Ако художествена институция ще носи името на големия българин, то трябва да е заедно с името на партньорката му в живота и в работата, защото след “Обградените острови” в залива Бискейн до Маями, те официално са един артист с две глави, четири ръце, четири крака и една душа
Кристо вече е пристигнал на звездата „Жан-Клод“ и празнуват като астрални близнаци рождения си ден, казват пред Faktor.bg авторите на първата книга за известните модернисти
Ванцети Василев е роден в Радомир. Син на анархист. Завършва Неорганична химия във ВХТИ и защитава дисертация като кандидат на техническите науки “Топене на гранитоидни скали от България”. Поради невъзможност да продължи с научната си кариера като син на враг на народа започва да отглежда свине. По-късно бяга от България и получава статут на политически емигрант в САЩ. Пенсионира се като химик от Департамента за околната среда към общината на Ню Йорк. Автор е на четири книги “Семената на страха”, “Влаковете на Рим”, “Разкази от нюйоркската библиотека”, “Да опаковаш вятъра. По стъпките на Кристо и Жан-Клод”. Има публикувани разкази в български, американски и английски издания. “Влаковете на Рим” е издадена в Германия и участва на панаира във Франкфурт 2009 г. Член на редакционната колегия на издателството “Крос Кълчъръл Комюникейшън”. Чете свои кратки разкази на международните срещи в Бингънтъм, щата Ню Йорк, Суонси, Уелс, Англия, както и в Йелския кралски поетичен клуб в Манхатън, Ню Йорк. Превежда заедно с Бисера Виденова стихосбирките на Сирил Кристо, още неиздадената в България на Каролин Мери Клефелд, както и две либрета на опери за Старозагорската опера.
Бисера Виденова е родена в София. Първите ѝ години минават в Тунис. Като дете има изяви във филмови и телевизионни продукции, като най-известна е ролята ѝ на принцеса Елена в “Сватбите на Йоан Асен”. Губи родителите си преди да завърши гимназия. Има публикувани поезия и проза в редица онлайн и академични български издания. През 2012 печели награда към Международния Средиземноморски Женски форум с разказа си “Терасите” преведен на френски от Албена Мутафчиева. Нейни стихотворения са преведени и включени в антологии на румънски, корейски, китайски и английски. В 2020 г. нейно стихотворение е включено в годишника на престижното “Американ райтърс ревю”. Чете свои стихове в “Поетс хаус” в Ню Йорк, както и в Йелския кралски поетичен клуб в Манхатън, Ню Йорк. Има издадена една стихосбирка “(Н) егото ми” на български и фотокнига с фотографии и поезия на английски “Скоростта на моя живот”.
Като преводач заедно с Ванцети Василев на стихосбирките на Сирил Кристо и Каролин Мери Клефелд, а също и либретата на Питър Табит Джоунс и Светла Георгиева за оперите на Албена Врачанска. Като фотограф е финалист с документалния си проект “Стремеж към свобода” на конкурса в Сиена 2020 год. Същият проект преди броени дни получи и поощрение от Магнум фондацията да бъде довършен като книга.
Интервю на Мая Георгиева
- Как се запознахте с Кристо и Жан-Клод?
Ванцети Василев: Преди да Ви отговоря, искам да кажа, че 13 юни е рожденият ден на Кристо и Жан-Клод. Често ги наричат „Астрални близнаци” Малко известен е фактът, че за 47-ия им рожден ден, Кристо подарява на Жан-Клод една звезда от съзвездието „Лъв“. Звездата е записана в регистрите на Интернационален звезден списък като небесно тяло RD 9H39MDJ5FD 25 30'. Жан-Клод е във възторг, че звездата носи нейното име, а коментарът ѝ е: „Сега Кристо и аз знаем къде ще се срещнем пак!“
Запознанството с тях е момент от живота ми, който няма да забравя и с чието описание започва книгата ми “Да опаковаш вятъра. По стъпките на Жан-Клод и Кристо”. През 1991 г. поетът Борис Христов ми гостуваше в Ню Йорк, в Гринидж Вилидж, в студиото, където живеех тогава. Една вечер ми звънна Анани Явашев. Не го познавах и не се бяхме срещали, но го бях гледал в няколко филма и в ролята на Йосарян от „Параграф 22“ в Младежкия театър. Имал информация, че Борис е отседнал при мен и помоли, ако е възможно да разговаря с него. Станах неволен слушател на разговора им. Кристо и Жан-Клод го канеха на вечеря. Уговориха дата и час. В края на разговора им чух Борис да ги пита дали може и неговият домакин Ванцети да присъства на вечерята. Отговорът беше положителен. Вечерята се състоя в ресторант „Амстердам“, близо тях. Домът им е на „Хауърд Стрийт“, една къса пресечка на Бродуей. Ресторантът сега носи друго име. Освен артистичната двойка и ние двамата на вечерята присъстваха още братът на Кристо - Анани със съпругата си Диди, синът им Владимир Явашев с негов приятел и Ива Инкиери, фотограф на Кристо и Жан-Клод. Беше фантастична вечер! Една част от разговора ме впечатли и остана в паметта ми, докато не осъзнах, че аз бях човекът, който трябва да доведе, това за което се говореше, докрай. Синът им Сирил, поет, бе написал стихове, посветени на реализираните им проекти. Книгата му бе издадена В САЩ, а Кристо и Жан-Клод искаха тя да бъде преведена на български и издадена в България и се интересуваха за възможности това да се осъществи.
