Милена Петкова
Преди 75 години, на 27 април 1949 г. с поверително постановление на комунистическото правителство начело с Георги Димитров взима решение за създаването на нов лагер на най-големия от Дунавските острови – Персин край тогавашното село Белене.
За кратко време „Белене“ се превръща в най-големия лагер за политически противници на тоталитарния комунистически режим, който просъществува и най-дълго време – от 1949 до 1987 г. с различни прекъсвания.
Запазените архивни документи в Държавна сигурност са непълни и не дават възможност за точна статистика, но може да се каже, че в „Белене“ са въдворени най-малко 15 000 души от всички слоеве на обществото, а стотици са лагеристите, които намират смъртта си в него.
Лагерът „Белене“ отдавна се е превърнал в символ на неистовия и брутален стремеж на антихуманния комунистически режим да пречупи и унищожи своите политически противници и хора, които припознава като „врагове“ и заплаха за своето тоталитарно управление по съветски образец.
Днес „Белене“ е място на народна памет за жертвите на тоталитарната диктатура на БКП, макар държавата от 10 години не може (или не иска) да приеме да бъде обявен за национален паметник на културата и да го превърне в мемориал, както това отдавна направиха всички други страни от бившия съветски лагер в Източна Европа.
По повод 75-та годишнина от създаването на концлагера „Белене“ и в памет на неговите жертвите desebg.com публикува един уникален текст, предоставен специално на сайта от Милена Петкова от Испания, дъщеря на дългогодишния лагерист и политически затворник социалдемократа Мишел Петков*. Текстът на г-жа Петкова е от нейния дневник, който си е водила, когато е била 16-годишна и в него е запечатано първото организирано възпоменание на остров Персин на 12 април 1990 г. Тогава тя придружава своя баща при това паметно събитие за жертвите на „Белене“. Основателят на desebg.com Христо Христов изказва гореща благодарност на Милена Петкова за решението ѝ да сподели това невероятно преживяване, както и за предоставените архивни снимки от него и така повече хора да научат за него.
12 април 1990 г.
Бившият лагер „Белене“, остров Персин, 12 април 1990 г.
Беше като в някакъв сън. Не можех да повярвам, че се намирам на онзи зловещ и легендарен остров, за който татко ми беше разказвал толкова много. Струваше ми се така невероятно, все едно се намирах на острова на Робинзон Крузо или в пещерата на Том Сойер.
Пътувахме с кола, петима: татко, мама, аз, Тошко Костадинов – журналист от в. „Свободен народ“ и един голям образ – Коце Шумков, за когото татко не успяваше да се сети точно кой е и кога са били заедно в „Белене“, докато въпросният Коце така ясно си го спомняше, че ни го описа с изумителни подробности, от които дори татко онемя:
„Спомням си те Мише, едно джезве кокали, един такъв тъничък, ходеше лятото с едни панталони до коленете, ама то едни панталони, долу им висят конци…И на Мишето – обърна се той към нас двете с майка ми – нали са му малко криви краката, много смешен беше! Няма да го забравя така с тези панталони.“
Много се смяхме!
„Ако живееш– живей свободно, ако мреш,
мри достойно в борба с комунизма!“
Журналистът от в. „Свободен народ“ пък ни разказа историята на Събчо, най-младият лагерист в Белене, за когото току що бил писал статия.
Арестуват родителите му, остава сам и всяка нощ изписва стотици листчета – с изречението: „Ако живееш– живей свободно, ако мреш, мри достойно в борба с комунизма!“ А сутрин ги мушка между страниците на книгите в градската библиотека.
И така в продължение на няколко месеца пуска той всяка сутрин своите храбри листчета, докато един ден го арестуват и 15-годишен го пращат право в „Белене“, където се оказва най–младият лагерист.
Така в приказки и спомени, задминавахме стройни редици дървета с варосани дънери, поля, малки, еднакви селца…докато най– сетне стигнахме в Белене.
„Добре дошли на нашия остров“
Татко ни показа от колата гарата където са ги стоварили. Били са стотици, преминали през селото охранявани, в колона, било още светло, но нямало никой по улиците, само тук–таме някой плахо надничал през дувара.
Слязохме от колата. В този момент пристигнаха и журналистите от в. „Демокрация“ заедно с един от водачите на „Подкрепа“. Баща ми ги прегърна и каза „Добре дошли на нашия остров“.
