Александър Йорданов, специално за Faktor.bg

Близо 60 000 българи дават живота си за Освобождението на България в периода от  Нишкото (1841) до Априлското въстание (1876) и Руско-турската война (1877–1878). Вечна им памет! Защото българите мечтаят за свободата и се борят за нея. На 3 март се прекланяме пред предците ни отдали живота си за свободата и независимостта на България. Тема за друг коментар е въпросът, че държавният ни протокол постоянно променя и нагажда към конкретната политическа конюктура „паметната листа” на българите „отдали живота си”. Така бе и тази година, когато имената, които озвучиха площад „Народно събрание”  подсказваха на просветените, че  в кулоарите на властта има голям мерак за социалистическо-патриотична коалиция. Но, да оставим този въпрос. 
В Руско-турската война от 1877–1878 г. загиват и хиляди поданици на Руската империя – украинци, руснаци, финландци, поляци, литовци.  Загиват хиляди румънци. Войната се води от политиците, но костите си край Стара Загора, на Шипка и при Плевен, оставят мужиците. Те воюват с иноверците, с агаряните, с потисниците на християнската земя. Те се жертват и те освобождават. Те не знаят всичко за войната, не познават скритите планове, намерения, ходове и цели на политиците. Но затова пък  военоначалниците, генералите, са наясно с истинските цели на руската военна кампания през 1877 г. в посока на Босфора и Проливите. Тези цели са описани още в Райхщадското споразумение между Русия и Австро-Унгария от 8 юли 1876 година, в което руският император Александър II и австро-унгарският император Франц Йосиф СЕ СЪГЛАСЯВАТ, ЧЕ НА БАЛКАНИТЕ НЯМА ДА СЕ СЪЗДАДЕ ГОЛЯМА СЛАВЯНСКА ДЪРЖАВА (т. 2, б.Б), а вместо това ще се образуват две независими княжества – България и Румелия. Същите цели на руската военна кампания са затвърдени и в Будапещенската конвенция между Русия и Австро-Унгария подписана на 15 януари 1877 г., малко преди да завърши Цариградската посланическа конференция. И третият документ, за който знаят политиците, дипломатите и генералите,  но не и тези, които гинат на бойното поле, е Лондонското споразумение между Русия и Великобритания, което е част от подготовката за Берлинския конгрес през лятото на 1878 г. Според него държавата, която ще възникне в резултат на войната, няма да има излаз на Егейско море и ще бъде  разделена на две провинции – и само едната, тази на  север от Балкана, ще получи автономия с княжеско управдление. Във всички тези документи за „освобождение” не става и дума. Дори обратното – това, което предстои да се случи на територията на днешна България в тях се определя като 

„руска окупация” 

Така на 3 март, когато в Сан Стефано се подписва един ПРЕДВАРИТЕЛЕН (временен) ПРОТОКОЛ наричан неточно и до днес договор, чрез който се  прекратяват военните действия между Руската и Османската империи, т.нар. Велики сили си запазват правото по-късно да подпишат ДОГОВОР със съответните международно обвързващи клаузи. Това става на 13 юли в Берлин на  форум на „високо равнище”, в който участват представители на Великобритания, Австро–Унгария, Германия, Франция, Италия, Русия и Турция. Разочарованието след Берлинския конгрес, където „една късогледа дипломация разпокъса Отечеството ни”, както пише Иван Ев. Гешов, е всеобщо. „Възможна ли бе подобна несправедливост”, пита Гешов, без естествено да знае, какво представлява „политическото задкулисие”. България живее в пропагандната еуфория налагана от руската пропаганда. А народът все още не знае, че политиката и истината не живеят под един покрив, не знае, че в политиката много често едно се говори, а друго се върши.  Берлинският договор утвърждава  независимостта на Черна гора, Сърбия и Румъния. Северна България (Княжество България) получава само автономия, но не и независимост, а  Южна България (Източна Румелия) – административна автономия, но под властта на Султана. 

Санстефанският протокол и Берлинският договор  са само временни политически редути по пътя към свободата и независимостта на България

