Д-р Валентин Янев, Граждански Комитет „Западни Покрайнини”
Напоследък на Балканите се случват твърде много неща, които предизвикват тревога най-вече в Европа. В центъра на събитията стои Сърбия. Подобно на голямо свлачище тя представлява един нестабилен терен, който продължава да се срива и до намества неизвестно до кога. Макар че, тя отдавна не е онази голяма Югославия, изкуствено създадена през 1919 година, а представлява малка Балканска държавица, без излаз на море, но все още привлича вниманието на ЕС, НАТО, Русия и Китай.
Какво се случва на запад от нас?
Къде сме ние в тези промени? Трябва ли да останем пасивни наблюдатели или активно да участвуваме в тези процеси на донаместване на пластовете?
Всички значими сили ухажват Сърбия и желаят тя да бъде тяхна сфера на влияние. Нейните държавни ръководители се опитват да съвместят несъвместими неща. Хем да станат член на ЕС, хем да не са член на НАТО. Хем да запазят специалните си отношения с Русия, хем да са приятели с Китай. И най-важното, което искат, е някак си да приспят вниманието на всички и стъпка по стъпка да си направят една велика Сърбия.
На юг от тях се намира Косово. То им е голяма болка. Вече е безвъзвратно загубено, а сърбите по Конституция все още го считат за част от държавата си. Европейският Съюз ясно им заяви, че докато не признаят тази нова държава няма да станат част от ЕС. Много страни в света, включително и България признаха независимо Косово. В Сърбия всички са националисти, което е исторически обусловено от параноичната мегаломанска идея, че са призвани да обединят всички славяни (пък и неславяни) на Балканите. Този национализъм се подклажда постоянно от пропагандата на всички сръбски медии, от образователната им система и от Белградската академия на науките и псевдонаучните им исторически разработки. Наука и учени са впрегнати в защита на шовинистичната им национална кауза.
Но в днешно време Сърбия няма нито военния ресурс, нито външната поддръжка, за да реши както тя иска проблема Косово. Попаднали в капана на собствената си националистическа пропаганда сегашните сръбски държавници не смеят да отстъпят и педя от шовинистичните си искания, защото собственият им народ ще ги линчува. Положение почти безизходно! През последните години се прокрадват вече идеи за някакво компромисно решение за Косово. На такова са склонни и албанските, и сръбските лидери. Обсъждат се различни варианти, като например даване висока степен на териториална и политическа автономия на северните области на Косово, населени преимуществено със сърби.
Ето какво дословно говорят албанските и сръбски водачи. Хашим Тачи заявява месец юни 2019 г.: „Всеки албанец, който живее в долината на Прешево мечтае за обединението с Косово. Обещавам да работя с нестихваща политическа воля за превръщането на тази мечта в реалност” От своя страна Александър Вучич заявява през 2018 г. месец август: „Подкрепям раздялата с албанците и следвам тази политика. Имаме територия, за която не е ясно чия е и това винаги ще е източник на потенциални конфликти”. А ето и позицията на албанците в Прешевската долина, изразена от кмета на Буановец Йонуз Муслио: ” Представителите на народа от тази област трябва да бъдат част от разговорите (за присъединяване на региона към ЕС-б.а.) и ние желаем да бъдем част от Косовската делегация”. Виждат се ясно тежненията албанците от тези три сръбски общини и посоката им е Косово. В крайна сметка албанците в Косово и албанците в южна Сърбия- общините Прешово, Буяновец и Медведжа искат да се съединят. Това означава, че компромисното решение на проблема се измества към една размяна на равностойни по площ територии, населени съответно с етнически сърби и етнически албанци.
Статистиката е следната: В Прешево албанците са 90%, в Буяновец са 55%, в Медведже са 26%, но това са стари данни и понастоящем албанците са станали вече повече и в трите сръбски общини.
Териториално има почти пълна еднаквост в големината на териториите подлежащи на евентуална размяна. Това изглежда най-реалистичното и дълготрайно решение на проблема веднъж и завинаги. Ако Сърбия се съпротивлява за отдаване на своите южни общини на Косово, ще дойде ден, когато населението в тях ще стане почти 100% албанско и тогава няма да има сила, която да предотврати присъединяването им към Косово. Така, че сега е моментът за делба, за
да не остане Сърби с празни ръце
Но възниква нов проблем и той е съпротивата на Европейския Съюз за такава размяна на територии. Това може да стимулира подобни процеси на отцепване и в други части на Стария Континент. Малцинства има и в други държави: баските, каталунците, австрийците в Северна Италия, унгарците в Румъния, Войводина и разбира се......българите в Западните Покрайнини. Ами какво да кажем за Белгия, в която съществуват на практика два етноса, говорещи фламандски (германски диалект) във Фландрия и валонски (френски диалект) във Валония? И така забавянето на размяна на територии само ще усложни проблема и след време положението може да стане взривоопасно.
