Теодора Димова, Портал Култура*
В първите дни на протестите през миналото лято разговарях с дългогодишен приятел и съмишленик. Той беше в приповдигнато настроение и светли очаквания, а аз скептична и тревожна. Той ме убеждаваше, че имаме общ противник и затова „няма ляво, няма дясно“, аз му опонирах, че протестите очевидно са левичарски и мафиотски, а техните организатори са измислили този девиз, тъй като сами не могат да свалят ГЕРБ, въпреки многобройните си опити с Бареков, Стоичков, Костадинов и пр. Левите се нуждаят от помощта на десните и много десни се включиха в общия фронт. Не постигнахме съгласие, разделихме се приятелски, но разочаровани един от друг.
Събитията продължаваха своя ход. Протестите продължаваха, усилваха се ден след ден, но аз усещах, че това усилване не е спонтанно, а е подклаждано и вдъхновявано от организаторите. Всъщност именно от организаторите и ръководителите в мен се запалиха първите искри на съмнение и недоверие. Как се появи ръководното трио, кой и по какъв принцип го излъчи, защо беше наречено именно отровно, как то доминираше всичко случващо се на площада и как без негова воля или съгласие нищо не се случваше… и още много кой, как и защо. Казвах си – участниците постепенно ще видят, че тази работа не е чиста и протестът или ще се изчисти, или ще затихне. Наистина, мнозина видяха и се оттеглиха, но организаторите са хора с дългогодишен опит и знаят как да нагнетяват страстите. В началото на протеста имаше глуповати плакатчета, закрепени на гърбовете на кученца, но по-късно започна къртенето и хвърлянето на павета, на коктейли Молотов, спиране на метрото, блокади, подпалване на слама, опъване на прашки срещу институциите на властта, хвърляне на свински уши, развалена риба, тоалетна хартия и яйца по стените и други революционни действия. Нали трябваше да заприлича на революция. Нали беше наречено народно въстание с поредни номера 1–2–3. Нали в името на успеха всички средства са позволени.
Две събития поставиха началото на протестите
На 7 юли социалните мрежи излъчиха на живо акцията на Христо Иванов пред резиденцията на Ахмед Доган до бургаското пристанище Росенец. На 9 юли прокуратурата влезе в президентството със съдебно разпореждане и извърши претърсване и изземване в кабинета на президентския секретар и бивш служебен министър на вътрешните работи Пламен Узунов, разследван за търговия с влияние. Това подпали фитила. Президентът излезе с вдигнат юмрук да насърчи протестиращите и стана техен вдъхновител. Тогава написах есето си „Запалителна смес”. То беше посрещнато с неодобрение от страна на протестиращите. Моето отношение беше противоречиво: основание и причини за легитимен граждански протест имаше многобройни и отдавна, засягала съм проблемите нееднократно в своите ежеседмични колонки. ГЕРБ преядоха с власт, властта се феодализира, самозабрави се, кражбите и корупцията не са преставали при никоя власт, но започнаха да стават все по-цинични, а Борисов придобиваше самочувствие на несменяем и вечен. Ала поводът, начините, участниците, средствата, лексиката на протеста ме караха да бъда въздържана, скептична и тревожна. Това отношение се запази през цялото време на протести, блокади, изявления, създаване на партии, предизборни борби, избиране и прекратяване на одиозното 45-о Народно събрание, работата на служебния кабинет, политическите чистки, където трябва и където не трябва, злобните закани на Рашков, лъжите на Кацаров, машинните избори и нелепостите, които произведоха народните победители преди още да се е събрало Народното събрание…
Бях си казала да не пиша на политически теми, за да не нагнетявам и без това до болка раздираното ни от разделението общество. Но случващото се не само не промени отношението ми, а напротив – убеждава ме, че е било неизбежно да се случи. Спомням си, че в онзи разговор казах на моя приятел, че протестите са кремълски и комунистически, а такива като него ще бъдат използвани и измамени. Той ми отговаряше, че отново ще протестират. Но не може вечно да се протестира, протестът има ресурс от енергия, който не е неизчерпаем, освен това иска организатори, финансиране, медии и пр., а всичко това е в ръцете на задкулисието, което сваля и качва. Това беше съвсем очевидно още в началото. Някои го видяха чак сега, когато шоупартията на Слави Трифонов разшири форма́та на политическите си скечове, лидерите ѝ започнаха да се държат авторитарно и арогантно
изкараха задкулисието пред кулисите
А други още не са го проумели, още са склонни на преговори и коалиции, още очакват милост и подаяние. Ще е по-добре, ако нищо не получат, защото ако нещо им подхвърлят, това ще е белег, че падението им е катастрофално.