И не само защото в тях се разминават очаквания и реалност, а защото много скоро българите започват да разбират, че на мястото на едната империя – Османската, се настанява „освободителката” – Руската империя, при това с претенцията да дирижира цялостния обществен и политически живот на младата държава, нещо, за което великолепно разказва Симеон Радев в „Строители на съвременна България”. Постепенно актуалната политика изтласква от паметта на нацията българските герои, българската воля за свобода. И те са подменени от „благодарността” към „освободителите”. Но Слава Богу, имаме своя народен поет, който възкресява имената им в „Епопея на забравените”. Имаме и своя Летописец с неговите „Записки по българските въстания”. С интуицията си на големи творци Иван Вазов и Захари Стоянов разбират, макар и от различни партийни позиции, че това, което е наша гордост – борбата за свобода и независимост, е тенденциозно оставена на заден план в националното съзнание, а на преден, както е впрочем и днес, е внушението за „освобождението” и „благодарността”.  И така е до момента, когато българите  научават, че трябва да си платим за „освобождението” (Указ №1144 за това е публикуван в Държавен вестник на 10 януари 1884 г.). И тогава им  просветва. Защото в този Указ четем: „изплащане от България на Русия разноските по ОКУПАЦИЯТА на Княжеството от Руските императорски войски”.
И няма грешка. Понятието „окупация” e точното международно правно понятие за това, което е осъществила Руската империя през 1878 година на българска територия.  Посочена е и сумата:  близо 11 милиона „книжни рубли”, равна на 32,5 тона злато или на 53 милиона златни франка. По това време една книжна рубла е била цяло състояние. Държавните чиновници са работели за няколко рубли на месец, а на пазара с нея се е купувала една... крава. Та едва излезлият от „робските окови”, както твърди пропагандата, народ е трябвало да осигури тези 11 милиона „говеда” на „братята освободители”. Друг е въпросът, че много правилно сме се разсеяли за изпълнението на този Указ, защото прагматичното ни национално съзнание ни е подсказало: не може хем да си „освободител”, хем да искаш „пари”. „Освобождението”, поне така искам да вярвам, в българското съзнание, включително и днес, е дело високоморално, безкористно, „братски жест”, а не търговска сделка. 
На 3 март 1878 г. вече не са между живите Георги Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Ботев, Ангел Кънчев, Панайот Волов, Георги Бенковски. Много скоро си отиват и Тодор Каблешков и Любен Каравелов. Останалите живи техни другари постепенно ги разделя политиката. Едни започват да обслужват  интересите на „новите господари”,  на „освободитгелите”, а други, като Стефан Стамболов и Захари Стоянов, се опитват да намерят път към обединението и независимостта на България. И плащат затова с живота си. Но поне знаят, че народите са истински свободни, когато са НЕЗАВИСИМИ. Знаят и го казват открито, че т.нар. „освобождение” има смисъл само като път към истинското освобождение – НЕЗАВИСИМОСТТА. 
Защото без освобождение няма независимост, но и без независимост,  няма истинско освобождение.
Международно правното понятие на „освобождение без независимост” е „окупация” или постоянно вмешателство във вътрешните работи на една, уж свободна, страна.   „Освобождението” в условията и вида, който ни го предлага Руската империя, поражда нова и тежка зависимост. Зависимост, която в руското национално съзнание и до днес е представена чрез поговорката, че ние българите не сме волни птици и не сме „чужбина”, а само отвъддунавска губерния. На руски език това емоционално чувство на руснаците към

нас звучи така: „Курица не птица и Болгария не заграница”

След Съединението на Княжество България и Източна Румелия (6 септември 1885 г.) – велик акт белязал верният път към независимостта, недоволните от това наше „самоуправство” „освободители” отново ни поднасят сметка. Поемаме и дългът на Османска Турция към Русия за войната от 1877-1878 г. А той е  82 милиона златни франка. Или близо 50 тона злато. В този смисъл „освобождението” ни е наистина „златно”. Впрочем, подобна „схема”, но с далеч по-трагични последствия, на които сърбаме попарата й днес, ни сервира след 1944 г. Съветска Русия. Тя не се задоволи само със „златото”, но и тотално смени икономическата и политическата система на държавата ни като наложи своя икономически и политически модел на управление и грабеж на това, което в Москва наричаха вече не „губерния”, а „лагер”, „социалистически лагер”. Това поробване, много по-жестоко от „власта на Султана” над Източна Румелия (да не забравяме за десетките хиляди избити след 9 септември 1944 г.), продължи близо половин век. И днес откриваме следите му, когато наблюдаваме как основни отрасли на българската икономика са монополизирани от фирми, които се отчитат в Русия, а не в България, а тя, Русия, има и наглостта да ни съди заради съмнителни сделки сключени от нея с продажни български политици и чиновници. И криминалният случай наречен „строеж на АЕЦ „Белене” е само върхът на