Бившият концлагерист и политически затворник Мишел Петков на брега на остров Персин, завърнал се там за първи път свободен след рухването на тоталитарния комунистически режим | Снимка: Личен архив на Милена Петкова
Повървяхме по брега на Дунава и стигнахме до понтона. Беше приказно красиво, архипелаг от зелени острови покрити с гори като джунгли, които от разстояние изглеждаха все едно недокоснати от човешка ръка.
Минахме покрай милиционерската барака на самия бряг. Широко отворен портал и усмихнати, гледащи доброжелателно и едва ли не със състрадание милиционери.
„Не за тържество, а аз поклонението“
„ За тържеството ли идвате?“– питат угоднически. „Не за тържество, а за поклонение“– отговаря баща ми.
Когато стъпихме на понтона, задуха силен вятър, който го разлюля целия и нас с него. Дъските бяха малко рехави, и през процепите се виждаше водата, тъмна, мътно зеленикава, страховита.
На брега на Първи обект вече се бяха струпали хора. „Ще дойдат камиони да ни закарат на Втори обект“– обясни някой.
„Този път ще ни превозват с автобуси, не с камиони” –уточни друг. Хората се разсмяха.
На качване в автобуса, един човек извика „Мишо!“ Прегърнаха се. И двамата бяха развълнувани и просълзени.
Тази беше първата от поредица незабравими, вълнуващи срещи, които щяха да последват.
Разпознаване по очите, усмивката и гласа
Как ли се разпознават? – се питах. После татко ми каза, че разпознава стари другари кой по очите, кой по усмивката, кой по гласа.
Човекът, с който баща ми се прегърна, бай Иван Радев, беше възрастен, облечен по селски, с груби вълнени панталони и туристически обувки.
Започна да разказва просълзен живота си след затвора – направили жена му и най–близкия му приятел техни агенти с поръка да донасят за него.
Когато се успокои и погледът му се проясни видях очите му, бистро сини проблясващи с колоритна селска хитрост. Показа ми иглата с конец под ревера, носил си торбичка с бельо, топли дрехи и резервен чифт вълнени чорапи.
„За всеки случай“ – засмяхме се с татко. „Абе, само за един случай“ –многозначително се подсмихна бай Иван Радев.
Мишел Петков (в гръб) в прегръдките на друг бивш лагерист по време на първото поклонение на мястото на Втори обект на остров Персин | Снимка: Личен архив на Милена Петкова
„Ей на сега, погледни само баща си как е тръгнал, с тези тънки чорапи и този шлифер, ще измръзне от студ! Ама аз за всичко съм помислил, имам резервен чифт чорапи за приятели и ще видиш как ще ме моли да му ги дам“ –весело ми намигна.
Картината през прозореца на автобуса беше все така красива, тучна и дива и ми беше все така трудно да повярвам, че този остров е бил място на толкова жестокост и страдание.
На Втори обект
„Твоят татко е голям човек и ти трябва да седнеш да опишеш живота му. Знам, че той няма време, затова ти още утре сядаш и пишеш“ – продължи бай Иван Радев, докато татко се разпознаваше със седящия зад него човек.
На Втори обект не било останало нищо от това което е било навремето. Нямало ги нито плаца нито вишките нито бараките, а само някакви много по–късни постройки с изгнили решетки на прозорците и зеещи врати.
По едно време татко ме извика при един отруден човек който се подпираше на един толкова вехт чадър, че имах чувството, че ако завали и го отвори, капките ще побият плата. „Не се дразни от бързия му говор“ – предупреди ме татко на шега.
Човекът се засмя и продължи. Говореше бавно, провлачено и малко гъгниво, което придаваше някаква особена тържественост на това, което казваше. Дори смехът му беше някак забавен, сякаш „ха – ха“-то беше на по–големи интервали.
И все така бавничко и с умиление продължи: „Като дойде Мишо и каза, че е социалдемократ, аз пък му казах „А, Жан Жорес“ [френски философ, деец на френското и международното социалистическо движение] и той ми отвърна „Да си жив и здрав – право в сърцето ме улучи!“ и се прегърнахме и не се разделихме. Оттогава му викаме „Жан Жорес.“
Безкрайно откриване на стари другари
Последва едно безкрайно откриване на стари другари. Имаше случаи, в които някой възкликваше: „Мишо!“ и прегръщаше баща ми, още не успял да разпознае човека и когато разбереше кой е, на свой ред го прегръщаше развълнуван.
