„В Северна Македония бивши високопоставени служители бяха осъдени за „опит за завземане на властта“, по време на който сегашният премиер на страната Заев бе ударен в лицето. В медиите, македонските и европейските, този процес се представя като „победа на демокрацията“ и „окончателно поражение на проруското лоби“. Въпреки факта, че в самата Русия това „поражение“ дори не беше забелязано, то все пак е факт.
Като се имат предвид регалиите на официални лица, осъдени в Северна Македония, идва на ум 1937 г., въпреки че няма много общо между тези събития. Най-лудите македонски блогъри правят паралели дори с процесите в Нюрнберг, като посочват, че осъдените са „агресори“, „националисти“ и „съучастници на диктатора“.
Ето един непълен списък на „враговете на народа“. Бившият председател на парламента Трайко Веляновски (осъден на шест години и половина затвор), бившият директор на дирекция „Сигурност и контраразузнаване“ Владимир Атанасов (шест години), бившият министър на транспорта и съобщенията Миле Янакиевски (шест години и три месеца), бившият министър на науката и образованието Спиро Ристоски (също толкова). Лидерът на тази „банда“ е дългогодишният премиер на страната Никола Груевски - също беше замесен в случая, но не можа да бъде разпитан, тъй като избяга от страната.
По принцип Груевски вече е осъден, след като получи задочно две години затвор за корупция. Същността на въпроса е, че той е повлиял на някои „длъжностни лица“ (тоест държавни служители и подчинени) да купят брониран мерцедес за 600 хиляди евро за премиера.
В този момент всеки наблюдател, дори и този, който изобщо не знае нищо за Северна Македония, трябва да започне да подозира нещо. Ще затвърдим тези подозрения. В тази страна, и то през XXI век, имаше кратка гражданска война, правителството всъщност не контролира отделни региони, има терористи и екстремисти с възможност да водят местни военни действия, влиянието на организираните престъпни групи е голямо . Ръководителят на изпълнителната власт в такова състояние би било по -добре да използва нещо бронирано.
Това е някак „блудкаво“ за „един диктатор“ и „вожд на националистите“, който е бил на власт 10 години и, по думите на противниците му, „е потопил страната в безправие и корупция“.
Впрочем, за него не винаги са говорили така. Съвсем до скоро Груевски беше смятан за талантлив финансист и реформатор, водещ Македония към европейското бъдеще, въпреки факта, че той наистина оглавяваше, ако не радикална, но напълно националистическа партия с непроизносимото съкращение ВМРО-ДПМНЕ.
Както знаете, има два типа националисти: добри и лоши. Добрите са за нас, а лошите са за нашите противници. И Брюксел, и Москва разсъждават по този начин, но никога не признават това на глас. А Груевски, както се оказа, беше добър националист „и за двете къщи“ - той поддържаше баланс в отношенията с Европейския съюз и Русия. Защото, от една страна, той се застъпваше за членство в ЕС и НАТО, но, от друга страна, уважаваше такива понятия като „православие“, „кирилица“, „славянство“, както и възможностите на Москва, с чиято помощ той искаше да намали българското влияние върху собствената държава.
Като цяло сегашният „диктатор-беглец“ (както понякога се уточнява - „проруски“) имаше добро име на Запад. Но всичко се промени от събития, на които Груевски не можеше да повлияе по никакъв начин. Това е обединението на Крим с Русия и войната в Донбас.
Факт е, че на фона на тези събития във Вашингтон и НАТО като цяло е взето фундаментално решение за пълно поглъщане на балканския регион и унищожаване на остатъците от руско влияние там. Съответните процеси са се случвали и преди - в един момент Балканите бяха мястото с най-голяма концентрация на НПО, финансирани от страните от Алианса. Но през 2014 г. темповете рязко се ускориха: това, което беше планирано да се направи след десет години, трябваше да се направи след година-две.
Струва си да се признае: атлантистите постигнаха успехи и осъществиха всичко, което можеше да се осъществи. В случая на Сърбия и Босна беше твърде рисковано да се ускори този процес, но в случая с Черна гора и Северна Македония (тогава тази страна беше съкратено като БЮРМ, „бивша югославска република“), привличането им в Алианса имаше всички белези на брилянтно изпълнена специална операция.
С Черна гора беше малко по-лесно - нямаше нужда да се сменя правителството, но беше важно да се потисне опозицията, протестираща срещу НАТО. И тя беше потисната - решително, нагло и брутално, включително чрез осъждането на някои лидери на протестите „за подготовка на държавен преврат в интерес на Русия“. Сега, след смяната на властта в Подгорица, тези хора са напълно оправдани, но общият курс не може да бъде променен: сега това е територия на НАТО, където всички „кълнове на руското влияние“ се изтръгват жестоко.
