С тези думи бележития поет и драматург Иван Радоев отказва да приеме наградата за поезия, присъдена му през 1993 г. Днес се навършват 95 години от рождението му (30 март 1927 – 10 юли 1994 г.).
Радоев е един от малкото хора на изкуството, които не са правили компромиси през комунистическия режим, и от онези малцина, които последователно са отказвали всякакви постове и награди след демократичните промени. В последните години от живота му, когато е тежко болен, мнозина търсят срещи с него, зачестяват и жестовете на уважение. Той обаче не приема разговори с хора, от които се е разочаровал.
На 20 май 1993 г. Иван Радоев отказва да приеме награда за поезия от Съюза на българските писатели.
Ето как поетът обяснява решението си:
"Приятели! Дами и господа!
Никога не съм си представял този миг – на 66 години да получа награда за поезия от СБП. Това значи, че или поезията е съмнителна, или наградата.
Една награда увенчава едно дело или е стимул за нови успехи.
Венецът на славата за моята глава отдавна е изсъхнал. Ако наградата ми е дадена като стимул, то на тия години може да се стимулира само човешката глупост.
Но аз благодаря!...“
За изключителния му талант и принос към изкуството Иван Радоев получава извънредна награда за цялостно творчество, присъдена му от Международната академия на изкуствата в Париж.
ДРЕВНА КРЪВ
Българийо!
Родино моя! Земьо!
Последният бедняк да съм на тоя свят,
да нямам нищо повече да вземам,
да нямам ни любов, ни верен брат,
дори нозете ми по пътя да изсъхнат,
дори ушите ми от старост да заглъхнат,
дори очите ми да се напълнят с мрак –
Българийо, аз пак
ще найда път до твоите балкани,
по ударите на кръвта си ще открия
най-хубавия явор в твоите балкани –
от него звучна гусла ще извия.
И като древен воин след победи
ще седна там под старата гора,
докато струната се скъса и приведен
от песни се задъхам и умра.