Христо Марков

            Поделението в Самоков № 22 770 бе едно от петте големи в гарнизона. По това време в града казарми да искаш, дори и военни заводи.  Та му излезе името на Самоков като града на петте „К”-та: казарми, курви, компири, курорти и камъни.  Нашето се наричаше още „Базата”, защото трябваше да пазим тактически и оперативно-тактически ракети на Варшавския договор, малко да изстрелваме в пустините на Казахстан, но много да поддържаме бойната готовност и да сме готови да защитим достиженията на социализма. Нашата батария „У” бяхме радисти и шофьори,  а и не само. Попадаха в нея и разни странни птици, за които ще стане дума нататък.  Още в началото ни строиха седемте новобранци, които бяхме определени за радисти и на третия ден ни казаха, че заминаваме шест месеца на школа за радисти в поделението-майка в Самоков, т. нар. „Бригада”. Там нещата бяха къде-къде по-цивилизовани, редът бе брилянтен, което са дължеше на старшината на ротата с гръмкото прозвище „Змея”, но това е друга история.

            Завърнахме се в под. 22 770 след половин година и то като ефрейтори, което не ни спести гоненията, защото според старите кучета сме се скатавали в школата и трябваше 

да си получим заслуженото в зверилника, 

както наричаха живописното поделение на пътя за Боровец. Имаше всякакви екземпляри от шопския край, но един надминаваше всички – неповторимия Пеца, който иначе си имаше най-обикновенното име Петър Петров. Той бе или от село Широки дол или от Гуцал, нейде от оня край на Самоковската кааза. Пецата бе висок, със здрав кокал и широка крачка, но определено имаше нещо като забавено умствено развитие, защото трудно, ама много трудно го бяха изучили да чете криво-ляво, още толкова, даже и по-лошо да пише и нищо друго. Речниковият му запас не надхвърляше лексикалния на старите ергени от родното му село. Но... Пецата имаше вуйчо ли, чичо ли, който си беше цял полковник в гарнизона и той бе издействал да получи добро място в батареята за управление на нашето поделение. Бяха обяснили на родителите му, че не става за войник, да го изпратят в тудово поделение или направо да го освободят, но в оня шопски край по това време бе голям резил да не вземат детето ти войник и хората настояли пред всесилния роднина да струва, да прави, но Пецата да бъде войник в сериозно поделение. Извадили и железния аргумент, че в противен случай е немислимо да го оженят в родното село. И така той цъфна при нас. Трудно  комуникираше   или по-скоро не искаше, повече мучеше или говореше на такъв живописен шопски диалект, че почти нищо не му разбирах, но беше як и не отказваше никаква работа. Не се срамуваше да измие тоалетните, да донесе кюмур, да изчисти масите след ядене  или да пренесе акумулаторите/които тежаха къмто 50 кг./ да се зареждат. Войнишкият бит бе за него задължение, неизбежност като деня и нощта и не искаше да нарушава създадения порядък. Имаше една-единствена слабост и това бяха народните хора и песни. За тях можеше да разказва с часове и за неговите участия в селските веселби. Нещо естествено бе да започне:

       - Па я като доде Божик и като се пременим и излезох на стрецао, па като се фанем на орото, па като заиграм и сите ора от селото ме гледаа...

И тук някой го прекъсваше безпардонно за ужас и възмущение на Пецата, а аз така и не разбрах това „стрецао” какво ще да означава на неговия си език – дали е улица или площад. Обясненията все не съвпадаха. По едно време Бен Недялков от Костенец бе решил да го прави почитател на рока и му пускаше един след друг хитовете на Цепелин, Пърпъл или Блек Сабат, но Пецата не подаде по никакъв начин, а Бен приключи обучението с безкомпромисното:

         - Е, от тоя идиот нищо не става.

От Пецата просто войник не ставаше и много бързо го разбраха всички офицери, старшини и войници, просто човекът си имаше свое разбиране за казармата и нищо не бе в състояние да го промени. Два примера.

Имахме покрай всички дивотии и изучаване на нещо като идеологически постулати, в които политическите офицери ни обучаваха в правилно мислене. За Пецата това беше мъчение и не вдяваше абсолютно нищо от това, което му говорят. Не помогнаха нито наказания, нито арести, нито строева подготовка. Един ден някакъв полит-офицер го изправи пред картата на света с надеждата поне нагледната агитация да го развълнува. Възложи му да намери Съветския съюз. Пецата се диви, диви дълго време, но по едно време заби пръст в Москва и каза:

        - Те го те, де е Съюзо.

