В Берлин се проведе нов рунд на преговорите за урегулиране на конфликта в Източна Украйна. И макар че в последните години няма никаква промяна в ситуацията, на Запад все по-често звучат гласове, че трябва да се направят "отстъпки" на Кремъл.
Международната антикризисна група (ICG) публикува доклад, в който призовава заради постигането на мир в Украйна, а това означава - в Европа - "да бъдат отчетени интересите на Русия" и да бъде предприета "по-гъвкава политика на санкции спрямо Кремъл".
Западът трябва да се избави от илюзиите си по отношение на Владимир Путин и да не жертва принципите на международното право с надеждата, че Кремъл ще промени стратегията си.
Джеймс Шер*, The Insider
Шест години след като Русия анексира Крим, редица видни и влиятелни хора на Запад стигнаха до твърдото убеждение, че е дошло време да се намери изход от задънената улица. На пръв поглед това звучи убедително, защото войната в Украйна е обременителна и макар че в продължение на пет години не е имало големи бойни действия, икономическите и хуманитарни загуби са значителни.
Освен това, отношенията между Русия и тези, които нейното ръководство язвително нарича "нашите западни партньори", сега отново са белязани от взаимни обвинения и опити за оказване на натиск.
Сред западния политически елит, най-ярката фигура, решена "да пробие блокадата" е френският президент Еманюел Макрон, който красноречиво твърди за необходимост от "възсъединението на Русия и Европа".
Но безпокойство предизвиква и позицията на част от експертното общество, която е превърнала търсенето на компромис в свое задължение, граничещо с маниакалност.
Последният доклад на Международната кризисна група е прекрасен пример за този жанр, написан
в стила "изкуствена обективност"
В подхода, предлаган и от Макрон, и от авторите на доклада, могат да бъдат отбелязани три повече или по-малко ясни предпоставки.
Първо, рискът от компромис, който по дефиниция трябва да доведе до промяна в западната (и украинската) политика, представлява по-малка опасност, отколкото безкрайното проточване на съществуващото статукво.
Второ, това протакане не е в интерес на Русия.
И трето, преговорите за взаимно изгоден компромис са напълно реални.
Второто предположение е ключовото в тази схема.
Защото интересите на Русия са тези "опорни точки", върху които експертите и френският президент изграждат своите планове.
Стига Москва да не поиска да приключи войната при условия, които могат да бъдат приети и от другите страни, този подход едва ли ще даде желаните резултати.
Неприятният факт е в това, че западните представи за интересите на Русия като правило, не са много подходящи за разбирането на политиката на Москва.
Четири години и половина преди Русия да нападне Украйна, и повече от 5 години преди на Кремъл да бъдат наложени сериозните западни санкции, вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън заяви, че проблемите на Русия са сериозни и "е невъзможно да живее в следващите 15 години с тях".
11 години след тази прогноза Русия все още продължава да живее с с тях. Макар че тогава Байдън предупреди, че Русия в краткосрочна перспектива ще стане още по-войнствена, той достатъчно мъдро не конкретизира колко дълго може да продължи тази "краткосрочна перспектива".
Редица високопоставени представители на Русия на Валдайския форум през септември 2014 година (а след това през 2015 година и тогавашният председател на Държавната дума Сергей Наришкин) предупредиха: сегашният международен ред е "деформиран", "държавите от Балтийския регион са длъжни да си направят изводи от събитията в Украйна, а западът е длъжен отново "да научи уроците от Ялта или да рискува война".
Тези настоятелни "препоръки" бяха изцяло в руслото на предишни твърдения, че "Украйна е несъстояла се държава", че една трета от нейната сегашна територия и е била "дадена" от съветското ръководство, а нейната независимост де-факто означава "разчленяване" на Русия.
Ако Русия, както предлага Макрон, трябва да се "върне в Европа", то на основата на каква политика трябва да стане това — на тази, която цитирах или на някаква друга?
Ако ще е друга, то от кого е предложена тя?
Както Байдън през 2009 година, някои от привържениците на инициативата на Макрон активно и самоуверено поучават останалите: Русия е изолирана, режимът слабее, в Близкият изток затъна в блато, а окупацията на Донбас само засилва украинския национализъм.
Но всички идеи за "въвличане" на Русия в някакво взаимодействие със Запада са неясни и противоречиви. От една страна се предлага някакъв компромис. А от друга — основите на международния ред заложени през 1975 година със Заключителния акт от Хелзинки, трябва да бъдат запазени.
Но няма никакви доказателства, че Кремъл споделя концепцията на Макрон. И в това е нейната основна слабост.
Ако се съди от изявленията и действията на Москва, би било по-правдоподобно да твърдим, че политическата стратегия на Русия за отслабване на европейската и атлантическата сплотеност работи, че Кремъл без особено уважение се отнася към близкоизточните страни — от Либия до Иран, че със своята хитрост и злоба той принуждава администрацията на Зеленски да нервничи и да предприема погрешни ходове.
Не на последно място това е свързано с факта, че вътрешните проблеми и западните санкции, макар и не толкова незначителни, все пак са недостататъчно мащабни, за да променят основните приоритети на кремълската политика и възгледите на тези, които я реализират на практика.
И макар, че отчетът на Международната кризисна група е по-скоро политически анализ, отколкото практическо ръководство да държавните институции, той също носи тези недостатъци.