Но не успяха да се договорят с Груевски. На него му беше жал за изхабените сили за изграждането на сътрудничество с Москва и затова Скопие не се присъедини към антируските санкции и остана горещ привърженик на проекта „Южен поток“. Освен това, съгласен със самата идея за присъединяване към НАТО, той отказа да промени името на страната си, както изискваше Гърция, ревнива към наследството на Александър Велики.
Така Груевски стана „лош националист“, а заедно с това и „агент на Кремъл“. В Македония избухна това, което обикновено наричаме Майдан, а новият лидер на Социалдемократическия съюз (СДС) Зоран Заев, любимец на американското посолство, брюкселската бюрокрация и лично Джордж Сорос, пое водещата роля в борбата срещу „антинародния режим“.
Официалната причина за новата „цветна революция“ беше сложна, но интригата беше съсредоточена върху „20 хиляди касети“ (думите на Заев) с незаконно подслушване на политици и служители на Македония, които попаднаха в ръцете на СДСМ. Властите бяха обвинени, че са осъществявали това подслушване, а освен това на основата на записите – разговори на някои министри на Груевски или на хора, чиито гласове приличат на техните – се разбра, че са фалшифицирани избори.
Бушуващите улици на Скопие поискаха оставката на Груевски и нови избори. Същото поиска и Брюксел. Оказал се между чука и наковалнята, той сключи споразумение с опозицията за провеждането на предсрочен вот – който спечели, получавайки 1,5% повече от СДСМ.
Нещо повече, „антимайданът“ на Груевски се оказа по-многолюден от „майдана“ на Заев: 90 000 души дойдоха на митинга в подкрепа на ВМРО-ДПМНЕ - исторически рекорд за Македония.
Това обаче вече не можа да промени нищо. В парламента хората на Заев се обединиха с албанската партия, чието ръководство и група спонсори бяха приблизително същите хора, с които през 2001 г. македонците трябваше да се бият като сепаратисти и екстремисти. Предвид исканията на албанците за коалиционните партньори, за Македония това означаваше преход от национална държава към двуезична федерация.
В деня, когато бившият албански полеви командир Талат Джафери беше избран за председател на парламента, привържениците на Груевски организираха нов митинг. В един момент ситуацията излезе извън контрол, протестиращите се втурнаха в заседателната зала и удариха няколко депутати, включително Заев. Именно затова бяха осъдени бившите министри сега. Според прокуратурата подсъдимите са знаели точно какво правят и са организирали митинг с единствената цел да предотвратят законното формиране на правителство.
Сега „съучастниците на диктатора“ са наказани. В същото време (по мнението на онези македонски медии, които се ръководят от Брюксел) „успяхме да ликвидираме агентурата на Кремъл“. Въпреки че не бяха представени доказателства, че осъдените или бившият премиер Груевски по някакъв начин са съгласували действията си с Русия.
На това място трябва да има някакъв морал, но македонската история не е за морал, а за двойни стандарти в политиката - нещо толкова естествено, че вече би трябвало да сме свикнали.
Заев стана човекът, който изпълни поставената пред него задача - промени името на страната си, вкара я в НАТО с ускорени темпове и сложи край на политиката на Груевски за взаимодействие с Русия. Затова организираният от него „Майдан“ се счита за проява на „народната воля“, а терорът, организиран от неговите активисти, се счита за „отделни ексцесии“.
Сред тези „ексцесии“ си заслужава да бъде посочен погромът в канцеларията на президента Георге Иванов. Като член на партията на Груевски, той се бори като лъв, опитвайки се да предотврати преименуването на страната, сговора с албанците и преследването на ключови фигури в бившето правителство, но правомощията на македонския президент са много, много скромни.
Но митингът на Груевски, който имаше подкрепата на мнозинството от македонците, въпреки безпрецедентната черна кампания, е съвсем друго нещо. Организаторите му бяха индикативно осъдени като екстремисти и държавни престъпници, а самият Груевски се спаси заради предоставеното му официално политическо убежище в Унгария.
Дискусиите с атлантистите за тези събития най -много напомнят на мем, където две напълно идентични картини са подписани по различен начин: „нашият славен лидер и техният кървав тиранин“, „нашата велика религия и тяхното примитивно мракобесие“ - и така нататък и така нататък. В крайна сметка единственото важно е кой е спечелил.
В сложната, дълга и напрегната борба за Македония, която малко хора изобщо забелязаха в Русия, Западът спечели. И процесът в Скопие наистина може да се сравни с процеса в Нюрнберг, но не в смисъл, че е процес над „нацистите“ и „въплъщение на злото“, а в това, че това е процес над победените, чието мнение вече не интересува никого.