Русия концентрира силите си по украинските граници и повишава залозите за нова инвазия. Тя засили морското си присъствие в Арктика и безмилостно провокира западните си противници, нейни военни самолети „кръжат“ над кораби на САЩ и НАТО в Балтийско и Черно море и близо до въздушното пространство на Аляска. Тези действия имат три цели: да покажат, че Русия е световна сила, да идентифицират слабостите в западната отбранителна система и да отклонят вниманието от нарастващите вълнения в страната. Рискът е в това, че стратезите и генералите на Путин ще направят грешка и ще предизвикат въоръжен конфликт, който ще рикошира срещу Русия.
Студената война беше замразен конфликт между САЩ и Съветския съюз. Желязната завеса очерта техните сфери на влияние в цяла Европа и никоя от страните не заплашваше да завземе територия извън разграфените владения. Съветите се стремяха да разширят своето влияние в Азия, Африка и Латинска Америка, като подкрепят комунистическите движения, докато САЩ се опитваха да ги спрат. И двете страни обаче избягваха пряка военна конфронтация, дори когато Москва потушаваше антикомунистическите въстания в Източна Европа.
Сега в Русия царува ревизионисткият режим на Путин и последиците от конфликта между Русия и Запада станаха по-малко предвидими. Москва не признава нито независимостта, нито целостта на съседните държави, освободени от бившата империя. Ситуацията напомня за борбата отпреди век, когато десетки народи търсеха независимост от разпадащата се царска империя. В отговор болшевишкият режим отприщи войни, за да обърне краха на империята.
Възстановявайки господството си, Москва пропагандира идеята, че с разпадането на съветската империя Русия е „унизена“. Всъщност освобождението на независимите държави сложи край на унижението им от страна на Кремъл и засили решимостта им да не проявяват благосклонност към никой друг. Въпреки че разделението на Европа от Студената война е остаряло, служителите на Путин настояват усилено пред всички бивши съветски републики да изоставят своите западни стремежи и да се върнат обратно в „руския свят“.
Западняците уверяват, че не участват в борбата за лоялността на една или друга европейска държава. Всъщност продължава да съществува фундаментален конфликт между свободата на избор на международен съюз и настояването на Москва за подчинение. Интеграцията със Запада е заклеймена от Путин като противоречаща на историческите, културните и геостратегическите претенции на Русия. Той настоява постсъветските страни да продължат да избягват западните съюзи. Но това не само ще унищожи националния суверенитет, но и ще застраши демократичните свободи на обикновените граждани.
Надежден трансатлантически съюз, който обединява силите на НАТО и Европейския съюз, трябва да бъде насочен към осигуряване на свобода за цяла Европа. Ако тези държави попаднат под контрола на имперската клептокрация на Кремъл, Западът също ще стане по-уязвим. Вашингтон трябва да поеме ръководна роля, както по време на Студената война. В европейската политика цари разделение, което Москва вижда като проява на слабост и нерешителност. САЩ трябва не само да станат гръбнак на НАТО, но и да засилят сътрудничеството със своите съюзници и партньори за противодействие на подривната дейност на Кремъл във всички ключови области - киберсигурност, дезинформация, политическа корупция и енергиен шантаж.
Путин става най-опасен, когато обществената подкрепа отслабне, икономиката попадне в стагнация и ръководството му се постави под въпрос от елита. В такива моменти той се нуждае от победа в чужбина, за да потисне всякакви политически алтернативи. Въпреки това, поставяйки Русия в постоянна готовност за война, Кремъл рискува да тласне страната към икономически колапс и дезинтеграция на държавата, както прави съветското ръководство преди 30 години. Докато защитава своите съюзници, принципи и интереси, Вашингтон трябва да даде да се разбере, че цената на чуждестранните авантюри на Путин ще бъде разпадането на страната.