Заканителният юмрук на Радев едно на ръка. Упорито неглижиране на сянката на Васил Божков също вече не е от значение: имал пари – дал. Но многочасовото всекидневно излъчване и акламиране на протестите по телевизиите на БСП и „Атака“ – то също ли не смути моите десни приятели? И сега – изненадани! На какво основание днес роптаят срещу Слави – не го знаеха ли? Роптаят обаче под сурдинка, не виждам да готвят протести срещу него, дори са склонни на преговори. Ако той благоволи.
Като изключим отблъскващите политически гафове на партията-победителка, най-пошлата сцена от миналото лято беше разговорът на протестиращите със самия Ахмед Доган, който надничаше и любезно им се усмихваше през живия плет на сараите си в „Росенец“. От излъчването на живо на импровизирания разговор се чува, че почетният председател на ДПС слуша внимателно, кима утвърдително, отговаря сговорчиво на въпросите с „да“ и „добре“, включително и на въпроса „Ще махнете ли Борисов и Гешев?“. Съгласи се дружелюбно и когато го помолиха заедно да ядат баницата. Накрая помаха приятелски на протестиращите, каза „Желая ви успех“ и се прибра в лятната си резиденция. След това дори им изпрати кошница със сладолед, който те си похапнаха сладко.
Тази гротеска стана лайтмотив на протестите. Когато Слави предложи първия вариант за правителство, се появи колаж на снимката на Доган зад храстите, но на фона на Министерския съвет. Много от участниците в едногодишния протест изразиха разочарование и покруса. Други са изненадани – ах, каква изненада! Трети се оправдават, че нямали друг избор – нима трябвало да търпят мутрите. Протестът свърши. Той изпълни своето предназначение. Няма подписан договор за баницата – кой каквото отчупи. Остава надеждата новите мутри да са по-добри.
Постепенно исканията и лозунгите се концентрираха в една дума – „изчегъртване“. Тя стана дума-емблема. Произнасят я с наслада. Предполагам, че отровната лексика на протеста се роди от Отровното трио. Добре разбирам метафората, но не съм сигурна дали организаторите разбират отровното действие на отровните думи, на думите на омразата. Защото именно
езикът на омразата се развилня с най-голяма сила
По време на протеста из социалните мрежи се появиха хора от последна инстанция, които зорко следяха дали по три пъти на ден се кълнеш в омраза, ако ли не – лепваха ти етикета граждански непочтен, герберска подлога и пр. Този език – доведен до крайна грубост – плашещо напомняше за болшевишките методи на действие и на пропаганда. Езикът и маниерите на задкулисието се превърнаха в език и маниери на протеста, а вече и на новата власт. Днес управлението на страната се сменя по същия начин, по който беше сменен Лютви Местан в ДПС преди 5 години – брутално, безцеремонно, с грубо погазване на закони и правила. Като между мафиотски кланове. Протестите започнаха против един авторитаризъм, но езикът на омразата доведе друг, по-груб и краен.
От изчегъртването се вдига шум и пушек, хвърчат трески. Ако протестът бе протекъл по-етично, би привлякъл повече последователи и постигнал по-добри резултати. Но целта на неговите организатори е била друга и те я постигнаха. Остава само ДПС да се сдобрят с Радев – и „шат на патката главата“. Со кротце, со благо и со Тайсън кючек.
*Заглавието е на Faktor.bg.