На 28 юни 1956 г. в полския град Познан избухва първото въстание срещу комунистическия режим в страната. То започва като генерална стачка и прераства в истински народен бунт, който е смазан от силите на милицията и армията.
В ранната утрин на 28 юни (четвъртък) работниците от завод „Иполит Цегелски”, който в периода 1949-1956 носи името на съветския сатрап Йосиф В.Сталин, обявяват стачка. Те протестират срещу условията за работа и непосилните за изпълнение норми, срещу мизерните заплати и безкрайните, ноникога неизпълнявани комунистически обещания. Много бързо стачката им преминава в
протест срещу комунистическата власт
Първоначално работниците се опитват да защитят своите искания в диалог с властите. На 26 юни те изпращат свои представители във Варшава, за да изложат исканията им в Министерството на промишлеността и в централата на профсъюзите. И очакват с надежда тяхното завръщане, защото на думи, както в СССР, така и в Полша, комунистите вече са осъдили „култа към личността” на Сталин и респективно – Сталиновите порядки и режим. Но случилото се през юни 1956 г. в Познан е пример, че на комунистите никога не трябва да се вярва. Независимо кой е техният „вожд” в момента. Познанските работници и граждани за пореден път се убеждават, при това с цената на скъпи жертви, че комунистът е същество, което едно говори, а друго прави, едно обещава, а точно обратното върши. Убеждават се, че лъжата е същност на комунистическата управленска доктрина.
През нощта на 26 срещу 27 юни представителите на работниците се връщат от Варшава с чувството, че техните искания са срещнали разбиране, били са приети, проблемите им ще бъдат решени, постигнали са целта си. Но няколко часа по-късно в Познан пристига министърът на промишлеността и „свежда” партийната директива, която категорично отхвърля работническите искания. Тогава именно познанските работници разбират, че на „книга” те са „управляваща класа”, но в действителност държавата се управлява от особен род същества, за които няма „мило и драго” извън техния партиен и личен интерес.
На 28 юни в 06.00 ч.сутринта започва стачката в няколко Познански предприятия. След 10.30 ч. работниците излизат на уличен протест, който бързо прераства в масова демонстрация срещу режима. В нея вземат участие
над 100 000 души
В същото време висшият ръководен орган на комунистическата партия във Варшава – т.нар. Политбюро, взема решение да бъде смазан работническия протест с цялата мощ на милицията и армията. Предложението прави министърът на отбраната ген. Константин Рокосовски. Така и Полша доказва, че при комунизма армията бе подготвяна не за отбрана, а за война срещу собствения народ. Срещу народа, който отделяйки от своя оскъден залък, плащайки непосилни данъци, я поддържа и храни. Армията при комунизма не пазеше националната държава, родината, а властта на комунистическа партия, а чрез нея и тоталната власт на Съветската империя. Затова и с право комунистическите режими в Централна и Източна Европа се определят като антинародни и престъпни. У нас тази им същност е описана в закон, а Познанският юни 1956 г. е едно от първите доказателства затова. Унгарското въстание от месец октомври същата година е също доказателство. И Пражката пролет от 1968 г. е доказателство. И българското горянско движение – първото съпротивително движение срещу комунистическата власт, е доказателство. Това са демократични народни революции, участниците в които заслужават нашата вечна признателност и памет. Всички те са победени със силата на милицията и армията, по заповед на висшите ръководства на комунистическите партии действащи под прякото ръководство и контрол на Москва. Това са години, в които комунистите осъществяват геноцид срещу народите на своите държави, срещу волята и мечтите на хората за свободен и нормален живот, за живот с „човешко лице”, както се изразяват в Прага през 1968 година.
Кой е маршал Константин Рокосовски
Министърът на отбраната на Полша, който дава заповед да бъде смазан познанския бунт на свободните хора, е съветски военноначалник, но след войната е вицепремиер и министър на отбраната на Полша. Само този факт е достатъчен, за да обясни нагледно окупационната същност на съветския режим спрямо държавите от т.нар. „съветски лагер”. От позицията си на главнокомандващ на съветските войски на територията на Полша в края на Втората световна война Рокосовски става министър на отбраната на „суверенната” държава. У нас такива „кадрови” възходи се реализират от агенти на КГБ, ГРУ и ДС. При социализма имахме за министри на отбраната българи, които изцяло обслужваха съветската политика. Но те бяха българи само по свидетелството за раждане. В действителност действаха като съветски поданици. Днес живеем с надеждата, че е по-различно. В миналото от страх да не загубят властта и контрола в окупираните територии руснаците действат безцеремонно – директно монтираха на ключови места в управлението свои генерали.
