Георги Боздуганов

    Настоящето четиво е само опит за кратко резюме на несвършващия преход, в който куклите висят на закачени върху мрежа конци. 
Тя е така изкусно изплетена, че марионетките не само биват лесно издигани и спускани, но и при най-лекото подръпване започват да се провират в желаната от кукловода посока. 

      През декември в далечната 1969 г. председателят на КГБ Юрий Андропов е на посещение в България. Посрещнат е изключително радушно от Тодор Живков и висшето ръководство на МВР. 

Андропов в България, току що е награден с орден "Народна република"

В строго секретна паметна записка за срещата са изтъкнати думите на българския държавен глава — “Др. Живков увери др. Андропов, че Държавна сигурност на НРБ е филиал на КГБ на Съветския съюз.” Това не е екзалтирано голословие. Официални представителства на КГБ са открити в София и Варна. Към всички управления на ДС са назначени съветски офицери, които зорко надзирават изпълнението на задачите от българските си колеги. Кабинетът на ръководителя на представителството на КГБ е до кабинета на българския вътрешен министър. Още през 1972 г. е подписан официален договор за сътрудничество и съгласувани действия между Андропов и министър Ангел Цанев, а началникът на Първо главно управление на ДС Димитър Кьосев инструктира офицерите: “Да изпълним указанието на другаря Тодор Живков – да заслужим правото да се наречем филиал на съветското разузнаване." 

През 1975 г. новият вътрешен министър Димитър Стоянов напомня на своите подчинени за установените взаимоотношения с безапелационна инструкция: “В изпълнение на указанията на другаря Тодор Живков координацията и взаимодействието между ДС и КГБ да се издигнат на такова равнище, че те да функционират като единна система, ДС да работи като филиал на КГБ.” През следващите години Юрий Владимирович е окичен с най-високите български отличия – Златна звезда - „Герой на НРБ“, златен орден „Георги Димитров“, орден „Народна Република“, медал “100 години от Освобождението на България от османско робство”.

   Живков е контактувал с трима предишни господари на “Лубянка”, но не е проявявал чак такава

 инциативна сервилност

Защо ли този път той вдига градуса на раболепието докрай? 

      Андропов не е копие на генсека Леонид Брежнев, за когото омайните клетви във вечна дружба, прегръдките до задушаване и целувките уста в уста са гаранция за подчинена благонадежност. Шефът на КГБ, наричан от колегите си “цар Андроп”, е описван като високообразован, проницателен, аналитичен, стремящ се да прилага своеобразен научен подход в управлението на империята чрез обмислени експерименти. Внимателно анализиращ резултатите, правещ точни изводи и създаващ модели, годни за бъдещо осъществяване. Впоследствие считаният за баща на “перестройката” секретар на ЦК на КПСС Александър Яковлев го отделя от Кремълската върхушка с думите: “Андропов бе най-опасният от всички тях, просто защото той беше по-умен от останалите.”

     Бъдещият държавен глава се е отнасял критично към развитието на СССР като държава на обособени в републики отделни националности и е виждал по-добра перспектива в изграждането на единна нация. Идеята е възприета от Брежнев, който започва да говори за “единна съветска нация”. В България Живков веднага издига лозунга за “единна българска социалистическа нация”. На декемврийската среща в София един от обсъжданите въпроси е “работата сред населението от турски произход у нас”. ЦК на БКП решава да действа без никакво бавене, започвайки с помаците. Мобилизиран е партийният апарат, ДС, милицията и някои войскови поделения.  През 1970–74 г, чрез система от поощрения и репресии, стигащи до масови побои, изселване, вкарване в затвора и дори до убийства, са сменени турските имена на 200 000 мюсюлмани, за които е счетено, че са от български произход. Атакувано е и вероизповеданието чрез въвеждане на “граждански ритуали”, които трябва да заменят религиозните обреди в “модерното социалистическо общество”.

     Андропов често е говорел в условно наклонение, но за Живков този изказ е бил достатъчно категоричен, имайки предвид записаните в биографията му успехи при решаването на кризисни ситуации в компартиите на страните от съветския блок. Може да са го побивали и тръпки от страх:

- Унгарската революция 1956 г. 

