Проф. Светослав Ставрев
Политическите отношения са изключително важни за успешното или злополучно функциониране и развитие на всяко общество. За съжаление, българската политика представлява една токсична амалгама от мултиплициращи се вредности, подриващи основите на съвместния ни живот. Вместо да интегрира, насочва и организира социалния живот, тя всъщност подкопава и дебалансира обществената и пазарната подредености чрез лостовете на държавата. Прави това стихийно, от несъстоятелност на политическите субекти, вплитащи се с готовност в публично вредни, но лично изгодни им зависимости. И понеже все пак прозира някаква неразбираема и недоказуема обща воля, насочваща не накъдето трябва реалните политически отношения, се предполага съществуването на някакъв мощен и невидим ръководен център, наричан метафорично
мафия, задкулисие или превзета държава
Аз не съм оптимист за благополучието на живота в България в обозримо бъдеще. Да бяхме ние обезверените, някакво пренебрежимо малцинство, щяхме спокойно да минем като странична, колатерална технологическа „фира“ на социалния прогрес. Но така ли е? Едва ли, при вече над 2 млн. трайно напуснали страната ни българи за около четвърт век. И никой не знае колко още са желаещите или готови „да се махнат от тази държава“, когато това стане възможно. Мога да заявя с пълна убеденост, че към 2022 г. или 33 г. след номиналния крах на комунизма (социализма) България изглежда една напълно неуправляема по разумен начин страна! Който и да е на власт текущо! Каквито и реформи да се обещават или започват, те никога не завършват, а се удавят неизбежно в блатото на завареното положение! Защото се оказват практически „системно неуместни“. Но е уместно 1 млн. души да не работят и да не учат, а да чакат социални помощи. Приемаме също така с разбиране, когато някои посягат към чуждото, особено, ако то е държавно, защото били нуждаещи се и имали право. Допускаме също някои да пият и се друсат по всяко време на денонощието, дори и когато са собствените им деца, а след това да седнат зад волана на мощен автомобил, необяснимо как оказал се техен и да газят наред. Уместно се оказва още и да работиш само колкото, когато и както искаш и да се оплакваш непрестанно, „между две бири“, от „недостойно ниското“ заплащане на труда. В същото време се приема за „напълно уместно“ едни „властоизбрани“ бизнесмени да усвояват всяка година стотици милиони от държавни поръчки, които не изпълняват, от „специални“ договори с държавата, от европроекти, от грантове, от субсидии, от неплащане на мита, такси, данъци и от каквото може друго да се вземе, без да се дава нищо. Забележителното в тези случаи е, че „бенефициентите“ (крадците) обичайно за тях нямат и намерение да превръщат в обществено полезни продукти, услуги или инвестиции откраднатите пари. Целта на придобилите ги е само те да бъдат изпрани навреме от доверени и опитни в занаята специалисти. След което да бъдат насочени по „правилния“ начин към внимателно подбрани офшорки по света.
Междувременно „пазарните“ първенци или уинърите, както сами се наричат тези странни квазипазарни субекти, „правят пари“ не от бизнес и не на пазара, а от участие в недостъпни за простосмъртните незаконни, но охранявани от държавата сенчести и мрачно тъмни схеми и мрежи. Които, при любопитство от някъде, все се оказват напълно изрядни от законова и административна гледна точка. Няма как при тези „обстоятелства“ енергията на българският народ и държава за национален просперитет да не изглежда вече изчерпана. Развитието на демокрацията, като поредица от избори, не буди надежди у все повече хора, каквито и да са техните ценностни, културни или политически статуси, очаквания и предпочитания. Растат апатията, безгрижието и безразличието, поединичнияj егоцентризъм, нехайността и отчуждеността към (от) заедностното. Всеки да се спасява както може и както намери за добре – това е девизът на посткомунистическата либерална демокрация у нас. Убеден съм, че България не е някакъв пустинно-мрачен остров сред океана на сияещото всечовешко щастие. Не, ние не сме изключение, а само една
бодлива илюстрация на зле управлявана, много зле управлявана държава,
в обкръжението на затъващ в морално безгрижие, глобално богатство и локални мизерии, свят. Където колосалните неравенства са другата страна на безсрамния лукс, който от алчност, подражание или завист ни се привижда като щастие. И където страхът от злото, усещан главно като опасност от загуби на блага, а не борбата с него, като подронващ смисъла на съвместния ни живот фактор, всъщност проправя пътя му, по който след това вървят всички в надпревара помежду си. Затова и двете най-най-масови заболявания на съвременното човечество са
еуфория от придобиването и страхова невроза от загубването
Стремежът към богатство и опасността от бедност са двата двигателя на самолета в който пътува човечеството. С единия летим към мечтите си, а с другия бягаме от страховете си. Вълнуващо е, стига да не му мислим за кацането. То предстои да се случи някога, но ние живеем тук и сега. Където и когато можем да живеем и по-добре. Политиката би могла да ни помогне за това или да продължи да ни пречи, както прави досега. Развитието се нуждае повече от ръководеща го мъдра сила, отколкото от меркантилно, изнудваческо, но не и държавническо, съ-участие на управлявани и управляващи. Не винаги либералната демокрация и нейната слабост към стабилност, равновесия, баланси, референдуми, договаряния, консенсуси, сделки или пък превръщането на съгласуването от инструмент в ценност и т.н., е в състояние да осигури и гарантира наложителните подобрения и прогреса на обществата. Демокрацията обаче е онази форма на власт, която ни дава възможност да бъдем управлявани толкова добре, колкото заслужаваме. Точно толкова добре, колкото заслужаваме. И само толкова добре, колкото заслужаваме! Когато сме недоволни и протестираме срещу управляващите ни, ние сме длъжни да помним, че не сме невинни. Всяка страна, за да е успешна и за да привлича хора отвън, а не да прогонва „наличните“ отвътре, има нужда от:
а/ автентични и влиятелни, а не селектирани от държавата послушни „лидери“ и скопени „елити“;
б/ волеви, умни, независими и почтени политици; както и от
в/ паметлив, критичен и взискателен електорат, способен на свободни и отговорни лични, групови, колективни и социални избори.
Имаме ли ние в България такива?
За любопитните- моят отговор на тези въпроси е в книгата ми „Политиката: власти, решения, ефективност, благополучие“, чието издаване е предстоящо. А от вашия има смисъл само, ако е „неуместен“, нетолерантен към генераторите на злото и безкромпромисен към приспособимите към него.