Константин Рокосовски е маршала, който командва т.нар. „Парад на победата” на 24 юни 1945 г. в Москва. Като командващ Донският фронт той пленява германския фелдмаршал Фридрих Паулус край Сталинград на 31 януари 1943 г. Но защо този заслужил за победата над нацизма съветски маршал атакува с танкове излезлите с голи ръце на мирен протест полски работници и граждани през юни 1956 г. в Познан? Защо хората, които искат по-добро заплащане на своя труд, които търсят правата си, се третират от комунистическата власт като врагове ? И защо армията, вместо да пази националните граници, воюва срещу собствения народ? Защо тя е политизирана? Защо в нея има „политически офицери”? Истината е, че комунистите деляха света на две. От едната му страна бяха те, верните на своята партия и на своя вожд, а от другата страна
виждаха само врагове
Всеки човек бе потенциален и реален враг на комунистите, ако случайно или закономерно не мислеше, и не действаше като тях. Това бе отвратителното в комунистическата психология. А тя за съжаление е все още жива. Защото комунизмът като политическа и икономическа система бе „победен” и обезсмислен, но комунистите – вари ги, печи ги, са си все същите. В интервю за полското списание „Политика” Ариадна Рокосовска, правнучка на маршала, споделя, че когато след войната Константин Рокосовски е изпратен в Полша и там става министър на отбраната, това е „подарък на Сталин за поляците по случай поредната годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция”. На 28 юни 1956 г. този генерал – Сталинов армаган, заповядва избиването на познанските работници.
Поляк или руснак е Константин Рокосовски? Знае се, че е роден на 21 декември 1896 г. В съветските енциклопедии за негово родно място е посочен град Великие Луки в Псковска област на Русия, който се намира на около 80 км. от границита с Беларус. Но сам той в своите автобиографии писани преди 1945 г. твърди, че е родом от Варшава. Откъде тогава се появява Великие Луки? Появява се, когато след войната по решение на Политбюро на КПСС се полага бюст паметник на този „съветски пълководец.” Но как да вдигнат паметник на съветски маршал роден в Полша? Независимо, че това е „братска Полша”! И съветските ръководни „мъдреци” измислят ново рожденно място на „героя”. Така той получава и нова родина. Ако не схващате комунистическото руско безумие в тази история, означава, че сте жители на Стрелча, а не българи. Но защо на Стрелча? Защото именно в Стрелча преди няколко години издигнаха паметник на друг съветски маршал – Георгий Жуков. След това се оказа, че Стрелчанския кмет бил мераклия на малолетни момичета и другар на Ирина Бокова. Сега той май е в затвора. Впрочем, любовните авантюри не са били чужди и на маршал Рокосовски. Въртял ги е той дори и на фронта, но това е друг разказ.
Трагедията и след това
Началникът на Генералния щаб на полската армия ген. Йежи Бодзиловски издава заповед Познанската танкова школа да използва оръжие срещу работниците. Срещу протестиращите са изпратени близо 10 000 войници под ръководството на друг съветски генерал – Станислав Поплавски. Те са от състава на 19 и 10 танкови, и 4 и 5 пехотни дивизии. Да смажат бунтът на работниците са изпратени 359 танка и огромно количество леко огнестрелно оръжие. Само за няколко часа срещу протестиращите мирни граждани са изстреляни 180 000 муниции. Част от работниците успяват да отнемат оръжие – близо 250 бройки, да използват като запалителни „снаряди” бутилки с бензин, пленяват и два танка. Унищожават 31 танка.
В 18.30 ч. на 28 юни разбунтувалият се народ успява да освободи политическите затворници от затвора в Мровине. Битката продължава през целия ден на 29 юни, както и на 30 юни. Загиват около 70 души, а над 600 са ранените. Стотици са задържаните и съдени след това познански граждани. Репресията срещу тях продължава и след излежаването на присъдите. Отнемат им правото на професия, на образование.
