Русия, като приемник на съветската държава, получава в наследство не само славата на победителя, но и позора на съюзник на Хитлер
Думата „освобождавам” означава: да направиш някого свободен, да му предоставиш свобода, да го спасиш. Нека видим кого и какво освободи Съветската армия през 44-45 година?
СССР отнел от Полша практически половината и територия, присъединявайки към нея, по свое усмотрение немски територии
Анджей Завистовский, Tygodnik Powszechny
В руските медии върху поляците продължава да се излива порой от претенции за това, че сме неблагодарни към жертвата на Съветската армия, която, според руснаците ни е донесла свободата през 1945 година. Идеята, че краят на Втората световна война може да бъде почетен не само на Червения площад наричат „ерес”. Аргументите, че това може да се случи на Вестерплате не се приемат.
Но би трябвало да кажем, че по парадоксален начин Москва също е подходящ символ: точно там на 23 август 1939 година е подписан пактът Молотов-Рибентроп, с който завършва междувоенното 20-летие в Европа и става решаващ фактор за началото на Втората световна. През следващите месеци жертви на двата тоталитарни режима падат множество държави.
Разбираемо е, че тези руснаци, които се обръщат към съветските митове, забравят за това и игнорират фактите. Затова и в Русия досега по-често се използва нарицателното „Велика отечествена война” вместо Втора световна. И макар, че и двете завършват през май 1945, Великата отечествена започва през едва през 1941 година с нападението на Третия райх над Съветския съюз. И след като началото е през 1941-ва, то за съветско-германския съюз „можем да забравим”.
Митът 9 май
Митът за съветския народ, сплотил се за борба срещу Хитлер, започнали да създават още в хода на войната. В частност, затова се появява и названието „отечествена война”, препращащо към войната с Наполеон през 1812 година. Аналогиите били лесни за възприемане: както през 1812 Русия разгромила Наполеон, така и сега тя ще победи Хитлер. Както през 1815 година във Виена цар Александър въвеждал „ред” в Европа, така сега ще направи и Сталин.
През 1815 година Русия дала на Европа „своята” свобода, и ще го направи отново. Комунистическата идеология била подсилвана с препратки към руския патриотизъм и православието. И това сработило.
За това, че капитулацията на Германия ще стане крайъгълен камък за формирането на мита за „Червената армия освободителка”, са знаели още през май 1945.
Затова и СССР обявява за ден на победата д, а не 8 май. И досега се въртят безсмислени обяснения, че това е свързано с разликите в часовите пояси (тоест, когато на Запад било още 8 май, в Москва било след полунощ).
Достатъчно е, обаче, да се обърнем към документите: решението на Върховния съвет на СССР за обявяването на 9 май за Ден на Победата е било прието на… 8 май. Това била направено съвсем съзнателно и преднамерено. И съгласно този документ, московските тържества от този момент нататък са посветени не на победата във Втората световна, а във Великата отечествена война.
Полските комунисти тръгнали по стъпките на съветските си другари. В същия ден, когато и в Москва, на 8 май 1945, те въвеждат Национален празник на победата и свободата. Впрочем, от формална гледна точка, той съществува и до ден днешен: макар че е неработен ден, неговият статут е равен на 3 май (денят на приемането на Конституцията) и 11 ноември (Денят на независимостта).
Свобода!
Според речника на полския език да „освободиш” означава: да направиш някого свободен, да му предоставиш свобода, да го спасиш. Това е едното определение. Има и второ.
Един от основните документи за формирането на антихитлеровската коалиция, воюваща с Трития райх, е Атлантическата харта. Тя е подписана от САЩ и Великобритания през 1941 година (още преди формалното включване на американските войски във военните действия, а по-късно и други страни, включително Полша и СССР.
Хартата описва в осем точки целите на войната и създаването на коалицията. В нея присъстват формулировки, които в някаква степен определящи тази свобода, за която се водела войната: свобода от страха, от глада, лична свобода, свобода на словото и убежденията, свобода на придвижването, свобода при избора на власти и форми на управление.