Авторите му благородно заявяват, че "би било нежелателно да се пазарим по въпроса за суверенитета на Украйна, да се поставя под съмнение принципът на териториална цялост или правото и на избор на съюзници - също".
Но едновременно с това те твърдят, че пътят към съгласието започва с "честното признаване на проблемите на сигурността, които тревожат Русия и готовността да се търси сътрудничество с Москва, за да бъдат преодолени те".
Но въпросът е: по какъв начин могат да бъдат преодолени проблемите без да бъдат разрушени самите принципи? По каква причина Русия би отстъпила своите лостове за влияние, своите позиции и контрол?
Войната не започна заради санкциите, войната започна, за да "бъде сложен край на американския диктат", за да бъде "утвърдено законното място на Русия в света и да бъде възстановен международният ред, основан на баланс на силите и уважения" (Владимир Путин на Валдайския форум през 2014 година).
Русия не иска уверения, а промени
За да бъдат изпълнени препоръките на ICG, трябва да се промени самата Русия. Аз бих казал - даже изцяло да се прероди.
Сегашна Русия не е оскърбен и обиден партньор. Тя е амбициозна държава, която чувства себе си в правото да ограничава избора и суверенитета на другите.
За Путин, така както и за Николай I, убеждението, че руската цивилизация се простира извън пределите на руските граници, е едновременно и символ-верую, и основа на държавната политика.
Тази "цивилизационна" вражда създава огнища на напрежение между Русия и страните, които граничат с нея.
Те се засилват от възгледите към националната сигурност на Русия с характерния за нея набор от понятия: периметър на отбраната, сфери на влияние, зависими държави сателити, цивилизационни ареали.
И не трябва да се преструваме, че този мироглед не противоречи на самата същност на западния светоглед.
Ако и когато този мироглед бъде преодолян, то това ще се случи, отново, по системни съображения.
Затова за Москва преговорите съвсем не са средство за избавяне от противоборствата, нито сеанс на политическа "групова терапия", когато диалогът се явява самоцел.
Няма никакви основания да се смята, че една твърда политика ще бъде по-обременителна за Запада, отколкото за Русия.
В Донбас от войната не печели никой освен мафията, бандитите и тези, които "курират" конфликта.
Западът може да облекчи ситуацията, но не може да я трансформира съществено. Това ще се случи едва тогава, когато Кремъл стигне до извода, че отстояването на сегашните му интереси нанася сериозен удар по интересите му вътре в Русия.
Може да се предполага, че кризата, предизвикана от пандемията от COVID-19 и продължаващото падане на цените на нефта, ще ускорят такъв ход на събитията.
Тези два фактора дестабилизират именно сферите, които, според Кремъл, той е успял да вземе под контрол.
Но това съвсем не означава, че Кремъл сега в по-голяма степен е готов да се примири с хелзинскския ("хегемонен") световен ред (основан на юридическо равенство на държавите, уважение на суверенитета им, териториалната цялост и свобода на избора на партньори и начини на развитие) или е по-склонен да се отнася към Украйна като към обикновена страна.
Вече е ясно, както се изрази близкият до Кремъл Дмитрий Суслов, "пандемията не смекчи международната конфронтация, а се превърна в една от нейните сцени".
Смекчаване на конфронтацията би могло да има само, ако руското ръководство — и, най-вероятно не това, а бъдещо — стигне до извода, че целите поставени през 2014 година — връщане към принципите на Ялта (подялба на сферите на влияние между великите държави), "федерализация" и "неутрализация" на Украйна, са непостижими.
И политиката на Запада ще играе важна роля в тези разчети.
Първо, за да реализира своите цели, Западът ще трябва да приеме логиката на дългосрочна конфронтация с Русия и да отхвърли излюзиите си.
Компромис, при който Русия поема ангажимента да уважава основните западни принципи е точно такава илюзия.
Всеки компромис, който Русия сега ще реши, че е възможен и достоен, е невъзможно без промяна на тези принципи.
Възкресяването от Путин на
концепцията "Ялта" е предизвикателство към западните принципи
и целия международен ред, създаден след Студената война.
Или Западът в своите интереси изхожда от концепцията, че Европа - това са суверенни държави, които сами определят своя политически курс, или се примирява с илюзорната стабилност, основана на принудата над слабите, и да се готви за бъдещи конфликти.
Второ, колективният Запад — както НАТО, така и ЕС — е длъжен да поддържа единство и сигурност.
Той е длъжен за знае кои са уязвимите му места и да инвестира средства в укрепването на своя потенциал, да бъде готов за трудности в условията на "хибриден мир".
Това, което не трябва да прави Западът е да не притиска Украйна, за да я принуди да приеме второкачествени и слаби решения на въпросите, засягащи нейната собствена цялост и сигурност.
Не бива и дума да става за "избирателна" отмяна на санкциите, докато не бъдат отстранени причините за въвеждането им.
Западът трябва да продължи сътрудничеството с Русия, там, където има смисъл, като отделя особено внимание на възстановяването на многостранния контрол над въоръженията.
Трябва да използва в свой интерес всички достъпни формати на диалог и обсъждане.
И, накрая, Западът е длъжен безусловно да заяви, че вътрешните работи на Русия са вътрешни работи на Русия.
Но, едновременно с това, когато става дума за неща, важни за Запада, той не трябва да моли за нейната благословия и да се отклонява от своя курс, само защото на Москва нещо не и харесва.
Джеймс Шер от Кралския институт за международни отношения (Chatham House)
Превод: Faktor.bg