Александър Йорданов, специално за „Faktor.bg”

"За отечеството работим байо –  кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката – инак той не е наш приятел". 
Къде и кога загубихме тази истина и защо омразата сви гнездо в нашия български дом? Нима заслужавахме, след толкова много страдания в историята ни, да понесем и варварския комунистически експеримент, наложен ни от чужда държава? Къде, в какво от случилото се с нашия народ след 9-ти септември 1944 година, можем да открием завета на Левски: „да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката”? Спомняме ли си как комунистите „обичаха” тези, които им показваха ”погрешката”? 
Големият шанс за спасяването на Васил Левски е бил в ръцете на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев. До него стига молбата на д-р Рашко Петров, който познава Дякона от общото им дело в Първа българска легия на Георги С.Раковски, препратена му от руския вицеконсул в Пловдив – известният български просветител Найден Геров. Но посланик Игнатиев категорично забранява на своя подчинен да се меси в тази „история”. Но сам участва активно в „тихата дипломация” около процеса в София. Това става ясно от доклада му от 25 януари 1873 г. до неговия пряк шеф – министърът на външните работи на Русия и държавен канцлер княз Александър Горчаков. В този си доклад посланик Игнатиев определя като „задоволително решение” очертаващите се присъди по т.нар. „Софийско съзаклятие”. Според него

 „щастливият изход” от „Софийската афера” 

 се дължи на „умереността на Великия везир, който този път изглежда е ПОСЛЕДВАЛ НАШИТЕ СЪВЕТИ”.  Но какви ли ще да са били руските съвети по „Софийското съзаклятие” след като на бесилото увисва най-достойният син на България? Историкът Янко Гочев отбелязва, че „с убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите - възвръщане на контрола над българското освободително движение.” 
За Васил Левски революцията не е самоцел. За него освобождението има смисъл, ако е общонародно дело, а не „подарък” за вечна „благодарност”. Революцията и освобождението са само средства за изграждане на стабилна и демократична държава. Затова и истинските следовници на делото на Апостола не са рушителите на нашата държава, които обслужваха руски и съветски интереси, а „строителите на съвременна България”, както ще ги нарече Симеон Радев, а след тях и борците срещу съветската окупация на страната. 
Левски мечтае да „не бъде в наша България, както е в турско сега... Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи знамена, както е дадено от Бога да живее човека: и за турчинът, и за евреинът и прочие каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът!" 
Той излага идеите си за устройството на бъдещата държава  по "вишегласие народно" като държавник,  чието мислене е надхвърлило хоризонта на тогавашното политическо време. Той вижда България като държава с независима външна политика, с национално самочувствие, с народ – господар на съдбата си, който не служи нито на руския цар, нито на турския султан. И търси съратници за делото "от сякакви съсловия из отечеството ни". Като тотално отрицание на заветите на Левски 

комунистите органично мразеха и избиваха

 определени съсловия из отечеството ни. Тяхната идеология бе не „свободата и независимостта”, а „класовата борба”и зависимостта от СССР.   
Васил Левски е идеолог на националната революция, но рано разбира, че   "разрушителният дух" на революцията е само път към бъдещата "свята и чиста" република. Защото истинският живот на народа е след революцията. Той пръв разбира, че българският народ трябва сам и без чужда помощ да постигне свободата си. Защото само тогава ще може да я оцени и разбере истински. Подарената свобода не е истинска свобода. След него и Пенчо Славейков ще напише, че “освободените имат повече нужда от свобода отколкото робът”. Идеята му за освобождението като „дело българско" е радикална и смела. Той знае, че не съществува вълшебна бърза промяна, че не е възможно да заспиш в робство и да се събудиш в свобода. Знае, че този, който тръгне да ни “освобождава”, със сигурност след това ще ни пороби. Тази му мисъл е като есенция от всички негови писмени записки, от спомените за него. Тя е в сърцевината на неговото дело. Най-добре я предава Захари Стоянов. 
В писмовното наследство на Левски няма нито един ред, който да показва или да намеква дори, че Апостола на свободата е бил русофил. Нито един. Ако имаше, то още при социализма този ред щеше да бъде показан и развяван като „знаме”. Но няма. Точно обратното. В писмо до войводата Филип Тотю от 1 март 1871 г. Левски пише: „С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то (1869 г.), единият препоръчан от одеските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци  и  хайде – отдето  е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.”
 Няма съвременник на Левски, който да му приписва русофилски възгледи и възглед, че Руската империя трябва да ни „освободи“. Като идеолог на националната революция Васил Левски отлично е разбирал, че