- Може би сте автори и на единствената книга за Кристо, писана от българин- „Да опаковаш вятъра. По стъпките на Кристо и Жан-Клод“, как се стигна до създаването й, какво бе участието на Явашев?
В.В.: Със сигурност не е вече единствената, но беше първата, която повдигна завесата за механизма на работа и финансиране на проектите им. Мога да се похваля, макар и нескромно, че съм един от малкото българи, които са прочели и изгледали почти всичко свързано с тях – книги, филми, интервюта, есета и разбира се посещавал съм проектите им. На „Портите“ в Сентрал Парк, Ню Йорк ходех всеки ден. Тогава се появи намерението ми да напиша нещо за тях. Не биография, защото една биография бе написана вече от Бърт Черноу и тя е изключително прецизна във всяко отношение. Биографът, докато героите му са живи трябва да живее понякога с тях, да интимничи, да ги опознае. Това беше правил и Бърт Черноу. Той дори бе пътувал до Качори, махала, близо до Габрово, за да види мястото, където семейство Явашеви са изпращали тримата си сина през летните ваканции. Жан-Клод не пропускаше случай да препоръча на тези, които се интересуват за повече детайли от живота им да прочетат книгата на Черноу.
Пенсионирах се по-рано, веднага след като получих тази възможност, на 62 години, с единствената цел да си пиша книгите, които бях замислил. Започнах да пиша биографичното си есе „Кристо и Жан-Клод във филмите за тях“, с намерението да поискам илюстрации за него от Жан-Клод. След вечерята бях разговарял с нея няколко пъти по телефона. В онова време не се пращаха мейлите и съобщенията онлайн, а кореспондирахме понякога и писмено. Единият път писмото беше придружено от кутия с картички от проектите им и календар със снимки пак от проектите им. Срещнах ги отново на представянето на книгата „Моята одисея“ на Стефан Груев в Българското консулство в Ню Йорк, когото почетоха с присъствието си. Следващият път, когато ги срещнах беше на филма „Опакованият Райхстаг“. Музеят за модерното изкуство (МоМА) предлагаше две дати, на които щеше да бъде прожектиран. На едната от тях бях единственият българин в залата. След филма имаше интервю с тях, което беше наелектризиращо като тях самите. Бяхме се уговорили с Жан-Клод да предостави илюстрации за книгата ми, но тя почина и аз включих есето тогава в сборника си “Разкази от нюйоркската библиотека“. По-късно семейството на Анани Явашев ми съдействаха и чрез синът им Владо получих по една илюстрация за всеки проект от Кристо. Предполагам, че Кристо едва ли е имал време да го прочете, но е бил запознат със съдържанието му. Някъде по това време се запознах и с Бисера Виденова, която като редактор даде и името на бъдещата книга “Да опаковаш вятъра”, а благодарение на издателство “Изток-Запад” и Любо Козарев тя видя бял свят през 2013 г.
Бисера Виденова: Искам да споделя нещо за синхронността във Вселената. На 31-ви май тази година Фейсбук ми напомни, че “Да опаковаш вятъра” е излязла преди седем години на същата дата за Пролетния панаир на книгата в НДК. Дълго се колебах дали да го споделя, защото знаете, онлайн пространството е препълнено с какво ли не, но надделя споменът, че все пак темата за Кристо и Жан-Клод и книгата в частност ни събра с Ванцети. Точно два часа след това разбрахме, че Кристо си е отишъл спокойно от този свят.
- Какво открихте по стъпките на Кристо и Жан-Клод?
В.В.: О, това беше невероятно пътешествие в пряк и преносен смисъл. След филмите за тях и „Портите“, по техния път, вече и физически, вървяхме двама - аз и Бисера. Посетихме „Големият въздушен пакет“ в Оберхаузен, Германия.
