…Силната вяра след началото на демократичните промени, че само за няколко години в България ще започне да функционира безотказно демокрацията и пазарната икономика се оказа особено наивна. Посткомунистическото развитие не преодоля, не отрече, а бе мутация на предходната комунистическа епоха. Комунизмът (криминалният социализъм) не може да бъде обяснен без връзката му с предходната епоха на непреодолян традиционен манталитет, мутиращ в прехода от патриархално към модерно общество. И ако комунизмът се оказа мутация на модерното общество, посткомунизмът се осъществи като мутация на комунистическата епоха.
Както често е ставало в българската история, опиянението от свободата, „пиянството на един народ” се прояви и в посткомунистическата трансформация твърде преувеличена метафора. Това не беше пиянство дори и на „половин народ”, както го бе определил преди време Енчо Мутафов. „Опит за летене” направиха около една четвърт от българите – най-будните, най-предприемчивите, най-образованите, най-необременените от „непосилната лекота” (по брилянтното определение на Милан Кундера) на комунистическо битие. Тяхното „пиянство” обаче не увлече останалата по-голяма част от народа, която остана пасивна и предпочете да наблюдава отстрани битката на демократите срещу много по-добре организираната и въоръжена до зъби господстваща комунистическа номенклатура, решена с всички сили и средства да заграби „общонародната“ собственост.
От друга страна тези около 25-30 процента от българите, които искаха демократична промяна не бяха като цяло наясно каква промяна всъщност искат. Общият лозунг „Демокрация!” не означава, че всички разбираха демокрацията по един и същ начин. Някои (и това бяха голям сегмент от обществото) се задоволиха само със свалянето от власт на „едноличния режим на диктатора Живков” (макар никакъв едноличен режим да не е имало, а криминална диктатура на партийната номенклатура) и на „най-близкото му обкръжение” (оказа се, че се състои от трима-четирима функционери, които бяха съдени за кокошкарски истории).
Друга, макар и намаляваща прогресивно част от „неочаквано получили даром свободата си” социалистически поданици и досега си мечтае за някакъв
утопичен социализъм, освободен от „грешките и деформациите”
Трети, по-малък сегмент искаше в България да стане „като на Запад” – т.е. да станем процъфтяваща и благоденстваща западна страна.
А четвърти - над два милиона българи направо емигрираха в свободния и богат Свят – в Западна Европа и Северна Америка, убедени, че в България не си струва да живееш, тъй като животът е непоправимо увреден от половин век комунизъм.
Съвсем малко, да не кажа единици бяха тези, които разбираха същината на грандиозния проблем, пред който е изправена страната и имаха рационални идеи как да достигнем до европейско благополучие.
Една „обрулена” (по израза на Петър Дертлиев) и фактически банкрутирала икономически, политически, духовно, морално и демографски държава не можа да се превърне за няколко години в просперираща и модерна страна вече четвърт век. И това е обяснимо - желанието да станем богати и проспериращи „като на Запад” не се връзва със смазаното по времето на социализма „прочуто българско трудолюбие” (останало в наивните спомени от детството на бившия ни цар).
Как може да се преодолее духовната криза, моралният банкрут, до който социализмът докара българския народ, как да се възстанови националното ни достойнство, погребано в годините след съветската окупация и смазано от престъпленията на комунистическия режим?
Българският народ като цяло от края на 80-те години на ХХ век не бе осъзнал необходимостта от
радикална замяна на банкрутиралата социалистическа система с капиталистическа
Дори до днес значителни обществени прослойки не само не осъзнават необходимостта от истинска демокрация и либерален пазар, но и упорито им се съпротивляват, давайки чрез избори властта на партии, олицетворение на комунистическото минало или на статуквото, а през последните години след 2001 г. – на популизма и социалната демагогия. Такива партии управляват практически през три четвърти от времето на посткомунизма. Още по-отчайващо бе, че по-голямата част от прехода бе заета не с градеж, а с грабеж на националното богатство от една криминализирана прослойка на бившата комунистическа номенклатура и нейните тайни служби.
От трета страна, поради дългото блокиране и протакане на необходимите реформи в икономиката и политиката, особено до 1997 г., страната вървеше главоломно надолу по отношение на своето икономическо развитие.
И това започна от самото начало поради „принудените” промени за по-голяма част от хората…
Окончателният провал на командната социалистическа икономика в България настъпи сравнително късно - последният фалит на комунизма съвпадна с последните месеци на тоталитарния режим и управлението на Луканов след политическата промяна на 10.11.1989. Но този банкрут се усети от народа едва след като демократичните промени започнаха. Те срещнаха огромна съпротива от страна на комунистическата партия. Демократизацията от началото на „кръглата маса” (от януари до май 1990 г.) до падането на правителството на А. Луканов в края на 1990 г., все пак успя да демонтира някои от основите на тоталитарния комунистически режим. Но това стана едновременно с рязкото падане на жизненото равнище на народа, изчезването на почти всички стоки от първа необходимост, а впоследствие, с идването на „първото некомунистическо“ правителство на Димитър Попов и с резкия скок на цените в порядъка от 7 до 10 пъти само за няколко дни в началото на 1991 г.
Това стана повод левите неокомунистически идеолози да тръбят и до днес, че
"демокрацията донесе разрухата"
Всъщност картината на социалистическата разруха може да се прочете в „забравения” доклад на Петър Младенов за „прекрасното” наследство, което получава от Тодор Живков.
Българският преход към демокрация и пазарна икономика започна почти едновременно с промените в останалите социалистически страни. Но в България тази промяна не бе изстрадана и от управляващи, и от управлявани. Подкрепата за нея не бе масова и наистина всенародна като в страните от Централна Европа и балтийските републики. В тези страни народите запазиха чувството си за национално достойнство и чест. Те болезнено възприемаха "ограничения суверенитет", който им бе предложил съветският "освободител". За разлика от Чехия, Полша, Унгария, Литва, Латвия и Естония, у нас и досега, по традиция окупаторите се възприемат от държаните в състояние на политическа неграмотност народни маси като „освободители”.
И така в България се осъществи един „бавен и мъчителен преход”... Всъщност идеологемата за „прехода” се превърна в успешна форма за прикриване на действително протичащите социални процеси и на действителния смисъл на социалната промяна. Например докато на повърхността на събитията се разиграваше грандиозна политическа битка между "демократи" и "социалисти", под повърхността на ежедневните събития трескаво се извършваше процес на трансформация на властта в собственост и след това на собствеността във власт. Така и собствеността, и властта в края на краищата бяха заграбени от трансформиращата се в квазикапиталистическа олигархия бивша комунистическа номенклатура.
Така предимно негативният опит от последния почти четвърт век на преход доведе до една патова политическа ситуация между силите отстояващи демократичната промяна и силите на все по-авторитарната, разполагаща с лостовете на икономическата власт олигархична върхушка.
Липсата от десетилетия на една промислена стратегия за действителна промяна, за превръщане на съветско-комунистическа и балкано-ориенталска България, в европейска, демократична и просперираща страна става все по-пагубна.
Досегашният преход към демокрация и пазарна икономика бе по-често имитация, а не действителна промяна. Тази имитация всъщност трябваше да прикрие опитите за трансформация на социалистическия режим в корпоративно-олигархичен, т.е. в квази-капиталистически.
Затова е особено важно да се изгради стратегия за действителна промяна. Наследството и рецидивите на комунизма е крайно време да бъдат захвърлени там, където им е мястото – на бунището на историята.