Демократичната революция в Познан е смазана със сила, но постига успех. През есента полската комунистическа партия е принудена да направи някои демократични реформи. Според полските историци 1956 г. е годината на прелома между властта и обществото. Комунистическата партия изоставя част от своя идеологически арсенал и се ограничава само до защитата на своята политическа и икономическа власт. Това у нас бе „номерът” на Живков и неговата компания. Това бе циничната „идеология” как да се държи политически властта, за да се живее на гърба на народа. За първи секретар на ПОРП ( полската комунистическа партия) след „познанските събития” е избран лежалият в затвора при Сталиновия режим комунист Владислав Гомулка. Постепенно се появяват елементи на плурализъм в културата, на свобода на мненията в науката, изразява се съгласие за развитие на частното земеделско стопанство – все отстъпки от праволинейния комунизъм. Полската католическа църква извоюва свои свободи. Разбира се, както у нас след т.нар. „Априлски пленум” на ЦК на БКП, така и в Полша след „придобивките на Октомври” 1956 г., либерализацията е мимолетна, докато новите властови комунистически елити укрепят позициите си. Затова и в Полша борбата срещу комунистическия режим продължава, не прекъсва и доказателство за това са работническите протести в Гданск, Гдиня и Сопот през 1970 г., както и раждането на независимия профсъюз „Солидарност” и неговата велика борба за свобода през 80-те години.
Най-важната поука от познанската революция от 1956 г. е, че едно общество винаги може да се активизира, за да постигне своите свободолюбиви цели. По времето на най-черния комунистически терор – Сталиновият терор, мълчанието и страхът от властта, са обгръщали почти цялото общество. Всяко мнение различно от това на властимащите се е преследвало и наказвало. След Познан 1956 г. по стените на къщи и блокове, в подлезите, на железопътните гари и на автобусните спирки се появяват редовно антикомунистически и антиправителствени лозунги. Постепенно страхът от властта изчезва. Хората откриват своята сила, солидарността помежду си и започват да разглеждат комунистите като досадни нагли мухи пречещи им да живеят, да учат и работят нормално. Любопитно е, че именно след Познанската революция и изправени пред страха тя да не се повтори в други комунистически държави, комунистите започват да организират т.нар. „открити партийни събрания”, на които присъстват и безпартийни граждани. Целта е да се демонстрира откритост на решенията и по-широка подкрепа за политиката на управляващата комунистическа партия. Открити партийни събрания се провеждаха в предприятия, университети, мини, болници и дори в службите за сватбени и погребални ритуали. Вероятно, за да не би случайно някой да бъде оженен или погребан не така, както партията желае.
Един от най-популярните графити, които след 1956 г. се появяват в Познан, е
„Москали, махайте се от Полша!”
Москалите, това са руснаците, московците, съветските окупатори. Става известен и надписът в Кошчане: „ Познан 28. VI. 1956 г. – Да живее революцията! Искаме свобода! Долу окупаторите!” След 1956 г. антикомунистическите и антисъветските настроения в Полша стават неразделна част от полската обществена действителност. Поляците разбират кои са враговете на тяхната държава, на тяхната свобода. И са решени веднъж завинаги да се отърват от тях. Познан 1956 г. оставя силна следа и в полската култура. За това говорят филмите „Познан 56” на Филип Байон и „Случай” на Кшиштоф Кешловски. Театралната постановка „Времето на майките” разказва трагичната история на това време през очите на майките. През 2016 г. попгрупата De Press издаде албум озаглавен „’56” , в който е и хитът „Разстреляха моето сърце”. И това е много малка част от почитта, която дейците на културата отдават на познанските работници – борци срещу варварския комунистически режим и неговите охранители. Но каква е поуката за нас, българите? Длъжник ли е българската култура към борците срещу комунизма? Поуката е, че демокрацията не ни е дадена даром. Поуката е, че хора са жертвали живота си, за да няма вече комунистически режими на власт. Поуката е, че всеки опит да се върнат в живота ни комунистическите управленски методи и практики трябва да бъде отхвърлян твърдо, решително, с масови протести. Като в Познан през далечния юни на 1956 година. Поуката е, че не трябва да спираме да разказваме истината за безумието на комунизма. Истината за издевателството на комунистите над нормалния човешки живот.