Офицерът не миряса и му посочи едно ъгълче в края на картата нейде към Аляска, където също пишеше с големи букви СССР и бе заплашителен:

      - Ами тук какво пише?

        - Е па, СССР.

       - Е, колко са Съюзите тогава?

       - Епааа  – два. – Изстреля без да се замисли Пецата и уби задрямалите ни мъзъци.

Положението бе напълно неспасяемо и на изпита по бойна и политическа подготовка Пецата бе скрит вдън гори да не излага батареята, която минаваше за отличник.  Изпратиха го да копае траншеи на Боровец, дето правехме учения всяка година по два пъти.

По едно време поделението закъса с нарядите, защото старите войници бяха  пуснати в отпуск и трябваше да се спасява положението. Майор Гешев допусна фаталната грешка да пише Пецата наряд при това като пост № 1, т.е. където трябваше да се пази знамето и непрекъснато минаваха офицери – чанчене и половина. Криво-ляво нощната смяна минала без произшествия, но на обяд в столовата се появи началника на караула и изрева:

       - Къде е поста при знамето бе, бесници? Разводачъг веднага при мен!

Оказа се, че наистина при знамето няма никой и може 

да влезе враг, да го отнесе и да фалира ракетното поделение

 На пост трябваше да е, разбира се,  Пецата. След кратко търсене го намерихме при готвачите да си похапва сланина с чесън и червен пипер. С автомата и пълнителите. Обяснението му пред офицера бе кратко и съдържателно:

-         Епа, я чеках, чеках да ме смени некой, оно доде време да ручам и я додох да се наручам и па, че идем да кесим при знамето...

Моменталически последва дълъг арест, придружен с шамари  и с караула на Пецата се приключи окончателно. Офицерският съвет се занимава с Пецата задълбочено и единодушно реши, че от него войник не става, понеже си имал човека нарушения в нормалното общуване, но трябвало да го избутат някак си, защото вуйчо му и така нататък...

Някъде по това време ни изпратиха нов старшина на батареята. Образ невъзможен! И той си носеше обикновеното име Димитър Димитров, но си дойде с прякора – Шмихи. Беше нейде от македонските села, бил преди това горски в родния край, но му се отворил парашута за Самоков. Шмихи носеше шапката си леко накривена и почти на тила, още от сега го бе ударил на уволнение. При това атракция бе да гледаш опитите му да марширува – така и не успя да се научи на това сложно упражнение, което предизвикваше бурен смях у всички, но пък владееше шахматната игра и дълго време си губеше над дъската в люти битки.  Още с пристигнането си той си фиксира Пецата като проблемен кадър в неговата батарея. Опита какво ли не. Изпрати Пецата на стрелби, но той невъзмутимо изстреля цял пълнител в мишената и се захили доволно, после реши да го прави огняр, но Пецата драсна клечката и остави поделението без съблекални за дълго време, защото му било „ладно”.  След задълбочено мислене над шахматната дъска Шмихи го осени идеята, че от Пецата става добър  пощальон – бил бързоходец, изпълнителен и старателен. Претърпя пълен крах на втория ден, когато Пецата забрави да се върне в поделението, защото в центъра на Самоков имало сватба, Пецата с писмата се хванал на орото и се забравил. Поканили го на софрата, той седнал и се напил безпаметно. Докараха го в поделението на носилка и с пяна на устата, без писма и секретни документи. Отнесе го Шмихи, който пое към гарнизонния арест, за да види, че от протежето му не става нищо.

След седмица с накривена шапка пристигна Шмихи, но злобно укротен и каза, че „Тоя не може да е човек...”. После седна да изиграе партия шах, а Пецата спазваше прилична дистанция  дълго време.

И настъпи сюблимния момент, за който се разказваше още дълго из самоковските поделения. Той дойде на партия шах. Шмихи беше заседнал над дъската, когато някой каза, че се уволнява свинаря на поделението и се търси на негово място достоен човек.  Шмихи потръпна и изрева:

         - Никой да не се намесва, аз имам човек!

После чевръсто изтича към щаба на поделението и за нас нямаше никакво съмнение кой е човека за владетел на кочините с прасета. След малко извикаха Пецата, а той много скоро се върна ухилен до уши. Питал го лично шефа на поделението полк. Янков/Мешката/:

        - Ти можеш ли да гледаш прасета?

А Пецата бил категоричен:

        - Е, па я колко свинки съм чувал... Че ги коландрисвам, те го те....

