Велико Жеков*
Наследил от векове овчарлъка и земеделието - единственото препитание за семейството ни в землището на моето бедно балканско селце Ичера – татко мобилизираше всички сили в къщи – мама, брат ми и мене – дребничко, жилаво, яко и пъргаво като катеричка момче. Пословичният труд за изхранване на семейството и добитъка - благословен и причестен от Бога, се превръщаше - особено през лятото - в една тежка, денонощна битка по пръснатите из Балкана нивички за събиране на посятата от татко реколта: зимница, ръж, ечемик, овес, слънчоглед, фий, царевица, леща, картофи.
През всичките тежки векове в живота на моите прадеди самоизхранването и оцеляването на населението в моето село е ставало възможно единствено в резултат на мъдрия трудов опит и далновидната житейска философия на моите деди. Бавно и еволюционно, с много усилия и жертви, в Ичера се беше утвърдил един уникален със своята надеждност затворен, микропроизводителен, напълно технологично-завършен икономически цикъл.
Съдбата, отредена с Божията благословия,
беше прегърнала в топлите си пазви трудовите хора в Балкана. В продължение на много векове те са преживявали и оцелявали винаги през всичките варварски войни, отстоявали са на най-страшните чумави и сушави години в една удивителна, хармонична Трисимбиоза: Господ, Народ, Природа....
Тази за мене „Света Троица“ в моята Ичера - унищожена от комунистите на 3 март 1958 година (насилствената комунистическа експроприация на земята и добитъка и инвентара на всички частни стопани-чифтчии в Ичера) - си остана завинаги дълбоко в душата ми.
Тя зае най-скъпия и най-съкровен спомен в душата ми до трагичната текезесарска 1958 година.
Вдясно - Гаваните и Катъгово – западната част на планинската верига Гребенец
През всичките тези детски години аз съхраних завинаги запазилите се от векове до края на Третото Българско Царство през 1944 година всички морално-етични, патриархално-сакрални и непреходно-образцови стойности - единствените устои на моя живот.
***
През малкото горещи дни от втората половина на юли в Балкана реколтата зрееше бързо. Жаркото слънце застрашително нависваше тежките, кехлибарени житни класове върху жилавите стъбла на благодатните зърнени култури. В един много кратък период – само за няколко дни – тази златна отплата на Труда, Природата и Всевишния, трябваше да се прибере най-грижливо без никакава загуба и точно навреме; тя трябваше до зрънце да се прикъта в името на продължаващото ни битие.
Татко трескаво, рано-рано призори потегляше с коня из балкана да наглежда златните нивички – да не би някоя да прегори! Всичко и всички в семейството ни бяха подчинени единствено на неговата бащинска, върховна отговорност; неговата горестна радост, мъка и надежда окриляше и сплотяваше свято цяло лято общото ежедневие на нашето семейство! За да се запази от окапване по земята, се налагаше спешно узрялото и изпечено зърно да се прибира навреме – час по-скоро, да се жъне денонощно... По време на жътвената кампания силите на семейството ни често не достигаха, налагаше се спешна помощ. В горещите дни – от средата на юли до средата на август - ни помагаха най-вече неколцина местни съселяни, както и жътвари от близките съседни села.
През лятото на 1951 г. имахме вкъщи уговорени близки хора от съседното ни село Сотиря. Дядо Борис, Синът му Стефан и приятелят Йонко се отзоваваха винаги на помощ при жътвата и вършитбата. Стефан и Йонко обикновено пренощуваха у дома, а бащата, дядо Борис, си пътуваше с Магарето до Сотиря и сутрин идваше пак с него на нивата.
Една сутрин - в края на юли - бяхме на нивата на „Доброянова пътека“. Жънехме овес.
Нивата ни се намираше в една топла, прикътана котловинка (алчак) на планината в самото начало на южния склон на местността „Чуката“. Точно срещу нивата извисяваха горда снага върховете „Гаваните“ (1034 м.н.м.р.) на местността „Катъгово“, по най-южната планинска верига на Източна Стара планина „Гребенец“. По тези върхове в началото на месец май цъфтеше като в райска градина най- прекрасният алено-червен божур. Това цвете, с красиви, алено-червени като на детенце бузички свежи листенца, ми е останало трайно и завинаги в съзнанието; то растеше тук единствено на това място в тази част на на нашия балкан.
На този ден сутринта дядо Борис за пръв път не дойде на нивата. Отсъствието на дядо Борис хвърли всички ни в тревога. Вече знаехме, че по това време в съседната балканска местност край Сотиря и Ичера – „Катъгово“ („Гаваните“), жандармерията провеждаше мащабна акция за унищожаване на Горяните, които бяха се укрепили в гората и се готвеха за въоръжена борба и
сваляне на комунистическия режим в България
С голямо притеснение и неизвестност, на тази наша нива на „Доброянова пътека“ жънахме цели два дена без дядо Борис... През тези дни, точно отсреща откъм високото „Катъгово“ - от най-стръмните склонове на планината - се чуваха от време на време кратки огнестрелни откоси...
***
Родил съм се през лятото на 1943 година в края на Третото Българско Царство по време на най-ожесточените сражения на Втората световна война. Нито чух нито помня нещо от тази жестока война, за която моят татко – участник в нея - безброй пъти ми беше разказвал.