Операция “Унгарски гулаш”

    През 1953 г. младият Юрий Владимирович заминава на работа като съветник към съветското посолство в Унгария. Външният министър Молотов е впечатлен от докладите му с оценки за реалното положение в страната и след година го назначава за посланик.
     Провежданият след войната комунистически терор предизвиква силно негодование сред голяма част от унгарското население. Новосъздадената политическа полиция на премиера Матиаш Ракоши, който е заклет сталинист, репресира над 500 000 души. Икономиката е доведена до катастрофа и след смърта на Сталин властта се поема от нов кабинет, оглавен от Имре Наги. Той е бивш деец на Коминтерна, участник в Октомврийската революция, дори е считан за един от екзекуторите на руското царско семейство, но поема курс към реформи, които са относително успешни и жизненият стандарт в Унгария се подобрява. След вътрешно-партийнни борби обаче сталинистите надделяват — Наги е свален и нещата тръгват по старому. На 23 октомври 1956 г. в Будапеща полицията открива огън срещу една мирна студентска демонстрация, която иска връщане на Наги и изтегляне на съветския военен контингент от страната. Започват улични схватки, които прерастват в истински сражения, след преминаване на част от армията на страната на въстаниците и въоръжаване на гражданите. Наги е прогласен за премиер. Андропов многократно разговаря с него, изказва подкрепа за политиката на реформи, уверява го, че Червената армия няма да се намесва , че трябва да се намери мирно решение на конфликта, като същевременно изпраща десетки радиограми с настояване за незабавно навлизане на танкови колони, които да смажат избухналия “метеж”. Започват тайни разговори с по-умерените комунистически функционери и в непрекъснати консултации с Москва съставя ново правителство начело с Янош Кадар. Наги обявява излизане на страната от новоучредения Варшавски договор и се обръща с молба за помощ към ООН, САЩ и Великобритания. Молбата му остава без резултат и въпреки че въстаниците се сражават храбро, на 10 ноември съпротивата е ликвидирана. Загиват 2500 унгарци, 200 000 бягат зад граница. Наги и най-изтъкнатите водачи са разстреляни, други са осъдени на различни срокове затвор. Андропов постига целта, която си е поставил — да предизвика антисъветската опозиция да излезе публично, за да бъде унищожена. До края на годината почти всички участници в революцията са избити, арестувани или са напуснали страната. 

   Владимир Крючков, помощник на Андропов в Будапеща и по-късно назначен от него за началник на външното разузнаване на КГБ, отбелязва в мемоарите си: “За Андропов “унгарската трагедия” стана прекрасен трамплин за главозамайващ кариерен полет. Отличилият се в Унгария посланик, още в началото на 1957 г. беше повишен, оглавявайки специално създадения за него отдел на ЦК на КПСС, който управляваше отношенията с компартиите на социалистическите страни.” 
    Новият отдел донякъде дублира функциите на КГБ. Освен програми за общи действия, там се изготвят и досиета на висшите кадри в “братските” партии.  Събират се данни за лични качества, зависимости, мръсни тайни и др., прави се оценка за пригодност към заеманите държавни постове и възможностите за упражняване на контрол. Работата на новия отдел е забележително ефективна и Андропов е издигнат за секретар на ЦК, а през 1967 г. му поверяват и един от най-важните постове в държавата - председател на КГБ.

- Пражка пролет 1968 г.  

Операция “Прогрес”

    През пролетта на 1968 чехословашкият премиер и партиен лидер Александър Дубчек решава да реформира социалистическата система в страната, като промени въведените по съветски образец икономически, политически и културни принципи. Обявява, че гражданските права повече няма да бъдат нарушавани. Свалена е цензурата от печата, радиото и телевизията. На интелектуалците е обещана  творческа свобода.
Брежнев решава да убеди Дубчек, с когото го свързва лично приятелство, да спре “антимарксистките сили”, “контрареволюцията” и да прекрати поетия курс. На проведените срещи в Москва и Дрезден в “убеждаването” се включват и други лидери на партии от Вашавския договор, но чехословашкият премиер остава непреклонен.

