Свято място, където са положени основите на българската държавност, тъне в немара и безразличие

Панайот Ляков

Първо те връхлита срамът, после – непоносимо разочарование и накрая те завладява гняв. Защо това свято място - Оборище, където смелите ни борци за свобода полагат основния камък на българската държавност, тъне в немара и безразличие? 

Още по пътеката, водеща до величавата природна „зала” в сърцето на планината, те пресрещат отчайващи знаци на захвърлено родолюбие. На малки каменни плочи има надписи с мисли на именити българи за свободата, за саможертвата в името на Отечеството, за подвига на героите от Априлското въстание, за независимостта на България. На много от тях част от написаното е заличено, не се чете и възмутен се питаш: толкова ли е трудно буквите да бъдат възстановени? Както и падналите пръти от оградата на пътеката, разположена на опасните участъци. На мостчетата над пресъхналата река има натрупани дървета, клони и камъни от буйните пролетни води, които ще стоят там до следващ потоп.

Поредният знак за безучастност на община Панагюрище, чийто кмет Никола Белишки инак обича да произнася патетични патриотични речи. Не е научил от славните си предци цената на мъжките думи.

Магнетичното въздействие на природата, където се е провело първото Велико Народно събрание, не може да заличи усещането за запуснатост. Скромният паметник с имената на делегатите, избрани от революционните комитети, отдавна не е почистван и от натрупаната мръсотия последните имена едва се четат. Единственият знак на почит бе отдавна изсъхнал малък букет. Тук там видяхме захвърлени фасове и разпръсната шума. Липсата на човешка грижа е очевидна.

А святото място трябва да свети и да бъде в хармония със свещените вековни дървета, за да не изглежда изоставено до следващото възпоминание, когато нещо ще постегнем, нещо ще почистим, нещо ще направим, нещо като …нищо.

Толкова ли сме увредени, цинични, обладани от сребролюбие, та сме скъсали с паметта и преклонението пред трагичната ни история? Без тази жизнена връзка с корените сме като отбрулени листи - безродници, измекяри на чужди интереси и фалшиви родолюбци.

Затова никой не възприема това срамно състояние на парламентарното светилище като обида към паметта на оборищенските депутати, тези „най-чисти ангели”, както ги нарича летописецът Захари Стоянов. Слепи ли са наследниците им, които по задължение се стичат тук всяка година ? Народни представители, министри, кметове, областни управители, партийни „водачи” и прочие парадни „патриоти”, които произнасят стандартните си речи, поднасят неизбежните венци и не осъзнават колко са далечни и чужди на онези добри българи, сложили главите си на бесилото и дръвника, за да освободят милата си родина. 

Не очаквайте тук да се намесят русолюбивите „воини” от „Атака”, „Воля”, ВМРО и НФСБ – за тях „Оборище” е част от пейзажа и слугинският им дълг вменява да бранят любимата си матушка като жалки Матросовци. Както и червените „кхмери”, предпочитащи поклонението пред бюста на националния предател Тодор Живков.

Мнозинството българи няма страх от Бога, но няма и срам за своя юбилеен псевдопатриотизъм, който проявява само на определени дати и се изразява чрез платени възстановки, постановки на исторически събития с бутафорни сценки и неадекватни участници. Следвани от здрави народни трапези и банкети за избрани, където под алкохолното въздействие се подвизават днешните герои … на маса.

„Оборище” е светиня, нестихваща рана в българската душевност и велик държавнически акт на храбри революционери демократи, достойни за вечно преклонение. Немарата към него показва, че сме забравили най-важната поука от съдбовните превратности: народ, който не цени и не осмисля миналото си, няма бъдеще.

Бог да пази България, а ние да пазим светините си, защото са много малко и заслужават непрекъсната почит, за да въздигат българския дух!