Б.В.: Това е и най-големият надут въздушен пакет без скеле. Връщат се към работата с въздух след “Въздушният пакет”, представен в Касел на Документа IV през 1968 и за който критиците на Кристо често изтъкват, че има фалическа форма. Жан-Клод вече не е жива, но двойката има уговорката единият, който остава жив да довърши и осъществи започнатите проекти. В случая с Триумфалната арка, която беше предвидена за 2020 г. и отменена заради пандемията за 2021 г., независимо, че никой от двамата вече не е жив, важи същото правило, защото всичко е готово и трябва да бъде вплътнено. “Големият въздушен пакет” беше първият ми сетивен досег с творчеството на двойката. На първия етаж беше подредена съпътстваща изложба, която представяше предишни техни проекти, както и богата колекция от постери, материали и книги. Беше изключително студен ноемврийски, мрачен и дъждовен ден, но снимките и филмите, които се прожектираха на различни места в огромното пространство провокираха зрителите към дискусии и коментари. Всичко това продължаваше до влизането в самия пакет, където разговорите стихваха. Можеше да се седне на големи възглавници разпръснати върху пода и върху няколкото стъпала, разположени амфитеатрално за целта. Eстествена дифузна светлина проникваше от прозорците на покрива на газометъра и заедно с белотата на “пакета” създаваха усещането, че попадаш в катедрала, възхваляваща човешкия дух от една страна, а от друга – че се скриваш в уютна утроба. В споделената тишина с останалите посетители всеки преживяваше нещо свое, но най-вече изчезваше страхът.
В.В.: Гледахме филма „Бягащата ограда посетена отново“, който е посветен на годишнина от проекта със същото име. Кристо и Жан-Клод посещават градчето Петалума и правят парти с местните жители 33 години след реализацията на „Бягащата ограда“. Хората по тези места ги обожаваха и поддържаха връзка с двойката. Участваха със снимки и разни предмети за изложбите, които съпътстваха различни активности на артистите. И тъй като това е любимият проект на Бисера решихме да отидем и на живо да видим хълмовете, по които е тичала оградата. Околиите са Сонома и Марин в Калифорния. Величествено, магично и мистериозно място. Бодега Бей -тук друг голям творец е използвал природата, църквата и училището за естествен декор на филма си - Алфред Хичкок и „Птиците“. И така тръгнахме от пощенската станция във Вали Форд и пилон 7-33, обявен за историческа забележителност, където е заровена кутия на времето. В нея са поставени предмети от проекта, а също и обувката на Кристо, която лепи с тиксо, защото няма време да отиде и да си купи нов чифт обувки и като всяка кутия на времето трябва да се отвори след 100 години. След като намерихме пощата и пилона, решихме да влезем в пощата и да попитаме дали някой помни нещо, но бяхме скептични. Скепсис, който се разсея на мига, защото вътре беше по-скоро галерия, представяща проектите на Жан-Клод и Кристо, отколкото помещение, в което се приемат и предават пакети и писма. Имаше много лични картички, пращани от артистите, снимки, постери, колажи, които потвърждаваха съпричастието на хората към проекта, през чиито имоти е минавала “Оградата” и лично към творците, успели да ги убедят, че красотата е истинска, но и ефимерна. Бяхме първите българи, които влизаха в пощата и веднага забелязаха у мен същия твърд български акцент като на Кристо. За около 20 минути новината, че има българи, които питат за проекта, обиколи долината. В Бодега Бей един художник, фотограф и галерист Лоренцо, в чиято галерия хлътнахме, беше направил впечатляваща фотография - двойна експозиция на двойката на фона на “Бягащата ограда”. Те бяха купили първите две копия и му предложили да откупят негатива, но той отказал. Ние пък купихме последното шесто копие.
- Разказвате някоя интересна история за реакцията на Кристо и Жан-Клод, когато кметът на Париж решава да изгони клошарите, които спят под моста, който опаковат...
