Проф. Пламен Цветков
Обявяването на Независимостта е завършек на процеса на освобождение на България от османско владичество. Процес, започнал с учредяването на Българската екзархия през 1870 г. В рамките на Османската империя екзархията не е само независима национална църква, а и форма на вътрешна автономия, тъй като екзархът, избиран свободно от българите и утвърждаван от султана, се определя в султанския ферман като върховен представител на българската нация пред османските власти и пред правителството в Цариград.
Следващата крачка към превръщането на България в суверенна държава не е Санстефанският договор, който е в същината си договор за безсрочната окупация на страната от Русия, а Берлинският договор. Той спасява българите от руско владичество с цената на разпокъсването на нацията, но същевременно дава международна гаранция за възникващата българска държава.
Съединението на Източна Румелия с Княжество България бележи нов решаващ момент в този процес, като не само отстранява една от неправдите на Берлинския договор, но
слага край и на руската хегемония,
застрашаваща самото съществуване на българите като народ. Както казах, завършек е именно прогласяването на Независимостта на 22 септември 1908 г. Със Санстефанския, но без Берлинския договор, нямаше да има нито Съединение, нито Независимост, нито България.
В целия процес на подготовката и обявяването на Независимостта, задкулисните игри на Фердинанд са един злонамерен мит, целящ компрометирането на българската парламентарна демокрация. Фердинанд е бил владетел на една конституционно-парламентарна монархия и не е могъл да направи нищо без Министерския съвет, който на свой ред е избиран от Народното събрание.
Фердинанд не е могъл и не е и взимал каквото и да било решение без съгласието на Министерския съвет или на Генералния щаб. А и за разлика от белгийския си роднина Алберт І, Фердинанд никога не си е позволявал да командва лично армията, а е назначавал за целта свой заместник-главнокомандващ – генерал Михаил Савов (през Балканската и Междусъюзническата война) и генерал Никола Жеков (през Първата световна война).
Колкото до интригите на Великите сили, най-малко се знае и най-много се прикрива зловещата роля на Русия. Още Петър І е завещал на наследниците си да воюват за завладяването на Черно море, Цариград и Протоците, както и на Полско-литовското кралство.
На свой ред граф Игнатиев, на чието име
за наш срам
е наречена една от централните улици в София (пък и не само в София), „модернизира" това завещание със сентенцията, че историческата мисия на Русия е да обедини славяните под свое ръководство върху развалините на Турция и Австрия. Няма значение, че българите са по-малко славяни, отколкото дори гърците.
По-същественото е, че панславист като граф Игнатиев е бил убеден в славянската принадлежност не само на действително славянските народи, но и на българите, че и на румънците и унгарците. Факт е във всеки случай, че за него българите и сърбите не са отделни народи, а племена на една и съща нация, която няма друго бъдеще, освен да бъде обединена под скиптъра на руския самодържец.
По всичко личи, че трябва да се отървем от собствените си дълбоко вкоренени комплекси за малоценност пред Турция и пред всичко турско, за да започнем наистина да разбираме собственото си минало
Деня на Независимостта заслужава
да бъде преосмислен
Тогава именно България става пълноправен член на международната общност, става част от Европа. Това е събитието, което дори един краен левичар като Димитър Благоев, чиито наследници претендират, че са днешните комсоциалисти, посреща с одобрение и гледа на това събитие изцяло положително. Освен това прокламирането на независимостта на България е дело на самите българи, което не е осъдено от нито една политическа сила. Това би могло наистина да обедини всички българи и този ден да се обяви за национален празник, а не 3 март.
Позицията ми се споделя и от много други общественици. Аз непрекъснато работя в тази посока. Надявам се аргументите ми да накарат хората да се замислят и да разберат значимостта на 22 септември и унизителната същина на 3 март.