И разговорът приключил под одобрителния поглед на Шмихи, който дойде в батареята, каза на Пецата да издава дрехите и му хвърли някакви невъзможни парцали, защото „там, където отивал не му трябват здрави дрехи”. Не беше далеч от истината. Педеление № 22 770 в Самоков поддържаше помощно стопанство, което се състоеше от десетина прасета, които трябваше да изяждат останалата храна, да унищожават преминалите годност консерви от „резерва” и други такива. Свинарниците се намираха в края на поделението, до пост № 5, който пазеше ГСМ-а, във вековна гора, граничеше и с каракачанската махала на Самоков, но никой не се грижеше за хигиената. Смрадта беше ужасяваща и едва ли някой се замисляше да стъпва наблизо. Гледахме отдалеч купищата кал и изпражнения и ровещите в тях животни. Единствено свинарят бе господар на това място, който имаше за задача всеки ден по три пъти да отиде до столовата и да събере в една количка изхвърлената храна и после да я подкара към прасетата. Някои от тях бяха станали огромни като хипопотами, но се пазеха за специални случаи като банкети или общи разпивки на командния състав. Тогава свинарят влизаше в роля и с няколко новобранци доставяше закланото прасе на готвачите, които правеха чудесии от угоената свиня. Стана ни леко жал за Пецата, пременил се в някакви дрипи – все пак си отиваше един  достоен образ от батареята, която имаше славата на „интелектуалното звено” на поделението, но Шмихи щеше най-сетне да миряса и да заживее спокойно с проблемите на бойната подготовка. Пецата щеше да е далеч от погледа му и няма да снижава подготовката на радистите и шофьорите. Изпратихме го с бутилка ракия и малко храна за из път.

Пецата изглежда бе попаднал на мястото си. Въобще не му правеше впечатление, че е облечен в мръсни дрипи, а стриктно всеки ден идваше с количката да зареди питомците си с храна. Разменяхме от немай къде по някоя  дума, защото от него се носеше непоносима смрад. Понеже идваше след храна, не се засичаше и с Шмихи, от което и двамата бяха доволни и щастливи.

И се захвана жестоката самоковска зима на 1982 срещу 1983 год. Последната във войнишкия ни живот. През септември ни чакаха в цивилизацията мадамите и университета. Забравихме окончателно за Пецата. Бяха дошли новобранците и имахме занимания в изобилие. Големите, самоковски студове настъпиха рано. Раздадоха ни едни огромни гъбини, които слагахме върху шинелите, защото иначе нямаше как да се издържи при караул или учение. Студът достигнаше до 20, 30 градуса под нулата. В такива дни Пецата пристигаше в столовата усмихнат, само по куртка и изглеждаше сит и напълнял. Злите езици отбелязаха, че раздялата с Шмихи му се отразява добре. Мълчаливо събираше остатъците от храна, товареше количката и заминаваше да се грижи за скъпите му свине. Явно си беше направил пъртина, защото снегът достигаше до кръста му, но само отбелязвахме, че съществува и такъв човек в поделението. Така преминаха страшните зимни месеци и взе да се показва и слънце, снегът полека взе да поддава, образуваха се огромни петна от киша, но краят му се виждаше. Наблизо Боровец ни мамеше и през вечер отскачахме под угрозата от дълъг арест.

Някъде в ранна пролет пак бяхме караул и старшината Шмихи реши да направи проверка на батареята – кой носи службата, кой е на учение, кой е отпуска, кой е болен, въобще кой къде е, защото предстояха изпитания за поредната политическа учебна година. Проверката завършваше с успех когато някой добави: „А Пецата...”. Шмихи се събуди и произнесе зловещо страшната фраза:

         - Абе, оня идиот при свинете ли е? Не съм го виждал цяла зима, ще трябва да му се направи проверка.

Луд умора няма и веднага се пристъпи към реализация. Подбра двама от по-отраканите новобранци, май Божичков и Благоев, и ги подкара към 

онова Адово място, дето властваше Пецата

 Не помогнаха молбите, че в оная мръсотия и смрад не си струва да се ходи заради едната проверка, защото всички сме знаели, че Пецата стриктно всеки ден се грижи за прасетата, те ставали огромни и т.н. Но Шмихи бе непреклонен и ги подкара неохотно към свинарника.

Не бяха минали и десетина минути, когато в караулното влетя с ужасен поглед редник Божичков и изрева:

        - Идвайте, че Шмихи ще убие Пецата!