 империите никога не освобождават

 Те само поробват. Затова и в издадената през 1883 г. от Захари Стоянов негова биография –  „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му” на страница 81 четем: 
„Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“.
Така Захари Стоянов е разбрал мислите на Левски за освобождението. Това е философията на Левски. Това е и сърцевината на българската национално-освободителна идея. Дали точно така се е изразил Апостола е важен въпрос, но още по-важно е, че Захари Стоянов е предал неговата мисъл живо, ясно и достъпно, така както само той може. Защото Васил Левски е идеолог на националната революция  с републикански идеи, а това означава, че органично не е приемал всички тирански системи –от турската до руската. Та нали ние, българите, точно заради тези му идеи го почитаме!
 В единствения му стихотворен опит– т.нар. „автобиография” четем:
Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.
Тези стихове са косвено доказателство за верността на написаното от Захари Стоянов. Когато пише своята „автобиография” Апостолът не знае кой ще бъде новият ни поробител. Затова и казва „турски и никакъв роб”. Никакъв роб на друга държава, на друга империя. „Никакъв роб” и в социален план. Но българското освобождение, както знаем, не идва така, както го мечтае Васил Левски. Руската империя в навечерието на войната си с Османската империя сключва споразумения с други „велики сили” с цел да не се допусне създаването на Балканите на „голяма славянска държава”, т.е. да я няма България в етнически, а те преди векове са били и държавни,  граници. Така още преди да се случи българското „освобождение” то е предадено и пронизано от чужди на националните ни интереси имперски планове. Чрез него си отива една империя от българския живот, за да се настани на нейното място друга.
Факт е, че паметта на Апостола на свободата бе поругавана многократно – с опитите за русофилски преврати, с политиката насочена срещу българското Съединение и Обединение. Безспорният връх на  антибългаризма и омразата към Левски бе окупацията на България от “братския” Съветски съюз. Тогава на народа на Левски бе наложена със сила, с масови убийства и репресиии, тоталитарна политическа система, с „ръководна роля” на една партия, система антидемократична, несвободна, диктаторска. 

Така комунистите отново обесиха Левски

 През тези години – от 09.09.1944 г. до 1990 г.,  ние не бяхме себе си, не бяхме сякаш народа на Васил Левски. Защото, когато един народ върви с покорно наведена глава, той не може да настигне и да закрачи наравно с „другите европейски народи”. 
Апостолът вижда народното дело в "заедното продължаване нататък", в "честното казване на кривиците",  в подадената за добро ръка, в прошката, в разбирателството. Когато говори, че „всекиму своето да бъде”, той всъщност говори за равенството пред закона, за правовата и справедлива държава.  145 години след гибелта му, ние продължаваме да откриваме горчиви истини за себе си като народ. 
Васил Левски обединява, а не разделя, свързва и създава националната ни спойка, а  не прахосва народните усилия по чужди блянове и чужди кроежи. Той не е чутовен юнак и казано със сивите думи на днешния политически речник, не е дори „лидер”. От рейтинг за политическо самочувствие той няма нужда. Лидери и партийни водачи наспорил Господ след него. Васил Левски е самотата, която е във всеки от нас. Самотата българска, онази вътрешна неудовлетвореност на душата, която ни преследва от първия до последния миг на земното ни битие. Той носи в себе си закона на революцията, но и закона на държавата, закона на морала и закона на народната душа. Той е неназовимото в нас. Питал съм се какво ли му е било на душата, когато е вървял към бесилото. За какво е мислил, за какво е молил Бога. Нека не бързаме с отговора. И да помълчим. Защото Васил Левски е от тези личности в световната история, които налагат мълчание.