Валерия Кардашевска
Днес една от последните останали живи жертви на престъпния режим на БКП навършва 85 година. През 1961 година Жеко Стоянов Иванов Матев е осъден съвсем млад на смърт. Но по ирония на съдбата той доживя рухването на комунизма и Империята на злото СССР,
надживя и много от злодеите,
които искаха да отнемат живота му и да го превърнат в ад. Целият жизнен път на Жеко Стоянов и животът на неговото семейство, в онези мрачни времена, е посветен на каузата на БЗНС. Децата му израстват в рудниците на Стара планина и Родопите, където прекарва почти 20 години в мините. Участва активно заедно със свои съидейници и земсисти (ЗМС- земеделски младежки съюз) във възстановяването на БЗНС „Никола Петков“ още в началото на 1989 година. Едва след 10 ноември има възможност и макар 50-годишен завършва висше образование, преди това му е забранено.
Лесно и трудно се пише за такъв човек. Лесно е защото неговата биография говори достатъчно. Като че ли няма какво да се добави към нея – ясни идеи, непоколебима вяра, чисти помисли и
отдаденост до край на демокрацията
и чувството за справедливост, готов да посрещне дори смъртта.
Потресаващ е разказът му за изтезанията и издевателствата – физически и психически, над него и неговия съпроцесник Димитър Пенчев. В една от поредните нощи, в които инсценират разстрел, Д. Пенчев му прошепва: „Жеко, и сега като ни изправят до стената, да не се разплачеш! Няма да им доставим това удоволствие, ще се държим мъжки!“ Така и става – държат се мъжки и до днес!
Трудно е да се пише за хора като Жеко Стоянов, защото той като че ли е необикновен,
човек от друго измерение
С неговата несломима вяра и буден дух ни дарява всеки ден. Макар и отдалечил се на 300 км от столицата, в Сливенския край разбира всичко, което се случва в политическите централи. Усеща с кожата си предателството и тънките сметки и много точно назовава събитията и участниците в тях. Може да направи точен анализ и нещо много повече – да тласне своя събеседник към ключово решение със силни аргументи и факти, подбрани да работят точно за този момент. Всяка среща е като подарък за неговите събеседници и гости. Към всеки прекрачил дома му или обадил му се за съвет, той подхожда с благост и отваря не само дома си, но и сърцето и ума си. Неговите празници се превръщат в едно истинско пиршество на духа на свободния човек. И днес е притегателен център и събира около себе си не само предани и отдадени земеделци и политици, но и хора на духа – артисти, музиканти, творци. Всички заедно се състезават да достигнат поне на крачка проницателността му в дискусиите или майсторското му рецитиране на стихове и поеми от най-добрите български автори. Неговото изпълнение на поемата „Дни на проверка“ на П. Пенев е най-разтърсващото което можете да чуете. Започва изпълнението много тихо и като че ли повече говори на себе си. Но с всяка строфа разгръща целия потенциал на своята и на автора болка и трагизъм. В гласа му, съвсем тих на места, понякога треперещ, но и много категоричен и решителен, когато е нужно, вибрира цялата горест от несбъднатите надежди и помрачения идеал за справедливост. Извисяваща е любовта му към българското слово, а лиризма само разгръща още повече чувството на обреченост и безпределна вяра. И е разтърсващ неговият вик с думите:
„Ще разбереш ли моята тревога, поколение? ...
- Не е ли днеска празна пещера човекът,
където лозунгите хвърлени отекват с екот
на дните в шеметния бързотек?“
Защото тревогата му е за това което предстои. За
загубената младост,
за погубеното детство на неговите наследници и унищожената младост и здраве на спътница му в живота Донка, той носи своята болка и мъка. Но мислите му са за бъдещето. Искренно вярва, че всички ние, всеки ден трябва да полагаме усилия, за да може обществото ни да се освободи от носталгията към мракобесния тоталитарен режим. Да, най-силно и мощно с неговия изстрадал глас и сила на духа прозвучават думите:
„Видях! Посоката е вярна! И върхът е там! Пред нас!“
На многая Лета!