През двете тежки зими на 1943-1945 година татко бил запас, а после пратен на фронта и, както казваше той –
„До вчера служехме в казармите и си другарувахме с германците, а на утре ни обърнаха пък да се бием срещу тях?“
През всичките мразовити дни и месеци Мама е била сама в изоставената без стопанин-мъж чифтчийска къща. С две малки дечица (аз – едва прохождащия ми брат ми - 4 годишно дете) в сняг, лед и студ мама се е грижела сама за топлина и храна в къщи, за овцете, козите, кравата, конете, прасето, кокошките...
Мама много често ни разказваше през сълзи:
„Всяка вечер, легна си по гръб в леглото, върху едната ми ръка си лягаше едното ми дете, върху другата ми ръка - другото. Прегръщах си ги и двете от двете ми страни през цялата нощ, ръцете ми изтръпваха и се вкочанясваха от умора. Не можех нито за миг да се обърна ни на ляво, ни на дясно, за да не събудя и разплача останалите месеци наред сами без баща дечица. И тъй до сутринта...“
През целия си живот, когато и да се замисля за клетата самотна сирота на мама по време на войната, както и за ужасите от преживените спомени на татко от фронта, мисълта ми отново и отново ме връща към спомена от края на месец юли 1951 година:
Тогава, на нивата на „Доброянова пътека“ - само осем годишно дете - аз неволно станах жив свидетел на ужаса от близкия отсрещен хълм „Катъгово“, където бушуваше една кървава драма между героичните радетели и поборници за човешка свобода и демокрация и заклетите защитници на една чужда идеология с човеконенавистен комунистически режим; на една ожесточена схватка на една братоубийствена, с родна кръв пролята наша, гражданска война...
Ледените тръпки от разказите на моите родители асоциираха в душата ми преживения ужас на нивата на „Доброянова пътека“.
Картечите откоси на отсрещния хълм Катъгово през месец юли 1951 година не са утихнали в ушите ми, въпреки че нас продължават да ни убеждават и внушават, че едва ли не такова нещо в България никога не е имало!?
След дни на обща тревога в къщи, Татко научи от Сотирци, че дядо Борис е бил задържан същата сутрин от хайка на комунистическата жандрамерия. Взели му торбата с храна и го обвинили, че носи хляб на Горяните...
***
От онези тревожни дни изминаха много години. Едва през май 2001 година – цели 50 години от зловещите престрелки (1951) откъм „Катъгово“ – се наканих най-после на 24 май да се кача на „Гаваните“ за да се порадвам на чудесния алено-червен, планински божур по заоблените като гавани три хълма на планината и да мина през лобното място на Горяните.
На връщане слязох по най-стръмната, северната страна на „Катъгово“. Точно от там аз чувах през лятото на 1951 година картечните престрелки между горяни и жандармерия. Някъде долу, в полите на планината, недалеч от дълбокия „Чобанов дол“, от лявата страна на запустялата отдавна вече пътека, аз съзрях едно бяло, мраморно парченце от паметна плоча. Поогледах се внимателно наоколо и тук-таме около планинския ручей, по който се стичаше бистрата вода от буйния и студен кладенец „Харамията“, аз открих и други парченца от плочата. Силно развълнуван от менталната ми среща с един човешки паметник в самата вековна гора, аз заразглеждах внимателно парченцата и открих по някои от тях следи от инкрустации на букви. Наместа забелязах и люспи от вградена(вградени) в плочата снимка(снимки)...
Още на другия ден споделих и разговорях с по-стари жители на Ичера и установих, ча там наистина е имало паметник на офицер(офицери), загинал(загинали) при широкомащабната акция на комунистическия режим срещу Горяните...
След цели 50 години от зловещите пресетрелки през лятото на 1951 г. сега у мене се настани убийствената 100 годишна самота на Габриел Гарсия Маркес. Този път ужасите на живота със самотата на Маркес изведнаж се сляха в една огромна жалейка по всичките загинали все млади момчета с почернени майки от родния ми край. Идиотската битка на 20-век, инициирана от зародиша на ленинската братоубийствена идеология, продължава и до днес да шества по Света и да взема своите жертвени трибути.
***
Никога не видяхме повече нашия дядо Борис от Сотиря. Никога не разбрахме какво нещастие го бе сполетяло. Цялото ни семейство тъжеше за дядо Борис, който - 70 годишен - идваше на нивата с магарето да събира ръкойки и прави въжета за снопите от по-дългите и по-зелени стъбла на овеса, изскубани от сенчестите краища на нивата... В торбата си – добрият дребничък, скромен и хрисим човечец - си носеше всеки Божи ден по едно сухо Комаче Хлебец, малко Сланинка, половин главичка Чесън и една посмачкана Матарка за Водица...
Нашият Добър Дядо Борис†
Бог да Го Прости.....
1951 – 2019
*Велико Жеков е филолог германист-българист -роден на 18 юни 1943 г. в с. Ичера – Котелска околия - Трето Българско Царство. Завършва немска и българска филология в Софийски университет Св. Климент Охридски, работи като преподовател по немски език в сливенската гимназия, към Комитета за култура: 4 години в Окръжния съвет за култура Сливен и 10 години пресереферент в Българския културно-информационен център – Берлин. Като журналист публикува редица статии на немски език за историята на България в централния печат. Издава 6 книги на български език с очерци, пътеписи, стихотворения, балади, както и монографии за родното си село Ичера. Женен, има един син, а от 1980 г. живее в родния град на съпругата - Берлин, но всяко лято си идва в Ичера.