Васил Данов*
След 1989 г. на всеки 14 декември мнозина десни симпатизанти, бивши депутати, лидери и полу-лидери от СДС се упражняват на тема как „предателят Жельо Желев прибрал народа от площада” малко преди да бъде щурмувана и превзета сградата на Народното събрание. Ако не бил този ход на страхливеца Желев, отдавна да живеем в развита демокрация, с висок БВП (изпреварващ дори полския) и консолидирано, солидарно гражданско общество.
Всеки сложен човешки проблем има най-малко едно просто и невярно решение. Без да съм адвокат на Жельо Желев, бих припомнил, че през декември 1989 г. твърде малко неща зависеха от него и от новосъздадения СДС. И Желев не би могъл да дирижира събитията в София или в страната. Още по-малко да дава сигнал за щурм на Народното събрание и за спонтанна революция.
Всякакви аналогии с други източноевропейски държави от бившия социалистически лагер не са релевантни, защото в най-верния сателит на СССР обществено-икономическото развитие и дереджето на „народните маси” доста се различаваше от състоянието на обществата в Чехия, Полша и Унгария.
На 7 декември 1989 г. бе основан СДС. ЦК на БКП, Държавна сигурност и червената пропаганда имаха на разположение цяла седмица, за да пуснат по агитационната верига „достоверна” информация, че в официално разрешената „опозиция”, както я наричаха тогава, освен заблудени души, маргинали и лумпен-пролетарии, се били намъкнали недоубити гадове от бившите „фашистки” партии, монархисти и агенти на световния империализъм, довели страната ни до поне три национални катастрофи. И жадуващи реванш.
Така че на 14 декември комунистическата власт, която изобщо не е била застрашена от сваляне, се бе подготвила сериозно и отдалеч.
Тогава работех във Военното издателство на ул. „Иван Вазов” 12, съвсем близо до площад „Народно събрание”. Бях редактор във военно-политическата редакция, капитан III ранг (майор). В края на работния ден с колега решихме да минем през площада и да видим как протича процесът на демократизация у нас. Веднага забелязахме, че малките улички, излизащи на площада, бяха претъпкани от военни автомобили със спуснати платнища. В каросериите мълчаливо седяха войници с автомати. Бе им забранено да пушат и да разговарят. Отначало отказаха да отговарят на въпросите ни. Обяснихме, че сме офицери и се интересуваме защо са ги докарали тук по никое време. Командирите им бяха изчезнали. Не видях нито един офицер или сержант.
- КазАха ни, че некви фашисти щели да правят преврат – обясни едно по-отворено момче.
Повечето войници носеха униформи на Вътрешни войски към МВР, които по-късно бяха преименувани в Жандармерия. Колегата, който бе майор от Сухопътните войски, разпозна камиони с червените номера на мотострелковия батальон на 9-а танкова бригада в Горна Баня. Камионите бяха 20 или 30 с по 25-27 войници (взвод). Забелязах, че освен пълнителите на автоматите „Калашников” (с 30 патрона) бойците бяха получили паласки с по два резервни пълнителя. Тоест, в улиците „Шести септември”, „Цар Иван Шишман” и др. бяха разположени от 600 до 700 войници, въоръжени с автомати с общо количество патрони около 63 000. Това се виждаше с просто око. Какви бяха скритите сили на червените другари - не бих могъл да знам. А на самия площад, сред кипящото от възмущение и възторг множество, са били пуснати десетки цивилни агенти на ДС, въоръжени с пистолети с по два пълнителя и подготвени за всякакви провокации.
После разбрах, че ДС и ЦК са имали няколко варианта за действие при екстрени обстоятелства. Изборът на съответния вариант е зависел от хода на СДС. При „екстремистки” действия, щурм на Народното събрание и опит за завземане на властта от „монархо-фашистки” елементи, здравите сили са щели да застрелят известен брой „екстремисти” (от 50 до 100 души), след което регистрираните ръководители на СДС е трябвало да бъдат изправени пред съда на НРБ като организатори и подстрекатели на държавен преврат.
При друг вариант на опозицията политическите и военните ходове на ЦК и на ДС са били изчислени до най-дребни детайли. С днешна дата смятам, че призивът хората да се разотиват, вместо да щурмуват Народното събрание бе най-разумният ход. Още повече, че др. Петър Младенов (Пешо Дамаджаната) вече бе произнесъл култовата си фраза „По-добре да дойдат танковете!” и стана безнадеждно ясно кой е планирал и се е готвил за екстремистки вариант.
Но все пак защо „По-добре да дойдат танковете!”?
Ами защото са били готови.
Не вярвате ли? Моля.
През януари 1990 г. във Военното издателство както винаги бяха отпечатвани ръководни документи, учебни пособия и друга специализирана литература за Българската (народна) армия. Най-важен документ бе прословутата заповед № 00100 на министъра за организацията на учебния процес, за ученията, стрелбите, полетите, плаванията и т. н. на видовете въоръжени сили. Двете нули преди номера на заповедта означаваха, че документът е строго секретен (както номерът 007 означава, че Деймс Бонд е строго секретен и особено опасен агент).
Право да чете и да редактира заповед № 00100 имаше само един човек, преминал през специална проверка и допуснат до работа със строго секретни материали. Колегата бе полковник, шеф на редакция и мой приятел. В един мразовит януарски ден ме извика в канцеларията си, заключи вратата и извади нещо за пиене. Побъбрихме и полковникът ми показа редактирани страници от заповед № 00100. Там в раздела за задачите на 9-а танкова бригада бе записано, че през учебната 1990 г. съединението трябва да се подготви и за „възпиране (или потушаване) на граждански размирици”. Цитирам по памет, защото нямаше как да преписвам строго секретен документ. Полковникът ме попита какво мисля по въпроса. Казах мнението си. Той сподели свои мисли, формирани по-рано. После напусна БКП.
Никога след 1990 г. на 9-а танкова бригада и на други бронетанкови части и съединения от Българската армия не са били поставяни задачи да се готвят да „възпират граждански размирици”. Защото подобни „бойни” действия не са характерни за бронетанковите войски.
Мисля, че ме разбрахте.
Та Ж. Желев наистина допусна тежки грехове спрямо крехката българска демокрация. Вероятно при срещата си със Създателя е получил съответната оценка и е изслушал справедливата присъда.
Но не си струва да бъдем наивници и всяка година на 14 декември да въздишаме колко близо сме били до лелеяната победа на демократичните сили, до неспирния възход на Отечеството, до царството на Справедливостта, Разума, Солидарността и Щастието. И ако не бил предателят Жельо...
Да не забравяме, че и без Желев ДС отрано бе напъхала в СДС дълбоко конспирирани, скрити, полускрити и напълно явни агенти на тайните служби и на БКП. Които все още се взривяват и вербуват вторични и третични национални предатели.
Нека да бъдем реалисти. И да не приличаме на онова джудже от вица, което срещнало някакъв гигант и му помахало да се наведе, за да му каже нещо. Гигантът се навел и джуджето му прошепнало: „Брато, ти колко си висок?” „Около два и десет”, леко притеснен отвърнал дългучът. „Абе и аз съм толкова, ама днес кво ми стана?!..”
*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора.