Николай Василев, Приоритети.бг
В едно скорошно интервюто депутатът от БСП професор Иво Христов обяви Сталин за личността на 20-ти век, но и направи някои ценни наблюдения, които предвид неговата апологетика към всичко руско, могат да бъдат определени като признания. Повод за интервюто му беше публикацията на издателство „Милениум“ на два тома от трилогията на прочутия американски учен проф. Стивън Коткин „Сталин“.
Коткин забелязва, че модернизацията не е еднотипна. Тя може да бъде „полисна“ (буржоазна) или „имперска“ (тоталитарна). Имперската модернизация не означава, че всички са принудени да изпълняват волята на властта насила. Тя обаче изисква индоктринация на значими слоеве от населението, които да приемат, че подчинението на волята на владетеля е добро за всички.
Това съвсем не е нов исторически феномен. Археолозите днес са на път да докажат, че египетските пирамиди не са построени от роби, налагани с камшици, а от добре организирани, по-скоро мобилизирани работници, обособени в бригади, на които е осигурявана храна и за които са се полагали наличните в епохата медицински грижи. Разбира се, за всеки, който не е приемал постулатите на индоктринацията, следват сурови наказания.
Според професор Христов ГУЛаг е бил неизбежен, но това било допустима цена, за да се превърне изостанала Русия в модерна държава. Той дори цитира Игор Клякин – „изключителен съветски учен и литератор от либералния спектър“, според когото:
„Това не можеше да бъде избегнато, това е неминуемо“.
Само че Христов изобщо не коментира произволния характер на Сталиновите реформи, безсмислената колективизация, да не говорим за целенасочения „гладомор“. Не споменава, че след колективизацията малкото частни стопанства в Съветския съюз продължават да произвеждат диспропорционално голяма част от храната, нужна за изхранване на населението. Но и тя не е достатъчна. В резултат от политиката на „личността на 20-ти век“ Съветският съюз се превърна от износител във вносител на зърнени храни!
Професор Христов не се опитва да внуши, разбира се, че колективизацията е имала някакъв икономически смисъл. Но пропуска да цитира честите изказвания на Коткин, че Сталин заробва селяните по чисто догматични идеологически причини. Или че като след той искрено се бори за социална справедливост, но в крайна сметка налага режим, който е още по-несправедлив. За професор Христов е важен геополитическият императив на действията на Сталин.
„Какво е Русия до голямата модернизация на Сталин – огромна селска вселена, където едното село дори не подозира за съществуването на другото, в която 90% от хората единственото, което са разбрали, е, че участват в нещо като Руска империя, за която са отишли на война като пушечно месо. Т.е. трябва да възникне някакъв грамаден геополитически катаклизъм, за да могат тези малки светове да осъзнаят, че са част от нещо голямо.“
Само че този геополитически императив е смислен единствено за елита в Кремъл. Какво изисква от карелците, чеченците и бурятите да не говорим за украинците, грузинците и естонците да бъдат част от нещо „голямо“ и да се жертват за него?
За интересите на множеството народи в Руската империя или за самия руски народ Иво Христов дори не разсъждава. За него е важно „голямото“.
Според червения депутат обаче Русия
„няма генерация на енергия за собствено развитие. Тя не е активна, тя е реактивна на външно предизвикателство“.
Ако професорът избягва специфика по отношение на политиките и „реформите“ на Сталин през 30-те години, то по отношение на най-значимата му роля в световната история – участието на СССР във Втората световна война, той дръзко заблуждава своите читатели, като преповтаря клишето на съветската историография:
„Хитлер беше създаден, за да смаже Сталин, за да могат двете велики сили – Германия и Русия, да бъдат ликвидирани. (…) Създадоха го американските концерни и банки, две трети от финансовите средства, които са насочени към постваймарска Германия през 20-те и началото на 30-те години, са американски капитали.“
И все пак професорът е принуден да признае:
„Същите източници финансират и съветската индустриализация, буквално цели заводи по време на Голямата депресия като този в Магнитогорск са изнесени от Америка и монтирани в Русия. Стотици хиляди американски техници, инженери и специалисти участват в голямата съветска индустриализация.“
Това, което Христов пропуска да спомене, е, че след Първата световна война на Германия не е позволено да има бойна авиация и че именно Съветският съюз предоставя на Вермахта полигоните, на които да се подготви за планирания блицкриг.
Когато разсъждава около Договора Рибентроп – Молотов, Христов се опитва да опровергае „клишето“, че Сталин е еднакво виновен за Втората световна война, бидейки съюзник на Хитлер.
На тази тема професор Нина Дюлгерова надминава дори Иво Христов. В едно свое интервю тя заявява, че „апологетите на псевдоисторията имат лъжливото усещане, че (Патктът Рибентроп – Молотов) е благодатна тема за посочването на злодеите за започването на Втората световна война“. Това според нея били недобре скалъпени оценки и изводи. Лондон искал да насочи агресията на Хитлер единствено към Съветския съюз.
Но ако целта на западните демокрации е била да сблъскат Хитлер и Сталин, то защо, след като Хитлер нарушава Мюнхенското споразумение и окупира Прага, те дават гаранции на Полша?
Без ликвидирането на полската държава война между Германия и Съветския съюз не би била възможна. Няма съмнение, че Хитлер не е искал да воюва с Англия. Ако в Лондон са споделяли Сталиновата логика, вероятно са щели да му дадат да се разбере, че ще влязат във война, ако Германия нападне страни като Белгия, Холандия или Дания, но някак между другото биха пропуснали да да споменат Полша!