Така че, когато се говори за това какво се е случило в Полша и Източна Европа през 1944 и 1945 години, трябва да се помни, за създаденото тогава определение за свобода.
И сега нека погледнем кого и какво са освободили през 1944-45-та.
Когато казваме „освободeна Полша”, ние си представяме държавата в съвременните и граници. Но когато съветските войски „освобождавали” Полша, фактически и де юре границите и са изглеждали доста по-различно. Ако наложим една върху друга картите с до- и следвоенните граници, общото пространство ще се окаже малко по-голямо по размер от Варшавското княжество през XIX век.
Дори и да приемем тезата за „освободителния поход на Червената армия”, то пак ще бъде сложно да се говори за освобождение на поляците в източните воеводства на Втората полска република.
Защото те са били анексирани от агресор, който веднъж вече ги бил завладявал: през 1939 година на живеещите там поляци, искащи да се „освободят”, се наложило просто да напуснат домовете си. Междувременно било обявено, че първият „освободен” полски град е Хелм, който до 1939 година се намирал на 150 километра от географския център на Полша.
СССР отнел от Полша практически половината и територия, присъединявайки към нея, по свое усмотрение немски територии.
Това, че новата граница по никакъв начин не е свързана с етническите, икономически и социални граници, не било взето предвид.
Напротив: Сталин решил да откъсне от Полша земи, които от векове са били твърдина на полската култура, наука и икономика.
„В замяна”, орязаната държава получила територии, които в продължение на много векове не са имали нищо общо с Полша: Валбжих, Кошалин, Шчечин. Ако правото за притежание на Шчечин би трябвало да се определи по това, кой го е контролирал по-дълго, то Полша би била изпреварена от… Швеция.
До днес в много градове на бившите германски територии си остават названия на улици, паметници и мемориални плочи, напомнящи за датата на „освобождението”. Но, да го кажем ясно-там почти никого не са освобождавали(а и можем ли да отнесем това към немците?). Просто били завземани земи, на които в следващите години били заселвани полски преселници.
Нарушената приемственост
След като е сложно да се говори за освобождаване н териториален смисъл, следва да зададем въпроса-от какво са освободили съветските войски поляците? Чия власт е била свалена? Всеки автоматично ще отговори: на германците. Това е истина, но не цялата.
Освен администрацията и управата на немските окупатори в Полша е функционирала Полската нелегална държава. Идеята на операция „Буря” е била тя да бъде изведена на „светло” заедно с въоръжените сили, тоест Армия Крайова, и завземането на властта. Този апарат бил част от намиращото се в емиграция в Лондон законно ръководство на страната, признато от всички съюзници в коалицията, с изключение на Сталин.
Междувременно Червената армия и другите съветски органи, с помощта на полските комунисти, започнали да създават собствени структури, арестувайки, убивайки и изпращайки в лагери представителите на нелегалната полска държава в Съветския съюз.
„Венец” на тези репресии бил Процесът на шестнайсеттте: съветските окупатори арестувала и обвинила (на основание на собственото си законодателство) лидерите на Полската нелегална държава начело с вицепремиера на конституционното правителство Ян Станислав Янковски.
По това време се провежда и Августовската хайка, най-мащабното престъпление срещу мирните полски граждани след края на войната, било извършено от съветската армия на формално освободена полска територия.
„Освобождаването” на Полша от нейното законно ръководство прекъсва правовата приемственост на държавата.
Тук е важно да напомним, че според конституцията от 1935 година полското правителство е можело да функционира намирайки се в Лондон.
До 1939 тази приемственост не е прекъсвана. Това правят комунистите, чиято законност била подкрепена само от силата на Червената армия и създаваните от самите тях закони и документи.
Три пъти „освободени”
Струва си да погледнем на това, как възприемали „освобождението си” на териториите, където в продължение на пет години това се случва три пъти-в района на Белосток. През 1939 година тези земи били „освобождавани” от червеногрвардейците от полските панове, защото Съветският съюз в своята история никога не е бил „агресор”.