     Андропов и хардлайнерите в съветското Политбюро се обединяват около тезата, че не бива да допускат “втора Унгария” и ако в Чехословакия  “днес искат реформи, утре ще поискат да са като Югославия, вдругиден като Австрия — искат да напуснат социалистическия лагер.” Живков дава и български принос със своя призив: “Трябва да минем в настъпление или ще стане по-лошо. Трябва да разгромим контрареволюцията. Трябва да ликвидираме контрареволюционните банди в Прага, Братислава и другите градове".

    През юли на инфарктно заседание на Полибюро Брежнев се колебае, търси компромисно решение, пише поредно писмо на Дубчек и предлага нова среща с ръководството на ЧКП , на която непокорните да бъде “вразумени”. Подкрепя го министър-председателят Алексей Косигин. Андропов настоява за “крайни мерки”, т.е. нахлуване на армията, но не опонира на Брежнев, а се обръща към премиера: “Мисля, че на практика тази среща няма да даде много, и във връзка с това вие, напразно, Алексей Николаевич, ме атакувате. Те сега се борят за кожата си и се борят с настървение... Десните сили, водени от Дубчек, стоят твърдо на платформата си. И се готвим не само ние, готвят се и те, и се подготвят много внимателно. Сега те подготвят работническата класа, работническата милиция. Всичко върви срещу нас." Продължението е добре известно. КГБ разпространява “информацията” за всекидневно преминаване на границата със Западна Германия от десетки вражи агенти. В медиите показват американски танкове, пропускайки да обяснят, че това са кадри от кинопродукция. В Москва е получено писмо от здравите сили в чехословашката компартия със “зов за помощ”. Реформаторският блок започва да се разпада и Густав Хусак приема да състави ново правителство. 300-хилядна армия включваща и войскови части от Полша, ГДР, Унгария и България нахлува и смазва прогласения от Дубчек “социализъм с човешко лице”. Той и неговите близки съратници са отвлечени от КГБ в Москва, където са принудени да подпишат унизително споразумение за предаване на властта.  В последното си телевизионно обръщение премиерът заявява с треперещ глас, че страната: “ще се развива в ситуация, чиято действителност не зависи само от нашата воля.”

     Някогашните заслуги на Дубчек в борбата против нацизма са оценени подобаващо - назначен е за лесничей в затънтена гора, където е бил партизанин през Втората световна война, без право да напуска района.

      Живков добре познава хода на отминалите събития и ролята на Юрий Владимирович като привърженик на решителни мерки срещу страните от социалистическия лагер, които се опитват 

да провеждат независима от СССР външна и вътрешна политика

 С предаването на спецслужбите под директната опека на КГБ той демонстрира пълна откритост, презастрахова се от всякакви възможни подозрения за нелоялност и подсигурява поста си на първи партиен и държавен ръководител. Предположенията му, че Андропов ще продължи да влага цялата си енергия в защита на Империята на злото се оправдават.

       През 1969 г. Юрий Владимирович създава Пето управление на КГБ за борба с идеологическата диверсия и назначава за негов началник Филип Бобков. Всички медии са поставени под пълен контрол, а през следващите години управлението се заема и с потушаване на възникналото дисидентско движение, изисващо спазване на човешките права в съответствие с Хелзинкското споразумение. Някои от най-изтъкнатите инакомислещи - А. Солженицин, М. Ростропович, В. Буковски, Ю. Орлов са прогонени и съветското им гражданство е отнето, а други са въдворени в лагери и в психиатрични заведения. Нобеловият лауреат академик А. Сахаров е интерниран в затворен град като един от създателите на съветската водородна бомба и носител на чувствителна информация, която не бива да става достояние в НАТО. По ирония на съдбата названието на създаденото някога в покрайнините на Москва благотворително психиатрично заведение – “Канатчикова дача” – се превръща в обобщителен синоним на клиниките, в които се затварят противниците на режима. Андропов е достатъчно циничен да нарече затварянето на дисиденти „форма на благотворителност“ и подигравателно задава въпроса: “Мислите ли, че заради вас Америка ще ни обяви война?”

- Полша 1980 г. 