С другия разводач Николай Димитров, който след две години щеше да ми стане кум излетяхме след ужасения Божичков. Тичайки натам той успя само да ни обясни, че от свинарника като наближили се чували народни свирни и говор. Шмихи им наредил да се бухнат в снега и да вземат на мушка кочините, а той продължил. След малко се чули викове и навън излетял Пецата, а Шмихи го налагал  жестоко с лопата.  Увеличихме темпото и вече се чуваха викове и крясъци откъм свинарника. Скоро станахме свидетели на покъртителната гледка пред бараката: Шмихи размахва някаква лопата и я стоварва върху гърба на Пецата, който вие:

          - Че ме утепаш, бе! Шчо съм направил?

Нагазихме в калта и хванахме под мишниците старшината, който продължаваше да беснее: „Дайте ми пистолета да го гръмвам и да се приключва тая работа! Станахме за резил!”

Дойдоха и други колеги и озаптихме двойката, разделихме ги и с Николай влязохме в къщичката на Пецата, където лъсна покъртителната истина. Бумтеше весело печка, свиреше транзистор  народна музика и в ъгъла ... уплашено ни гледаше млада циганка, а около нея се въртяха три циганета! В средата на стаята бе акцента – на ритла от каруца гордо  бе изпружено разфасовано прасе, а в казан вреше свинска глава. Потресът ни бе пълен! Жена в поделението. Секретното. При това и три дечурлига. И разфасовано прасе... Акълът ни не го побираше.

Навън Шмихи смело налагаше Пецата и продължаваше да вика:

         - Дайте ми пистолета да го гръмвам, да приключвам с него и да се свършва...

А иначе пистолета си висеше на кръста му, но никой не смееше да го подсети, защото и той бе достатъчно луд  да направи някой сакатлък.

Още не бяхме осъзнали случващото се, когато Шмихи изглежда се умори да бъхти Пецата и изкомандва да арестуваме цялата група и да ги водим директно в поделението при шефовете. Николай попита нещо като „Ама и децата ли?”, а Шмихи изрева: „Всички!” и процесията тръгна. И досега се смея като се сетя какво сме представлявали по плаца. Най-отпред Пецата в дрипите, разгърден и със следи от побоя, до него циганката с нещо като басмяна рокля и жилетка,  трите циганета, които се оглеждаха страхливо. След тях ние от караула тежко въоръжени и накрая на процесията Шмихи широко усмихнат, още държащ лопатата и с вид на победител И за капак на абсурдния театър в края - новобранците Божичков и Благоев дърпаха количката, но в нея не бяха остатъците от храна, които Пецата събираше всеки ден от столовата, а разфасованото прясно-прясно прасе, което специалистът по кочина бе грижливо отгледал.

И в този вид се изсипахме директно пред Щаба на поделението.  От там излезе полк. Янков, на който не бяха останали сили и само попита:

        -  Старшина Димитров, какво е това?

       -  Хванахме нарушители, другарю полковник.  Провокация. Настоявам за най-строги наказания. – израпортува Шмихи с достойнството на триумфа.

       -   Веднага всички в помещенията на батареята, че ставаме за смях. – изрева полковникът, защото вече бяха започнали да се събират любопитни от другите батареи.

В стаята, наречена „комсомолска” се състоя нещо като разследване на Пецата и дейноста му. Беше дошъл и ЗКПЧ-то на поделението. И се започна със страховития въпрос на Шмихи към Пецата:

       - Кажувай сеги сичко, че положението ти е страшно!

И се започна разказа на Пецата. В дългите зимни месеци му станало скучно с прасетата, една вечер се отплеснал и забил към махалата на каракачаните,  а там нали са търговци го спазарили да им отпусне едно прасе, нали имал и без това в излишък, но и Пецата не е вчерашен и запитал като какво ще му предложат в замяна.  Един от тях опипал почвата: „Ами какво ще кажеш да ти доведем една жена?”.  Това сломило воинския дълг и нежната душа  на Пецата и доброто му сърце кандисало: „Доведете я и имате угоена свинкя.”. Още на другия ден каракачаните цъфнали с циганката Семиха и получили свинкята, която Пецата  не било проблем да заколи и да  обработи. И заживели Пецата и Семиха щастливо и доволно в свинарника. Той отговарял за продоволствието, а тя се грижела да му е топло в зимните нощи и да отдава тялото си на напращелия българки войник. И тук Шмихи искаше потвържедие:

       - Ама ти ебеше ли я?

      - Епа що са ми я довели?

       - Е, те тва е за дисципа – убедено завършваше Шмихи под бурния смях на самоковските бойци.