В.В.: Да това е много интересна история, но аз искам да припомня друга история, която може да се види в един от филмите на братята Мейзълс. Спор за проектите им - изкуство ли са или не, който се води върху моста Понт Ньоф в Париж, от голяма група зрители. Групата несъзнателно се е разделила на два лагера, които са се позиционирали един срещу друг. В единият лагер са феновете на Кристо, а в другия - онези, които го отричат. Реших и аз да се поровя повече за мнението на критици, философи и интелектуалци относно дефиницията за изкуство. Темата, разбира се, е необятна, но лично на мен ми допадна казаното от Емил Буриан (поливалентна личност – режисьор, драматург, композитор, поет, публицист и народен художник; не помня в момента дали е преподавал на Кристо в Прага), но в едно писмо до брат си Анани 1956-1957 год., той го цитира: “Изкуството, повече от каквото и да е друго в живота, създава красота. Изкуството създава нещо, което никой друг не е виждал преди това.“
Б.В.: Аз се сещам за друга интересна история, която също е в “Да опаковаш вятъра” - когато Жан-Клод в периода на получаване на съгласието за “Бягащата ограда” знае графика на фермерите и ранчерите – кога стават, кога изкарват кравите на полето, научила се и да дои и по-късно се шегува, че би могла да бъде специалист по изкуствено осеменяване.
- Кой е любимият им проект?
В.В.: Не съм чул да говорят за любим проект. Често наричаха проектите свои деца и казваха, че родителите обичат децата си еднакво.
- Много се спекулира през годините защо Кристо отказваше да говори на български и никога не се върна в родината, от която избяга – чували ли сте отговор на тези въпроси лично от него?
В.В.: Щеше да е лесно ако можеше да се проследи първоизточникът на този слух, както при вируса и да се ограничи “заразата”. Стефан, най-малкият брат на Кристо, присъстваше на представянето на „Да опаковаш вятъра“ в Националната галерия. Цитирам неговият отговор на същия въпрос , който неизбежно беше зададен и на представянето на книгата: „Христо говори английски и френски. Аз не говоря на тези езици, защото не ги знам. Аз говоря само немски. На кой език мислите че разговарям с брат си?“
Б.В.: Аз мисля, че отговорите и на двата въпроса са далеч по-прозаични, отколкото тези слухове биха искали да внушат преднамереност и драматизъм в действията им. Всички отговори за Жан-Клод и Кристо се намират във филмите, книгите и материалите за тях. В едно интервю ги питат защо са емигрирали в Щатите. Те обясняват, че не са емигрирали, а просто са дошли в Ню Йорк за професионална реализация и защото френският на Кристо е ужасен. Жан-Клод продължава, че не е странно за Америка да имаш акцент и със сигурност има поне 75 различни акцента – нейният е френски, например. Американските журналисти наричат Кристо гражданин на света с твърд български акцент.
В същото интервю има и отговор на втората част от въпроса – Кристо отговаря, че отиват, пътуват само там, където изкуството им е желано и те самите са приети. Както е известно, отпуск и пенсиониране не са съществували за тях.
За любовта на Кристо към родния език и традиции може да се съди само по един-единствен факт – синът му е роден на 11 май и се казва Сирил (Кирил) или “дошъл си е с името”.
- Има вече идеи Музеят за световно изкуство или летището в София да носят името на Кристо, но паралелно с това се натрапва и въпросът - какво е направил той за България?
В.В.: Кристо даде с изкуството си на света много. Малцина са българите с такъв принос. Животът му на свободен човек е ценност, която няма как да се измери. За мен въпросът е дали свободата е ценна за българите дотолкова, че споменавайки името му да го свързват с човек, който е успял да надвие системата.
Б.В.: Доколкото знам в родното Габрово на Кристо имаше проект за музей, който да носи неговото име. И тук ще вметна, че трябва да се обмисли - ако художествена институция ще носи името на Кристо, то трябва да е заедно с името на партньорката му в живота и в работата, защото след “Обградените острови” в залива Бискейн до Маями, те официално са един артист с две глави, четири ръце, четири крака и една душа.
За приноса - Китайците имат една поговорка “За да може някой да копае лозето, друг трябва да се моли”, която по разваления телефон през вековете е стигнала до нас във варианта “Лозето не иска молитва, а мотика”, но това е друга тема. Кристо работеше усърдно и непрекъснато. Ние трябваше да се молим. Кристо и Жан-Клод не бяха само мечтатели. Те искаха да ни покажат, че е възможно да вплътниш виденията си и да ги преживееш реално с всички сетива. Поети, които улавяха светлината в кепче за пеперуди, тичаха като деца подир вятъра, прегръщаха водата, опипваха тъканта с боси стъпала, скриваха нещо голямо, за да могат да ни поднесат очевидното.
Те се обичаха и влагаха страст във всичките си проекти. Не принадлежаха към кръгове, нямаха агенти, финансираха се сами. Те убедиха света (България винаги е изключение), че не е задължително да преживяваш изкуството в затворени помещения, че може да си част от нещо голямо и че природата също може да бъде част от това, без да ѝ се навреди.