Операция “Солидарност”

    През 1980 новосъздаденият независим профсъюз “Солидарност” открито застава срещу комунистическия режим. Работниците получават подкрепа от населението, силната католическа църква и специално от новия папа Йоан-Павел II, който е поляк. Започват стачки, масови демонстрации, разпространяват се свободни печатни издания. За съветското партийно ръководство и КГБ е недопустимо “Солидарност” да вземе властта, но същевременно в Москва предпочитат да не се ангажират с поредната военна интервенция. Избират друг подход. Пускат слухове за предстоящо нахлуване на съветската армия, правят редица опити за всяване на раздор в профсъюза, подтикват твърдолинейни комунистически функционери да заемат крайни позиции срещу предлаганите демократични промени, като същевременно изграждат публичен образ на “либерален” спасител от хаоса и съветска окупация на министъра на отбраната Войчех Ярузелски. Той е проверен кадър — начело е на армията, когато полски подразделения участват в потушаването на Пражката пролет. През следващата година в условията на предизвикана стопанска криза с инфлация и опразване на магазините Ярузелски обявява военно положение. Границите са затворени, „Солидарност“ и обществените събирания са забранени, въведен е полицейски час и статуквото е удържано чак до падането на Берлинската стена. Но дали КГБ печели и този път? Юрий Владимирович е доволен, въпреки че си дава съвсем точна сметка за последиците от събитията, описани по-късно от неговия биограф Леонид Млечин: “В действителност тази военна акция постави 

кръст на социалистическия строй

 в Полша. За поляците стана окончателно ясно, че ако тази власт се страхува да даде на хората елементарни права, ако тя се страхува от профсъюзите, ако тя запушва устата на църквата и закрива вестници, това означава, че тази власт не става за нищо.” Тогава?

     Ръководителят на КГБ внимателно изучава световните икономически и технически постижения, чете разнообразна художествена литература, слуша западна музика, свири на китара и дори пише поезия. В случай че някой си представя типичния кагебеец като чугунен тъпанар пияница със запасан пистолет под лошо скроено сако, който блъска с юмрук по масата, е безполезно да чете по-нататък. Такъв е приблизителният образ на чекиста от времето на сталиновите чистки, но “Лубянка” се променя и там хора с примитивна същност не са в състояние да решават сложните задачи в условията на Студената война. За 17 години под управлението на Андропов централата е модернизирана и превърната в една от най-ефективните в света.
    Това, което остава неизвестно за управляващата геронтокрация в Кремъл, е че Андропов отдавна е изготвил 

собствен план за цялостна реформа на Империята

 Според някои изследователи планът е готов още през 1965 г., но е толкова радикален за времето си, че ако бъде предложен на Политбюро авторът му ще бъде линчуван незабавно. 
    Дълги години Андропов е наблюдавал как въпреки неизчерпаемите природни ресурси и непрестанните кражби на иновативни технологии от чужбина, развитието на централизираната държавно-планова икономика безнадежно изостава в конкуренцията със Запада и вещае неминуем крах на цялата система. Той решава да съчетае по нов начин един от марксовите принципи – за важността на собствеността върху средствата за производство – и сталиновото умотворение, че в условията на СССР “кадрите решават всичко” и да ги постави в основата на своя план. 
    Юрий Владимирович търпеливо изчаква биологичния край на Косигин, Суслов и Брежнев, за да поеме кормилото на партията и държавата и да пристъпи към осъществяване на амбициозното си начинание. Най-важните промени включват:

- Запазване на обновената държава като световна имперска сила.

- Пълна замяна на властта на компартията с власт на КГБ. Партийните комитети са се превърнали в инкубатори на корупция, застойно мислене, мързел, декламиране на лозунги и демотивират обществото, тласкайки го към все по-дълбок битов упадък. Премахване на чл. 6 от Конституцията на СССР за ръководната роля на партията и нейното евентуално разпускане. За разлика от партийните структури, в огромния апарат на КГБ е установена дисциплина и желязна военна субординация, където по правило служителите от средния и висшия ешелон са подбрани и развивани според индивидуалните им качества. Достатъчно е да бъдат чути склонните към медийни изяви бивши офицери като О. Гордиевски, О. Калугин, Ю. Швец, Л. Решетников и др., за да стане ясно за какъв тип хора става дума.

- Отказ от ленинско-сталинската болшевишка идеология на “диктатура на пролетариата” като лишен от съдържание евфемизъм, който се е превърнал в удобна опаковка за пролиферация на родово-партийна номенклатура на всички нива. Андропов е атеист и не е виждал особена полза от издигане на православието за нова държавна идеология. Това е по-късно творение на неговите наследници, утвърдено от путиновия режим.