След това „освободителите” идват от Запад: през 1941 година се появяват германците и тогава мнозина се надявали, че е настъпило освобождение от властта на тиранията. Командващият Съюза за въоръжена борба генерал Стефан Ровецкий пише в изпратен до правителството доклад, че първите съобщения от завзетите от вермахта територии които сочели за „непроизволна симпатия към избавителите от болшевишкия гнет”.
Разузнаването на Армия Кайова през септември 1941 година съобщава, че поляците посрещали вермахта „почти с ентусиазъм”: с цветя, понякога и с триумфални арки. Но този ентусиазъм не продължил дълго. На „освободените” от германската армия територии бързо усетили какво означава германския тоталитаризъм.
За трети път жителите на региона Белосток били „освободени” през лятото на 1944 година. Ръководителят на бюрото за информация и пропаганда на Армия Крайова съобщава:
„Полските селяни наричат съветските войски бандити. По повод влизането на Червената армия няма ентусиазъм, никой не я посреща, населението се държи с достойнство, не вярва на руснаците, помнейки предишната окупация. Насилствената евакуация и грабежите от страна на войниците и офицерите усилва ненавистта им”.
Как хората си представяли това освобождение?
Както се и очаквало полските военни – както намиращите се до момента в нелегалност, така и воюващите на Запад под общо командване установяват тържествено полска власт. Този момент трябвало да стане ден на радост и триумф. Донякъде това могли да почувстват на 1 август 1944 година жителите на Варшава.
Ентусиазмът бил невероятен, навсякъде се развявали червено-белите знамена, хората излезли на улицата и ликували, празнувайки момента, което очаквали толкова дълго.
Нелегалните военни и гражданските структури излезли на „повърхността”, и започнали да управляват късчето освободена територия. Под контрол били взети снабдяването, медицинската помощ, създавали се поща, вестници на различни политически групи. Разбира се, всичко това било ефимерно, но показва ясно към какво се стремели поляците.
Когато Червената армия завземала полски територии нямало ентусиазъм: радостта от изгонването на германците била съпровождана от опасения към намеренията на СССР.
Разбира се, не всички били в еднаква ситуация. За хората, намиращи се в концлагерите идването на съветските войски било истинско освобождение и спасение от смъртта. Мнозина, от тези, които били зад мрежите от бодлива тел останали живи благодарение на победата над хитлеристите.
Макар че си струва заедно с това да напомним, че никой не нарича „освободени” тези, които били спасени от съветските затвори и ешелони благодарение на германската атака от 1941 година. Те оцелели, но не били свободни.
Може би, моите аргументи ще възмутят някого и ще ми отговорят че не може да се сравняват двете ситуации: германската окупация и идването на полска територия на Червената армия. Много факти навеждат на мисълта, че германската окупация в дългосрочна перспектива би завършила за поляците с пълно изтребление. Това не се отрича от никого.
Но това не означава, че политиката на Сталин на полските земи е била насочена на първо място към „освобождение”.
Сталин си е поставял практически същата цел като Хитлер: да ликвидира независимата полска държава и постепенно да я лиши от национален облик. Само че тази цел била осъществявана с други средства.
И в потвърждение ще цитирам думите на министъра на външните работи на Втората полска република Юзеф Бек преди войната: „Немците могат да ни убият, а СССР ще ни вземе душата”.
Русия, като приемник на съветската държава, получава в наследство не само славата на победителя, но и позора на съюзник на Хитлер. През 1945 година тя помага Европа да бъде освободена от нацизма, но не донася свобода. През 1945 година границата на СССР с Финландия, Полша, Чехословакия и Румъния малко се е различавала от тази, нарисувана от в Москва от Сталин и Рибентроп през 1939 г. На картата без Литва, Латвия и Естония, народите на които също така мечтаели за свобода.
Анджей Завистовски е преподавател по икономическа и обществена история във Варшавския университет.