Николай Василев, политолог

В предишен анализ посочих, че превръщането на България в президентска република ще сложи край на демокрацията, или поне на това, което някой модно наричат „либералната демокрация“ – термин с който дълбоко не съм съгласен, защото „нелибералното управление“, при което властта е всесилна, правата на различните малцинства са ограничени и върховенството на закона е поставено под съмнение, дори да се легитимира чрез избори и да е подкрепяно от мнозинството, не би трябвало да се нарича демокрация. Но това е друга тема.
От казаното по-горе за институцията „Президент на републиката“, съвсем не следва, че начинът, по който тя е конституирана днес у нас е особено смислен. Напротив. По сега действащата конституция имаме една напълно сбъркана институция. Начинът на избиране на президента не съответства не само на неговите правомощия, но и на задачите, които той по конституция е призван да изпълнява. Промяна задължително трябва да има, но не към „президентска република“.
Да започнем нашия анализ на институцията с начина, по който се избира президента - пряко от народа, на два тура. Досега нито един президент не бе избран на първия тур. Следователно можем да заключим, че българският народ е от една страна дълбоко разделен, но и достатъчно трезвомислещ, за да не бъде омаян от която и да е личност. На втория тур обаче, винаги се изправят представители на двете най-големи политически сили. Досега няма нито едно изключение то този модел. (Когато през 2006 НДСВ се срина, а ГЕРБ още не се беше появил, за кратко Атака на практика беше втората политическа сила). 
На балотажите, гласувалите за отпадналите кандидати обикновено бяха вътрешно разделени между отношението си към големите партии и начина, по който „стоят“ кандидатите. Желю Желев нямаше никакъв шанс да бъде избран, ако през 1991 г. от БСП вместо Велко Вълканов бяха издигнали нормално изглеждаш кандидат и 

Румен Радев нямаше шанс

 срещу кандидат от ГЕРБ с по-приветлива личност от тази на Цецка Цачева.Така или иначе, избраният пряко от народа, на два тура кандидат няма как да олицетворява единството на нацията. Казано по друг начин, само фигура, която разделя нацията има шанс да бъде спечели президентски избори по сегашния регламент. Макар опирайки се на институционалния си, пиедестал повечето президенти да успяваха през по-голямата част от мандатите си да поддържат относително висок рейтинг, винаги имаше значими обществени групи, които крайно недолюбваха всеки президент. Всички досегашни държавни глави бяха „разделители на нацията“, макар да правеха това по различен начин.
Можем да групираме петте пряко избрани президенти като „президенти играчи“ – Желю Желев и Георги Първанов, „президенти водачи“ – Петър Стоянов и Росен Плевнелиев и очертаващият засега като „президент на БСП“ Румен Радев.

"Президентите играчи" 