В последното развитие на нещата видимо се намесват САЩ и Русия. Без тяхната подкрепа не може да се случи нищо. И тук двете малки балкански държави влизат в клопка. С размяната на територии те ще станат
вечни заложници съответно на САЩ и Русия,
така както България не може да се отърве от „вечната си признателност” на освободилата я през 1878 г. Русия. Всъщност ще се оформи една разделителна линия на влияние на Балканите между САЩ/НАТО и Русия, която ще е границата между Косово и Сърбия. Лидерите от двете държави ще манипулират собствените си народи, че това е единствено приемливо решение и така е избегната нова, кръвопролитна Балканска война. Но нещата не свършват до тук. Сърбите веднъж сполучили да „отхапят” парче земя от Косово, ще съберат кураж да погледнат на запад към Босна и Херцеговина. Там Република Сръбска населена изключително със сърби упорито е насочвана от лидера си Додик към държавно обединение с Република Сърбия. Тоест Европа трябва да преглътне един разпад на Босна и Херцеговина на трите и съставни части: Федерация Босна и Херцеговина(населена с хървати и ислямизирани сърби и хървати), Република Сръбска (населена със сърби християни) и Бръчко дистрикт, населен с ислямизирани хървати и сърби - бошняци 45%, хървати християни 25%, сърби християни около 21% и други. Ще посмее ли Хърватска да участвува в такава голяма териториална делба, рискувайки бъдещето си в Европейския Съюз?
Босна и Херцеговина
Къде ще отиде Бръчко дистрикт с тази мозайка от етноси и религии? Тук вече
мирише на Балканска война
Но проблемите не свършват с това. Задържано за сега напрежение има в Санджак област. Тя е административно разделена между Сърбия и Черна Гора. Тази административна граница между западна й половина и източната половина се е превърнала в държавна граница между Сърбия и Черна Гора. И тук населението представлява една мозайка от сърби, черногорци, мюсюлмани (ислямизирани сърби и черногорци), албанци. Мюсюлманската общност в Санджак подава недвусмислени сигнали, че ще се стреми към автономия. Но мюсюлмани има както в източната част на Санджак в Сърбия (повече), така и в западната част на Санджак в Черна Гора (по-малко). А какви са намеренията на сърбите и черногорците живеещи в тези две части? Виждаме и тук клокочеща взривоопасна смес!
Санджак
На север Войводина също подава сигнали, че не желае да бъде повече част от Република Сърбия. Тук интелектуалният и политически елит, както от унгарска, така и от хърватска страна има друго виждане за решаването на този проблем. Те виждат своето бъдеще в обособяване на Войводина в един Еврорегион, който пряко да общува и сътрудничи с Европейския Съюз, с независима вътрешна финансова политика, самоуправление, бюджет, данъчна система и прочие.
Най-накрая идва ред и на
Западните Български Покрайнини,
включващи Царибродско, Босилеградско, части от Кулско и Трънско. В тях живее компактно българско население. Там Сърбия провежда асимилационна политика чрез административно и политическо раздробяване, деформирано образование, религиозно-църковен контрол и икономическа изостаналост на тези области. В светлината на очертаващите се евентуални териториални преразпределения и местене на държавни граници в гореописаните периферии на Сърбия възниква въпросът - каква ще е съдбата на Западните Български Покрайнини?
С разпадането на Държавния Съюз на Сърбия и Черна Гора на 3 юни 2006 г. престава да съществува многокомпонентната държава, наследник на изначалната Държава на сърби, хървати и словенци от 1919 година, а също и на Югославия след Парижките мирни договори след Втората световна война. С това изчезва юридическото основание само Сърбия да администрира в Западните Покрайнини, които никога и по силата на никакъв договор не са отдавани само на Сърбия. Сегашното владеене на тези бивши български земи и население се явява незаконосъобразно. Казано просто - това е режим на окупация. Още през 2006 година българската държава трябваше да постави въпроса за връщането на тези земи обратно на България поради изчезване от политическата карта на Европа на субекта по Ньойския и Парижки мирни договори. Българските политици не посмяха от тогава до сега да повдигнат този въпрос. Сега обаче, с очертаващите се делби и териториални преразпределения, към които се домогва Република Сърбия на юг и запад от границите си, въпросът за Западните Български Покрайнини излиза на дневен ред с пълна сила. Ако България не предяви своите основателни от правна и морална гледна точка искания, ще нанесе непоправими вреди на българите в Западните Покрайнини, на собствения си международен имунитет и ще се постави в унизително положение пред Сърбия. И накрая, който не може да брани етноса си извън държавата, е обречен да губи този, който е на собствената му територия. В Сърбия се разгръща безочлива, нахална кампания, че видите ли шопите в България били пошопени сърби и че рано или късно ще трябва да припознаят като най-близък и родствен етнос сърбите в Сърбия. Цялата образователна система и пропагандна машина се е впрегнала да тръби тази историческа пошлост. За съжаление в България се мълчи и за това.
Живеем в съдбоносно време и ни трябват достойни и смели политически мъже да водят България, за да оцелее в нашия взривоопасен Балкански регион, в който съществува реална опасност от избухване на тежък военен конфликт. Подпалвачите ще се окажат пак онези, които подпалиха и Първата световна война. Същите, които ни въвлякоха във фаталния Балкански Съюз преди пагубните Балкански войни. Същите, които ни забиха ножа в гърба след СЪЕДИНЕНИЕТО 1885 година.
Те не са се променили.
Бог да пази България!