Дойче Веле

Ирина и Микола Кулишченко посещават всеки ден гроба на двамата си братя. Носят цветя, целуват снимките им, молят се за тях. Искат да са близо до хората, които са обичали. Два месеца след като Йевхен и Дмитро са били убити от руските военни, Ирина и Микола все още не могат да повярват на случилото се. "Чувствам дълбока рана в душата си, не мога да я изразя с думи. Те ми липсват. Толкова ми липсват", казва мъжът.

Сестра му би искала да сподели скръбта и гнева си с целия свят - всички да узнаят за несправедливостта и за нейното страдание: "Искам да разтърся цялото човечество, включително украинците, които смятат, че това са измислици", промълвява тя през сълзи. За нея това са най-тежките военни престъпления, извършени от руските окупатори.

"Беше ужасяващо"

На 28-и февруари агресорите навлизат в селцето Довшик в Северна Украйна. Неговите 300 жители преживяват ужасни седмици, както разказват. През селото на път за Киев преминават безброй военни автомобили. Войниците изграждат и контролни пунктове.

Ученичката Маша си спомня: "В началото стреляха по хората и те се изпокриха. После, когато руснаците блокираха пътищата, всички трябваше да носят червени ленти на ръцете". Пенсионерката Таня добавя: "Беше ужасяващо. През цялото време край нас минаваха колони. Изключвахме осветлението и покривахме прозорците с одеяла".

Акт на отмъщение

Микола Кулишченко живеел заедно с двамата си братя Йевхен и Дмитро. Седмици наред те не били притеснявани от руските военни и се надявали да бъдат пощадени.

След като обаче един руски контролен пункт бил обстрелян от украинските сили, руснаците пристигнали с военен автомобил до къщата на семейството, разрушили оградата и нахлули вътре. Вероятно е било акт на отмъщение, предполага Микола. Те претърсили шкафовете и чекмеджетата в дома и открили военната униформа на Йевхен, който бил сержант в украинската армия. Открили и военните медали на техния дядо. Това било достатъчно, за да ги задържат и вкарат в багажника на един камион. Отвели ги на неизвестно място, където ги пребили жестоко, твърди Микола.

Божия намеса, късмет или случайност?

Тримата братя трябвало да бъдат екзекутирани след три дни. Завели ги със завързани очи и ръце в една гора, където те се озовали пред изкопана яма. Всичко ставаше много бързо, връща се назад в спомените Микола. "Трябваше да падна на колене. Женя, най-малкият брат, беше прострелян пръв. Те дори се смееха на това, че най-младият е загинал пръв."

След Йевхен дошъл редът на Микола. Но като по чудо куршумът само одраскал бузата му. Той разказва, че хлътнал в ямата, преструвайки се на мъртъв. Вторият му брат паднал върху него, след като го простреляли в главата. После войниците засипали тримата с пръст.

Разказът продължава с това как Микола с последни сили успял да се измъкне от ямата и да избяга. Не смята, че става дума за Божия намеса. "Не знам защо оцелях. Не може да се каже, че това е късмет. Може би е чиста случайност."

Къде са престъпниците?

Микола стигнал до съседното село, където местните жители се погрижили за него. Впоследствие се върнал вкъщи, а след оттеглянето на руските части се обадил в полицията и прокуратурата започнала разследване. Той успял да възстанови маршрута и завел следователите до местопрестъплението.

Телата на двамата му братя били ексхумирани, а обувките на единия и превръзката, която била сложена на очите му, са там и до днес. Микола казва, че само едно нещо му дава сили след тези травматични преживявания - безусловната решимост да изправи виновните за престъплението пред съда. Дължи това на братята си.