айсберга на новата ни зависимост

  Затова е логично да си припомним именно на 3 март, че съратниците и следовниците на нашите национални революционери, тези истински, а не книжни или депутатски патриоти като днешните, бързо разбират, че спасението ни от руската зависимост се нарича НЕЗАВИСИМОСТ.  И не случайно Захари Стоянов припомня думите на Левски: „Цели сме изгорени от парене и пак не знаем да духаме”. И на Раковски: „Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество...” И на Каравелов: „Българинът се бори за своето съществование, за своята свобода, за своето име и за своята народност, а неговите руски братия му казват, че българския народ не съществува и че думата България е само географическо понятие!” И на Ботев: „Русия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии”. 
Това не са „случайно изтървани” мисли, както на тях гледаха или просто не ги забелязваха, в недалечното ни „социалистическо” минало. За да напишат нашите най-ярки исторически личности тези тежки думи със сигурност са мислили много върху тях и отлично са разбирали от какво искат да ни предпазят. Затова и тези им думи се оказаха пророчески.  И не случайно, след като извоюва независимостта си, България не се поколеба да защити своите национални интереси, дори и в отбранителна война срещу Русия. И тя е победна за България. На 3 март 1918 г. в Брест-Литовск болшевишка Русия капитулира пред независима България.  Също повод за национален празник. Две години по-рано народният ни поет Иван Вазов изрича горчивите думи: „О, руси, о, братя славяни...Защо сте дошли...немили, неканени гости?” И им пожелава: „свобода и вам и за нея кат нас да живейте и мрете”!  Но знаейки, че Русия е държава на несвободата, народният ни поет ще изповяда: ”О, колко ви, братя, жалея!” 
Когато Вазов пише „На руските воини” той няма как да знае, че само две години по-късно една още по-тиранична и по-жестока от императорската власт – властта на червените комисари,  ще избие  цялото семейство на последния руски цар Николай II в Екатеринбург (нощта на 16 срещу 17 юли 1918 година). Но кошмарът на историята е още по-голям, защото 66 години по-късно „червените” унищожители на „бялата” царска Русия – наш „освободител”, според популярната представа, ще представят себе си отново като „освободители”. 
Но нима ще приемем, че убийците на „освободителите” ни са също наши „освободители”?
Затова е време да изхвърлим от съзнанието си пропагандата и митологията за „освободителите”. И да се обърнем с лице към свободата и независимостта, да се обърнем към себи си като народ, като държава. Да вървим изправени, а не да лазим на колене. Да преследваме своя успех – днес и утре. Да го преследваме в нашия европейски свят. Впрочем, в „Большая Советская енциклопедия” на стр. 308 още можем да прочетем: ”Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели, но използваше лозунга на една освободителна война”. Този текст е основание да си припомним прозорливите думи на Пенчо Славейков, че „освободените имат нужда от повече свобода, отколкото робът”. Може би затова и свободните хора не приемат да честват „Палачът на Варшава” –руският имперски генерал Йосиф Владимирович Гурко, смазал  с кръв полското въстание за свобода през 1863 година и печално известен с политиката си на насилствена русификация на поляците като генерал-губернатор повече от 10 години. У нас името на Гурко носят улици и дори град. Това наше чуждопоклонство е унизително. Защото не Гурко е воювал за нашата свобода. Не Гурко ни е освобождавал. Гурко отлично е знаел, че става дума за поредната руска експанзия към Босфора и Проливите, че става дума за завладяване, за  окупация, за политика преследваща други цели. Той е част от елита на Руската империя и всичко му е било ясно. Не идеята за свободата, а изпълнението на имперската политика, ръководи неговите действия. Свободата на „поробените братя” е била само в мислите и чувствата на обикновените войници, на тези, които също са били несвободни, но за „братята християни” са вървели смело срещу шрапнелите.
Що се отнася до благодарността, която постоянно се очаква и изисква от нас – независимите и свободни българи, се налага да припомня, че когато през 1917-1920 година болшевиките избиват масово и прогонват от Русия наследниците на нашите „освободители”,  България приема 35 000 руски бежанци. И те заживяват постоянно у нас, създават свои училища, културни и стопански организации.  Получават и солидна финансова помощ. Особено голяма е грижата за децата– сираци.  А бежанците ветерани от Руско-турската война 1877–1878 г. получават изключителни привилегии – месечни пенсии в размер на 1000 лева като това е два пъти повече, отколкото е получавал по това време българският учител. А сега внимание! На това решение на българския парламент – за финансова подкрепа на нашите „освободители”, се противопоставят само...комунистите, защото според тях то е било „провокация към Съветска Русия”.  Но затова пък от него се възползват графиня Олга Толстой, Варвара Гурко, граф Леонид граф Игнатиев, Петър Глоба, ген. Анатолий Адамович и много други.   