- Приватизация на държавната собственост с въвеждане на “див брутален капитализъм”. В схемата се предвижда замяна на командно-административната система на социалистическото планово стопанство с командно-олигархична система от компетентни бизнесмени под централно управление и пряк контрол на офицери от КГБ. Кадрите на спецслужбата нямат необходимото високо ниво на познания, за да управляват пряко икономическите процеси. За изготвяне на фирмени бюджети, сложни банкови операции, мащабни търговски сделки и пр. са необходими качества и опит, които са извън професионалната им подготовка. Според някои изследователи андроповата стопанска концепция е заимствана, модифицирана и приложена в Китай във вида “една страна - две системи”, но със запазена ръководна роля на компартията. Андропов е проектирал създаване на 10 свободни икономически зони с разлики в модела на управление като най-успешните резултати впоследствие бъдат приложени в цялата държава.

- Запазване господството на Империята над страните от Източния блок с политически, икономически, пропагандни и всички възможни подмолни средства по предварително изготвена схема. За целта е необходимо промените да започнат от метрополията и поетапно да бъдат наложени в страните от периферията — в противен случай социалистическите държави биха могли изпреварващо да въведат реформи, да се откъснат от кремълската сфера на влияние и да потърсят своето място на Запад. 
     В Съветския съюз обаче промените трябва да започнат от самата управляваща КПСС с издигане на ярко изявени енергични функционери, необходими за изпълнение на първия етап – преходът или “Перестройката”, както е наречен в Москва. КГБ не може да поеме директно управлението и защото на този етап централата е пряко подчинена на Плитбюро.
     От единия ръкав на прословутия андропов сив шлифер изкачат реформатори, образуващи новото интелектуално партийно ядро - бъдещият генсек Михаил Горбачов, набързо произведеният в секретар на ЦК бъдещ премиер Николай Рижков, развил концепцията за “пазарния социализъм”, Егор Лигачов, новият секретар на ЦК, натоварен с подбора на реформаторски настроени висши партийни кадри, Аркадий Волски, отговарящ за издирването и назначаването на перспективни “бизнесмени”. 

   Още през 1969 г. Андропов се опитва да направи 38-годишния Михаил Горбачов свой заместник в КГБ, но оттегля кандидатурата му, предусещайки  острата реакция на Политбюро.
   В свое интервю за в. “Версия” Рижков ще потвърди, че всички принципи за реформиране на икономиката, обявени от Горбачов, са формулирани още при Андропов.
    Волски е определен в мемоарите на Горбачов като опитен ръководител, който “се старае да намира оптималните подходи за сътрудничество между бизнеса и властта”, а Владимир Путин го нарича човек, който “е направил много за изграждане на новата отечествена икономика и консолидацията на руските предприемачи”.

     Лигачов трескаво съставя списъци на реформатори и впоследствие отбелязва в спомените си: “В края декември 1983 г. от болницата ми позвъни Юрий Владимирович Андропов и ме помоли да отида в Свердловск и да “огледам” Елцин”. През следващия месец провинциалният лидер Борис Николаевич бива спешно “огледан” и кариерата му тръгва към Москва. Андропов вече два пъти се е срещал с него и очевидно е останал достатъчно впечатлен.

    Изпратеният в изгнание като посланик в Канада Александър Яковлев е върнат, за да оглави Института за световна икономика и международни отношения. Бъдещият оперативен ръководител на Перестройката изпраща в ЦК доклад с предложение  за създаване на предприятия с участие на чуждестранен капитал. През 80-те години започва разкриване на задгранични фирми и офшорни сметки, където се укриват средства, заделени от търговския износ, които впоследствие се връщат в страната като чуждестранни инвестиции и участия в приватизационни сделки. Същевременно млади икономисти се изпращат на обучение в западни страни, за да трупат познания за пазарната икономика. След време те заемат ключови държавни постове или стават консултанти в новите корпорации. 

Следва Втора част.

Очаквайте в събота: Какво има в другия ръкав на сивия шлифер на Андропов?  Кой е факторът за запазване на кагебистко-олигархичната управленска схема в България? Как се провали в София замисленият троен „турски гамбит“.