бяха убедени, че тъй като са избрани пряко от народа, имат по-голям авторитет от съответните премиери и от лидерите на издигналите ги партии. Виждаха се в правото си да сглобяват коалиции, да дават напътствия и служат като „коректив“. На „Боянските ливади“ президентът Желев обвини правителството на СДС, което водеше неравна битка с цел да реформира всички слоеве на пост-комуничтическото общество, че било „обявило война на всички“. С действията си той реално разцепи парламентарната група на СДС и осигури невероятния смокинов лист, който позволи на Ахмет Доган да състави коалиционно правителство с БСП. Реформите в България бяха замразени, организираната престъпност избуя и естественият резултат – връщането на БСП на власт не закъсня. Георги Първанов също се впусна в акуширане на коалиции. На изборите през 2005 две партии – БСП и Атака изградиха кампанията си върху атаки на „неолибералния модел", прилаган (според тях) както от правителството на ОДС (1997-2001), така и от това на НДСВ и ДПС. БСП излезе на първо място, а Атака прескочи четирипроцентовата бариера. Но дори заедно те нямаха парламентарно мнозинство. Повече хора бяха гласували за партиите подкрепяли предишните две уж "неолиберални" управления – НДСВ, ДПС и трите коалиции произлизащи от разпадналото се ОДС. Ако изборите в България бяха не "конкурс за красота и красноречие", а механизъм за подкрепа на политики, именно тези пет парламентарни групи, чиито предизборни програми бяха сходни, щяха да излъчат правителство през 2005, а БСП и Атака щяха заедно да формират „умерена“ и „крайна“ опозиция. 
Е да, ама не. 
Под егидата на Георги Първанов бе сглобена Тройната коалиция от БСП, НДСВ и ДПС. Предизборните програми на тези партии бяха несъвместими. Крайният резултат от Тройната коалиция беше засилване на цинизма сред избирателите. Независимо за каква програма гласуват те, „онези горе“ си правят каквото искат. Президентът Първанов направи много усилия да шикалкави – срещна се няколко пъти с Владимир Путин – с връзки и без връзки, стана глашатай на руските проекти известни като „големия шлем“ и дори когато президентът Буш посети България, за да благодари за българската помощ в крайно противоречивата война в Ирак, Георги Първанов, ни в клин, ни в ръкав изтърси, че бил приятел с „Джордж“, но и с „Владимир“. От приятелството с „Владимир“ и от задвижването на руските проекти, разбира се не последва отваряне на руския пазар за български стоки. Но със своите „игрички“ президентът спомогна за провала на опитите на Сергей Станишев да модернизира БСП.

Президентите „водачи“

 също не успяха да направят кой знае колко. През по-голямата част от мандатите си Петър Стоянов и Росен Плевнелиев се съобразяваха с конституционните си правомощия, не се опитваха да моделират политическите сили и да сглобяват коалиции. (Когато Петър Стоянов, в края на мандата си, се опита да „играе“ с изявлението за „разгромените авари“, той обрече шансовете си за преизбиране). Стратегията им бе да използват висотата на своя пост, за да посочват генералната посока на развитие на България – далеч от пост-комунистическата „кочина“ и към интегриране в семейството на модерните западни общества. Само че това незабавно им навлече ненавистта на значима част от българското общество. На тези, които си мислят, че „социализЪмът“ е бил нещо хубаво, че офицерите от Държавна сигурност служели на България, че не трябва да „се дръвчим“ на Русия, независимо дали тя безобразничи и се отнася непочтено с нас (защото „руският народ“, а не „западняците“ ни били близки), че не трябва да „се слагаме“ на американците (без да осъзнават, че изграждането на стратегически отношения със САЩ е от ключово значение за българската сигурност), че трябва „да развиваме ядрена енергетика“, защото възобновяемите източници, както и санирането на отвратителните панелни комплекси са „далавери“, която трябва за се спрат, че хората с различна сексуална ориентация не бива да демонстрират публично своите чувства, че в заведенията трябва да може да се пуши (или поне да има отделения за пушачи)... 
Излишно е да казвам, че докато в България има значима група с подобни разбирания не са възможни нито национално помирение, нито национален просперитет. Уви президентите Стоянов и Плевнелиев не успяха да маргинализрат тази социална група. Същевременно задачата им да „олицетворяват единството на народа“ не им позволи да се превърнат в реални лидери на промяната. Именно особеностите на президентската институция не позволиха на Петър Стоянов вместо неясното: „Кажи си Иване“ да каже: „Иване, позволяваш на бивши комунисти и на всякакви шмекери да придобиват собственост чрез приватизацията, а не създаваш механизъм правоимащите на компенсаторните записи да придобият собственост. Допускаш Русия да овладее структорообразуващи предприятия в българската икономика, но не успя да привлечеш нито един солиден западен инвеститор“. По същия начин Росен Плевнелиев с право сне доверието си от правителството на Пламен Орешарски, когато подкрепящото го мнозинство избра Делян Пеевски за шеф на ДАНС, но изискванията на институцията не му позволиха да оглави борбата срещу модела КОЙ.
Колкото до президента Радев, всичко, което можем да кажем за него досега е, че се изявява като 