Минават години. И когато Съветската армия окупира България през 1944 година започват репресии не само срещу българите, но и срещу руските бежанци. Те са обявени за врагове на съветската власт и на българското комунистическо правителство. Унизяват ги като решават, финансовата подкрепа на държавата ни да бъде само за лица, които приемат съветско гражданство. А точно този Съветски съюз е избил технити близки, роднини, прокудил ги е от домовете им. Това решение принуждава всички инвалиди и нетрудоспособни да станат съветски граждани. Нямат избор. До 1944 година за ветераните от Руско-турската война са изразходвани 200 милиона лева. За станалите „съветски граждани” в периода 1945–1951 г. са дадени още 132  милиона, а 12 милиона отиват за реставрацията на руския храм “Св. Николай” в София. Толкова по въпроса за благодарността. Защото слугинажът не е благодарност. Благодарност може да бъде само равноправието и националното достойнство. 
Защото империите не освобождават. Те поробват. Те затова са империи.
Затова и на 3 март има не толкова повод за празнуване, колкото за дълбок, за много дълбок,  размисъл за драматичната ни национална съдба, за истините и лъжите в българската история, размисъл честен и откровен за нашето минало. И поука за  настоящето и бъдещето ни.
Всъщност, тези които най-много днес пъчат гърди на 3 март трябва да знаят, че той е определен  от комунистическото правителство на Народна република България за национален празник едва на 27 февруари 1990 г. с Указ 236 на Държавния съвет и с Решение на 9-ото Народно събрание от 5 март 1990 г. А в 7-то Велико народно събрание 3 март бе утвърден за национален празник и вписан в чл. 154 на Кодекса на труда. Много по-празнични „празници” в годините на комунизма бяха Денят на държавния преврат – 9-ти септември и Денят на преврата в Русия – 7 ноември. И това е обяснимо. Превратаджии бяха на власт и дати свързани с техни покушения срещу държавността, бяха обявени за официални празници. 
Трети март не е дата, която обединява българския народ, независимо от определянето му за „национален празник”. Все повече той се превръща в ден на  чуждопоклонници, на „фили” на чужда държава, на псевдопатриоти, чиято истинска „любов” е Русия, а не България. На този ден се развяват чужди знамена. А на българите от оная епоха, на съвременниците на драматичните събития от 1878 г. и 1885 г.,  и през ум не им е минавало да обявяват 3 март за национален празник.  Защото са били наясно с истината за събитията, тя е била близко до тях, това е бил техният живот. Нещо повече. Те са знаели, че „заспиването” на възглавницата на „освобождението” би било предателство пред националната кауза и невярно от историческа гледна точка признание, че някой друг ни е свършил „нашата работа”.  Това наше самоподценяване и комплексираност е непродуктивно, то работи срещу нас самите, пречило ни е и ни пречи. Защото и други народи са „освобождавани”, но такова кланяне като у нас на „освободителите” никъде няма. И не случайно почти всички народи, с много малки изключения, имат за свой национален празник Денят на независимостта. И не мислете само за 4 юли. Не подминавайте и примера на нашите „освободители”.
Русия не избра за свой национален празник денят на който се е „освободила” от почти 250-годишно монголо-татарско иго в края на ХV век, а прие за свой национален празник един твърде близък до съвременността ден – 12 юни 1990 г., когато, 82 години след българската независимост, на Първия конгрес на народните депутати бе приета Декларация за суверенитета на Русия. Но ако Русия избира, също като САЩ, денят на независимостта(суверенитета) за свой национален празник, защо тогава същата Русия и нейните "фили" у нас, така горещо настояват наш национален празник да продължи да бъде „Денят на освобождението”, въпреки многобройните исторически доказателства, че на този ден няма нито истинско освобождение, нито независимост, нито суверенитет? Защо допускаме чужда държава да настоява наш национален празник да бъде събитие свързано с нейната история. България има свой ден независимостта – 22 септември 1908 година. Защо не приемаме това изцяло българско и международно прието събитие за наш национален празник? Защо избираме събитие, което е част от процес, а не събитие, което увенчава този процес. Защо избираме само постамента – освобождението, а не паметникът върху него – независимостта?  Защо бягаме от завършената творба – НЕЗАВИСИМОСТТА. Та нали ако се вгледаме в нея ще видим и освобождението, и съединението в едно цяло, в едно завършено дело: НЕЗАВИСИМОСТТА!  Продължавам да мисля, че 3 март е „плаващо” историческо събитие, път към нещо, но не и самото нещо, то не е цялостен и завършен исторически и държавнически акт? 
Време е за сериозна обществена дискусия, която да ни отведе до избор на истински български национален празник, който да бъде приет от Народното събрание и записан в Конституцията на държавата ни, а не да съществува само в Кодекса на труда. Време е за национален празник, който обединява, а не разделя, който ни дава сила да бъдем себе си,  да гледаме уверено в бъдещето, да изправим гръбнак.