Не закъсня да се появи и Събчо. Просълзен и като че ли все още на 15, излъчващ някаква детска чистота и невинност. Татко много се развълнува „Събчо, мили Събчо“ – само това успяваше да каже в прегръдката.
По едно време един мил, възрастен човек, с очила и бели мустачки, протегна ръце към татко и му каза: „Мише, Мишенце, ти ли си?“
Всички си спомняха за баща ми като Мишо социалиста, винаги усмихнат и агитиращ.
Възпоменанието
Следобеда се поведе възпоменанието. Беше сложена маса с жито и свещи като за помен. Един човек, коленичил наблизо, плачеше: „Тук убиха приятеля ми“…
Възрастна жена, цялата в черно, седнала на сгъваемо столче, се молеше със затворени очи.
Христофор Събев отслужи молебен за загиналите. Пя църковен хор.
„Нека извикаме заедно: „Свобода, Свобода!“
Излезе Петър Дертлиев да държи слово, което завърши с думите: „Какво искахме, за какво страдахме – за свобода. Нека извикаме заедно „Свобода, Свобода!“
След това говори Милан Дренчев, лидерът на земеделците. Хорът запя „Сей земеделецо, хвърляй добри семена“.
„Всички около мен плачеха“
Всички около мен плачеха.
На връщане захладня, заваля и ситен дъжд. Минахме отново по понтона, който сега се клатеше още по-силно.
Неизбежно изплува в съзнанието ми разказа на баща ми за онази страшна нощ, когато Дунавът залял острова. Управата щяла да остави на драго сърце лагеристите да се издавят като плъхове, но чуждите радиостанции разгърмели новината и пред създалия се шум и натиск отвън, властите благоволили да евакуират лагера.
Социалдемократът Мишел Петков (вторият от ляво на дясно) заедно д-р Петър Дертлиев (вдясно от него), който ще оглави възстановената БСДП, по време на първото поклонение на лагера „Белене“ през април 1990 г. | Снимка: Личен архив на Милена Петкова.
Но островът бил вече залян, така че трябвало да газят, с измръзнали, безчувствени крака като на кокили, в ледената мартенска вода, която им стигала до кръста.
На връщане, в гр. Белене, влязохме в една малка католическа църква, която ми си видя като спретната детска стая със сините си стени, изрисувани с великденски яйца, малък хармониум и статуйки на Дева Мария.
Контрастът между красивата природа, чистотата и спокойствието на тази църква и всичко онова, което се е случвало по тези места ми беше непонятен.
Като във филм…
Привидя ме се като на филм сюрреалистичен кадър, в който на фона на Щраусов дунавски валс колона лагеристи отиват на работа, така както баща ми беше разправял – два часа пешком, подгонвани от милиционери на коне в тръст, за да стигнат до брега, където ги чака 10 часа робски труд по безсмислен фараонски проект за издигане на дига и със заплахата за карцер за неизпълнилите безумната дневна норма.
Всичко това под многократно осъществената закана за стрелба по всеки който се отклони на метър или спре.
На една пейка на площада в Белене седеше възрастен човек, с дисаги и одеяло, подготвил се вероятно да прекара нощта на същата тази пейка. Като минахме покрай него, той вдигна един чист, светъл, сякаш леко избелял, като на старите снимки, поглед.
„Ние не искаме мъст“
Боже мой! Какво ли е могло да бъде престъплението на този „народен враг“?
В кроткия му поглед се отразяваше цялото безумие на злото, което е било извършено.
Защо е трябвало да бъде измъчван този кротък българин и целият български народ?
На другия ден, на закриването на това първо възпоменателно честване, той вероятно щеше да се провикне заедно със своите събратя по съдба: „Ние не искаме мъст!“
* Мишел Петков е осъден през 1951 г. на 12 години затвор за конспиративна дейност и „шпионаж“. Тогава той е 20-годишен. От политическата си присъда 3 години излежава в лагера „Белене“ и 6 години в затворите в Търново, Плевен и Пазарджик. След като излиза на свобода е преводач от френски. Той е един от седмината социалдемократи, които на 26 ноември 1989 г. възстановяват Българската социалдемократическа партия (БСДП) и е сред основателите на Съюза на демократичните сили. Мишел Петков е депутат в 7-то Великото Народно събрание (1990-19991) и е посланик на България в Испания и Тунис, назначен от президента Желю Желев. Почива през 2020 г. на 90-годишна възраст.