Да, ама по някое време Семиха станала тъжна и  споделила на Пецата, че има едни деца дето я чакали в махалата и гладували, защото за баща им нищо не се знаело. И това било най-малкия проблем за нашия герой. Ядене имало в изобилие, дърва – също и Семиха да довеждала децата. И щастливо заживели в свинарника на поделение 22 770 Пецата, Семиха и трите невръстни циганета. Слушали си музика на някакъв стар ВЕФ, който тя донесла от махалата, Пецата потропвал хорце, а циганската част била от доволна по - доволна, защото имало кльопане и печка пълна с дърва  в зловещата самоковска зима. Снежните преспи ги изолирали напълно от околния свят и само Пецата ходил да събира храна за домочадието си, състоящо се от свинки и циганета. Идилията била пълна, докато не се появил оня избеснял човек с лопатата. Тук Шмихи прекъсваше разказа с гневното:

        - Ебах вашта мама! Че ви тепам и тва е…

И дълго продължи разпита на Пецата в социалистическите покои на комсомолците, а на другия ден бяхме строени само нашата батарея, защото се пазеше тайна от другите в поделението за невъобразимото шоу. Специалните арестанти преспаха в ареста, но в различни стаи. При Шмихи имаше строг ред: отдясно ние, седемте младши сержанти, до тях четиримата ефрейтори и после редниците, а пред строя самия старшина Димитров, Пецата, любимата циганка Семиха и трите циганета завършваха процесията. Шмихи гордо накривил шапка /началниците му бяха дали власт да решава проблема бързо и да не се разчува за позора в гарнизона/, Пецата навел глава и гледащ диво под вежди, а Семиха и домочадието с любопитство оглеждаха стройните ни редици. Шмихи нареди на двама новобранци да заберат циганката Семиха с наследството и да ги отпратят далеч от поделението като им заръчат да не се мяркат наблизо. Тя хвърли най-тъжния  поглед на любимия си Пеца и на изпроводяк му удари една целувка, а Шмихи реагира безкомпромисно като изрева: „Вън!”. След тази процедура Шмихи извади някакви листя и ни информира, че сега ще чете наказанията на Пецата. Първото наказание бе от ст. л-т Николов /скоро щяха да го хванат в педераски прегръдки и други неща с войник до джамията в Самоков/, но тогава като комсомолски секретар на поделението 

изключваше от ДКМС редника Петър Петров,

 защото действията му били „несъвместими със социалистическия морал”. Пецата едва ли знаеше какво е това ДКМС и не му направи никакво впечатление. Втората заповед бе лично от началника на поделението и тежко ни уведомяваше, че редника Петър Петров се откомандирова до края на службата  в друго поделение. По-късно се оказа, че роднината спасил Пецата от дисцип и го приютявал в неговото поделение, за да не се разчува за подвизите на родата, но за Шмихи това бе тежко наказание и добави от себе си поуката:

       - Те, да видиш така ли се ебе жив човек в поделението!

Изведнъж Пецата се оживи и отвърна на Шмихи невъзмутимо:

       - Е па, как да я ебем – мрътва ли?

Шмихи изпадна за минута-две в ступор, после се осефери и с дежурния вик „Идиот” подкара Пецата с шамари към портала. Даже ни отне възможността да се простим с Пецата, с който бяхме делили несгоди почти 18 месеца в казармения бит. Повече не видяхме Пецата…

* * *
         Уволнихме се през септември 1983 год. На следващата година нещо се мотаех по автогарата в Самоков и чаках рейс за Говедарци. И изведнъж виждам на спирката  Пецата, да, незаменимия любовник от поделението и вечен дразнител на старшината Шмихи. Същият, само че този път в дочен панталон и куртка. Прегръдки, целувки и веднага жертвахме рейсовете, за да се видим и разговорим. Накратко му разказах за студентския живот и веднага го запитах за неговата съдба. Откомандировали го в поделението на вуйчо му, където трябвало да премита и чисти стаите на началниците. Леко изкарал службата половин година, но голямо нещастие се случило с любимата Семиха. Потърсил я още при първата отпуска в циганската махала, където заседнал с братчедите на раздумка. Като се прибрала я чакали родата и служебни лица от поделението, които посъветвали баща и да я отпраща от Самоков и да не разказва, че била в дълга почивка в секретното ракетно поделение, че армията ставала за резил и срам. Още на другата седмица набързо я сгодили, даже и без пари/нали имала зарар с трите циганета/ за някакъв дърт влах от Северна България, а на другата седмица направили и сватба. Когато отишъл Пецата вече било неспасяемо късно, подпитал той като в кое село са я оженили, но стария циганин го заплашил с голям самоковски бой и работата приключила. Пецата отпи от бирата и завърши историята с вопъл:

        - Абе, убаво ни беше… Ако не бе оная гад Шмихи…