Британският посланик в България по това време сър Джордж Рендъл по-късно споделя:
„Най-разумното и естествено от наша страна беше тези две сили да се хвърлят една срещу друга и така да се стигне до тяхното взаимно унищожение“.
Но той си дава сметка, че за целта е трябвало да се плати висока морална цена.
„Това трябваше да се комбинира с четвъртата подялба на Полша.“
И признава основната заблуда на британската политика по онова време:
„Доскоро ние се надявахме Русия да се присъедини към нас в опита да се предотврати войната. Нужно ни бе известно време докато преосмислим и разберем, че целта ѝ вече беше да предизвика война!“
Дюлгерова се възмущава, че Лондон си затваря очите пред методичното унищожаване от страна на Хитлер на „Версайската“ държавна система. Но нима тя е била справедлива? Колосалната грешка на западните демокрации не е, че приемат аншлуса на Австрия с Германия или че предават населените с немци Судетски области на Германия. Грешката им е, че те отстъпват на заплашващия с война Хитлер това, което са отказали на демократичната и невъоръжена „Ваймарска“ Германия. Ако аншлусът и Мюнхенското споразумение се бяха случили по-рано, вероятно подобие на Хитлер никога нямаше да дойде на власт. Именно завземането на Прага през пролетта на 1939 г. е мигът, след който Хитлер няма как да се представя като изразител на видимо справедливата кауза на ревизия на несправедливите договори и се превръща в завоевател. И отговорът на Лондон е недвусмислен. Заявяват му в прав текст:
„Ако нападнеш Полша, ще воюваш с нас!“
Хитлер не вярва, че англичаните ще удържат на думата си. Възможно е „личността на 20-ти век“ също да не е вярвал. Но както професор Христов признава:
„Все пак Сталин е човек на своето време. Неговата логика е била логиката на неговите геополитически противници – нека те се бият, а накрая ние ще влезем и ще наклоним везните в наша полза.“
И не се опитва да скрие, че без горивата и суровините, които Съветският съюз предоставя на Германия, блицкригът в Западна Европа едва ли би бил така успешен.
Христов е принуден да признае очевидното. На 22 юни 1941 г. Сталин разбира, че е бил измамен. Цената на неговата политика са милиони човешки животи и огромни материални разрушения.
Сталин, разбира се, не бил съюзник на Хитлер в истинския смисъл на думата. Двамата нямат обща визия как да изглежда новият световен ред. „Малка България“ е една от точките, където интересите им се сблъскват. Но няма съмнение, че Сталин се оказва в ужасен капан именно защото е бил съподпалвач на войната. Макар Съветският съюз да е най-голямата държава на света, Сталин иска още територии. Но за разлика от австрийците и судетските немци (западните) украинци и балтийските народи нямат никакво желание да се присъединят към Съветския съюз.
Нелепо е и обяснението, че Сталин желае да си осигури защита срещу евентуално нападение. Поддържането на „санитарния кордон“ от малки и средни държави между Съветския съюз и Германия е далеч по-сигурна защита от стоварването на огромни армии в окупирана Полша, които Хитлер успя да унищожи в първите дни след нападението.
Нина Дюлгерова се възмущава, че през 1938 г. Полша не била съгласна да даде коридор за съветските войски, които евентуално да окажели съдействие, за
„да се запази териториалното статукво на Чехословакия“!
Да оставим настрана несправедливостите на Версайската система. Коя държава по това време би желала съветски войски на своята територия? Та болшевишкият режим вече е показал на какво е способен, докато нацисткият все още не е и планирал чудовищните престъпления, които по-късно ще извърши. А разполагането на Червената армия в балтийските страни „с договор“ показва, че за Сталин поетите задължения не означават нищо.
Едва ли има западен историк или политик, който би дръзнал да отрече, че гръбнакът не Вермахта бе пречупен именно на съветска земя. Но е хубаво русофилите да се запитат щяло ли е това да стане без масираната материална помощ, оказана от западните съюзници. Да не говорим какво би станало, ако след падането на Франция Великобритания се бе съгласила на позорен мир.
Едва ли някой честен източен или западен наблюдател би отрекъл и нещо друго. Съюзничеството между Съветския съюз и демокрациите е проява на най-бруталния политически прагматизъм, а не на каквито и да било ценности.
Самоунищожението на двете чудовища – нацистка Германия и Съветския съюз, в кървавите полета на Русия, Украйна и Източна Европа даде шанс на Великобритания и САЩ да върнат поне Западна Европа в свободния свят. Така че колкото и да омаловажават военното значение на десанта в Нормандия, той постига именно това и по тази причина е съвсем подобаващо да бъде честван!
Ние, българите, трябва да сме особено чувствителни към тази тема. Опитът на тогавашните български управници да омилостивят както Хитлер, така и Сталин направиха България лесна жертва на съветската агресия. Ако имаме дори грам достойнство, трябва ясно и гласно да обявим, че щом са поддържали дипломатически отношения с България, докато тя е член на Тристранния пакт, но ни обявяват война, след като напускаме Пакта и сме готови да изпълним всяко съветско искане, войната, която Сталин ни обявява на 5 септември 1944 г., няма нищо общо с войната срещу нацизма. Изпращането на паметниците на окупатора в музея ще е първата стъпка към обективизирането на историята, националното помирение и в крайна сметка началото на „взаимоизгодни“ отношения с Русия. Опитите за реабилитация на Сталин не само изкривяват историята. Те са върховна проява на самоунижение.