президент на БСП

 Още преди да свали генералската си униформа, той си позволи, в унисон с позицията на БСП, да критикува решение на Министерския съвет и на Народното събрание. В нормална държава, щеше да бъде опозорен и уволнен. Вместо това, широки слоеве от обществото приеха постъпката му като „загриженост за авиацията“. Загриженост, която изчезна, след като назначеното от него служебно правителство провали проектите за нейната модернизация. По повод и без повод президентът Радев се обявяваше за премахване на санкциите срещу (някои от ръководителите на) Русия, без да обясни дали Русия е нарушила международното право и дали толерирането на подобни нарушения утре няма да се превърнат в заплаха за българската национална сигурност. И докато, за нейна чест, неразривно свързаната с БСП Илияна Йотова се противопостави на позицията на своята партия по повод ратификацията на Истанбулската конвенция, „безпартийният“ президент Радев на практика повтори становището на Нинова. Същевременно поиска именно той да назначава председателя на органа за борба с корупцията... 
От всичко казано досега е ясно, че пряко избраният президент не може да бъде нито обединител на нацията, нито неин водач, а опитите на държавния глава да бъде играч, могат да доведат само 

до провали и катастрофи

 Когато президентът действа като представител на една политическа сила, опасностите пред националната сигурност също нарастват.
Какво може да се направи?
Президентът може да бъде обединител на нацията, само ако не бъде избиран пряко, а от Народното събрание и то с поне ¾ мнозинство, при тайно гласуване. Кандидатурите трябва да бъдат издигани от обществени организации, събрали достатъчен брой подписи – като партиите нямат право официално да подкрепят отделните кандидатури. При подобен механизъм, стил "конклав" за президент ще могат да бъдат избирани личности, които наистина да олицетворяват единството на нацията и да са еднакво приемливи за всички политически сили. Вероятно така ще бъдат избирани подходящи за поста почтени възрастни хора, които не биха могли да спечелят в кампания. Само на така избран президент ще може да се възложи правомощието на „главен кадровик“. Той ще може да назначава не само председатели на органи и агенции, но и главния прокурор (в една силно децентрализирана прокуратура), главните секретари на министерствата (за да се гарантира, че отделните министри няма да кадруват, отвъд назначения от тях политически кабинет) и други ключови назначения в професионалната администрация.
Само така избраният президент ще стои далеч от политическите боричкания и от ежедневното управление на страната. Но той трябва да има повече права, когато страната изпадне в криза. В случай, че той „свали доверието си“ от дадено мнозинство, би трябвало да има правото да уволнява правителството, да назначава служебно правителство и да свика нови парламентарни избори. 
Демокрацията изисква „проверки“ и „баланси“. Президентът не би трябвало да е „безконтролен“. Затова, ако Народното събрание прецени, че президентът нарушава конституцията, то би трябвало да може да предизвика „импийчмънт“ с по-малко мнозинство от нужното за неговото избиране. Примерно 3/5. Но трябват и механизми, че и мнозинствата няма да действат безотговорно. Тук идва ролята на вицепрезидента. В тази рамка на избор, след като бъде избран президентът би трябвало да назначава еднолично своя вицепрезидент, както и да има правото да го уволнява, когато намери за добре. Така че в случай че мнозинството с 2/5 извършен прибързан импийчмънт на президента, назначеният от него вицепрезидент ще може да разпусне Народното събрания и да насрочи избори. Власт спира власт. Това е същината на демокрацията.
Само така ще можем да се сдобием с отговорно управление.
Дебатите около така нужните конституционни промени в България предстоят. Популистите може да предлагат лесни наглед решения, но ако искаме да станем страна от Първия свят, трябва да бъдем внимателни, разумни, да проведем смислен дебат за промени в конституцията и да се вслушваме в различните предложения. Защото, ако оставим нещата както са, модернизацията на обществото ще продължи да куца. Вземем ли прибързани решения, вместо да изпишем вежди, може да извадим очи!