23. FRUS, 1941, Volume I, P. 282.
24. Ibidem
25. A.D.A.P. Göttingen 1964, Serie: D, Bd. XII/1, 5/1, Doc. № 51, S. 81.
26. Филов, Б. Дневник. С., 1990. с. 257.
27.  A.D.A.P. Die Kriegsjahre, Göttingen 1969, Serie: D, Bd. XII/1, 5, 1.Februar bis 5. April 1941. Doc. № 114, S. 167.; I Documenti diplomatici  Italiani, Roma 1986,  Serie IX - Vol. VI,  Doc. 668, P. 659.
28. България – своенравният съюзник на Tретия райх. Документи. С., Военно издателство, 1992. с. 15.; P.A. AA, Bestand: Inland IIg. Bd. 347, Bl. 210-212.
29. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война, С., 2006. с.142. 
30. Министерство иностранных дел Российской федерации, Документы внешней политики 1940 - 22 июня 1941, Москва, “Международные отношения”, 1998. Том 23, Книга 2, Документ 771, С. 441. ; АВП РФ, ф. 074, on. 26, п. 110, д. 6, л. 47—48.
31. A.D.A.P. Göttingen 1969, Serie: D, Bd. XII/1, 5/1, Doc. № 48, S. 72.; Doc. № 130,131, S.190-192.
32. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война, С., 2006. с.144.
33. Stafford, David A. T., SOE and British Involvement in the Belgrade Coup d'État of March 1941, Slavic Review,1977.  Vol. 36, Issue 3, P. 403.
34. Sudoplatov, P. Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness — A Soviet Spymaster. Boston, Massachusetts: Little, Brown & Co.,1994. P. 118-119.
35. Hitler’s war directives, 1939–1945. Edited by H. R. Trevor-Roper. London, 1964.
36. МИД РФ, Документы внешней политики 1940 - 22 июня 1941, Москва, “Международные отношения”, 1998. Том 23, Книга 2, Документы 745, 747, С. 516-518, 522.
37. Knell, H. To Destroy a City: Strategic Bombing and Its Human Consequences in World War 2. Cambridge, Massachusetts: Da Capo Press. 2009, P. 195;  Миланов, Й., Въздушните Войски на България през войнните 1912-1945 г., Air Group 2000, С. 2008.