- Разкажете накрая за Сирил, синът на Кристо и Жан-Клод, познавате го лично, а с Бисера сте преводачи на неговите стихове, вдъхновени от творбите на баща му и майка му?
Б.В.: Всяка книга има своята история и съдба. Тази не е изключение. Ванцети беше обладан от идеята да прекосим Щатите с кола от източното до западното крайбрежие. Идея, която ме плашеше малко независимо, че бяхме с още двама души. На 20.04.2014 Великден и по двата календара вече бяхме преполовили маршрута и бяхме на стария рут 66 в Тексас. Излязохме отново на магистралата и буквално 2-3 мили преди табелата на Ню Мексико закъсахме. Единайсет дни се лутахме от град до град и от пустиня на пустиня. Знаехме, че Сирил живее със семейството си в Санта Фе, но всичко беше много сложно с колата под наем и други притеснения, така че изобщо не се очертаваше да стигнем до там. Наложи се обаче да закараме нашите приятели близо до Санта Фе и решихме да разгледаме града. Нямахме адреса на Сирил с нас, но имах смътен спомен, че получава пощата си в пощенска кутия. Влязохме буквално в първия офис с пощенски кутии и попитахме за него плахо и готови да си тръгнем веднага без да настояваме, но жената ни задържа и каза че ще му се обади.
В.В.: След десет минути вече разговаряхме със Сирил и аз споделих, че някога съм обещал на майка му да помогна неговите стихове по проектите да се преведат на български.
Б.В.: Малко по-късно съпругата му Мари ме попита от колко дни сме в Ню Мексико и аз започнах да разправям нашата 10-дневна одисея. Тя се засмя и каза, че магичният щат си е направил шега и с нея, когато е влязла в него за първи път. И за да изпълним условието на невидимите сили там, трябваше да останем още един ден.
В.В.: Така ни поканиха на обяд на другия ден. Показаха ни дома си и ни запознаха с проектите, върху които работят двамата заедно по примера на Жан-Клод и Кристо. Те са фотографи, но правят и документални филми, които са посветени на каузите, които защитават чистотата на планетата и запазване на флората и фауната ѝ. На раздяла си пожелахме да се видим на „Плаващите кейове“. Когато се видяхме там, Сирил вече беше написал новото си стихотворение „Наметало, течно като времето“, посветено на този проект.
Б.В.: То стана и заглавие на новата книга, която Издателство “Стефан Добрев” имаше любезността да реализира миналата година, а редактор на книгата е Владимир Левчев. Благодарим отново и на Владимир Явашев за съдействието за снимките.
Сирил започва да пише стиховете вдъхновени от проектите на родителите му много млад, тийнейджър, като успява да запази един и същ поетичен език през десетилетията, в които ги създава. Чрез тях може да се проследи освен средата, в която се е развивал, а също и емоционалните реакции, съпътствали проектите на именитите му родители...
В.В.: ...които ни убедиха, че свободата съществува. Вярвам, че Кристо вече е пристигнал на звездата „Жан-Клод“ и празнуват заедно рождения си ден.
13 юни 2020 г.
Флорида
Снимки:
1. Сан Франциско (април 2015) – зад моста Голдън Гейт или северно от Сан Франциско се намират околиите Сонома и Марин
2. В дома на Сирил и Мари в Санта Фе (април 2014) – Сирил, Бисера и Ванцети
3. Езерото Изео, съпътстваща изложба на фотографа Волфганг Уолц (юни 2016)– Мари, синът им Лизандър и Сирил пред портрета на Жан Клод и Кристо включен в изложбата
4. Оберхаузен, Големият въздушен пакет (ноември 2013) – Бисера гледа към покрива на газометъра откъдето струи естествена светлина
5. Паметната плоча за кутията на времето във Вали форд за проекта “Бягащата ограда” (април 2015 г.)
6. Кадър включен в книгата по повод 33 годишнината от проекта “Бягащата ограда” На снимката се вижда залепената с тиксо обувка на Кристо
7. Снимката на галериста Лоренцо от 1976 г., която притежаваме
8. Гр. Петалума, в дома на МериАн – Ванцети с МериАн –дъщеря на един от ранчерите, през чийто имот също минава оградата
9. Пощенската станция във Вали Форд и пилон 7-33, където е заровена кутията на времето (април 2015)
10. Пощенската станция във Вали Форд отвътре – мини галерия на проектите и на двойката (април 2015)
Б.Р. Снимките са личен архив на Бисера Виденова и Ванцети Василев, публикувани са с личното им съгласие. Обект са на авторски права.