Христо Христов, desebg.bg*
Падането на Берлинската стена и крахът на комунистическата тоталитарна система в страните от бившия съветски лагер преди 30 години са добър повод за погледнем назад, за да направим ретроспекция на изминатия път и да назовем причините за трудностите, които ни съпътстваха по пътя към демократично развитие. Ще се опитам да направя това с презентацията, която ще ви представя.
Важна предпоставка за успеха на реформите, които бяха предприети в различните страни от бившия Източен блок след 1989 г., бе изолирането на комунистическият елит, репресивния му апарат и неговата номенклатура от управлението на страната и влиянието им върху протичането на демократичните процеси.
На практика системата от мерки за изолирането на бившия комунистически елит и неговите мрежи представлява съвкупност от няколко декомунизационни процеси, които след 1989 г. протичат при различен интензитет и времево пространство в различните държави.
Правосъдие и справедливост
Тази система от мерки се е утвърдила в публичното пространство като декомунизация. Обикновено, когато в България десни политици говорят за декомунизация, те разбират преди всичко лустрацията, но това е погрешно и непълно схващане. Лустрацията не е първият декомунизационен процес, който протича. А това е правосъдие за престъпленията на комунистическия режим и въздаване на справедливост от независима съдебна система на тези престъпления.
Давността – юридически и политически проблем
Правосъдието за престъпленията на комунизма в България се сблъска с два основни проблема – юридически и политически, които в един момент се пресякоха. Това бяха наличието на давност на престъпленията в Наказателния кодекс и липсата на политическа воля, която да разреши този проблем.
Как се случи това? Бяха заведени множество дела за различни престъпления при комунизма, но едно от тях – за убийствата в лагера на смъртта край Ловеч се сблъска веднага с проблема за давността. Тя е 20-годишна, а убийствата са извършени в периода 1959-1962 г. Тоест възможността да бъдат разследвани е изтекла през 1982 г.
Главен прокурор Мартин Гунев поиска през 1990 г. от Народното събрание да измени така закона, че да отпадне давността за тези престъпления и изрично да се предаде обратна сила на законодателното решение, за да може то да важи не само напред, а и назад във времето и престъпленията при комунизма да могат да се разследват. Парламентът прие поправка, но не ѝ придаде обратна сила и това блокира българското правосъдие.
В други страни като Полша, Германия и Румъния беше прието, че не е могла да тече давност по време на тоталитарния режим, тъй като не е имало независимо правосъдие, а такова, поставено под партиен контрол.
Съдебни процеси с осъдителни присъди
Все пак за някои престъпления от края на комунизма българското правосъдие успя да приключи делата с осъдителни присъди, макар и те да се броят на пръстите на едната ръка. Това да следните дела:
Делото „Чернобил”, по което бяха обвинени, признати за виновни и осъдени вицепремиерът Григор Стоичков и зам.-министърът на здравеопазването и главен санитарен инспектор Любомир Шиндаров по време на аварията в съветската АЕЦ през 1986 г.
Те бяха осъдени по обвинение, че не са предприели необходими действия за информирането на българския народ за аварията и за навременно взимане на превантивни мерки срещу радиоактивния облак, преминал и над територията на България. Присъдите не бяха високи, съответно 3 и 2 години лишаване от свобода, но влязоха в сила окончателно през 1994 г.
Друго дело, което приключи с осъдителна присъда е срещу последния началник на Първо главно управление на ДС (разузнаването) ген. Владимир Тодоров, обвинен и признат за виновен за унищожаването на досиетата/разработките водени срещу писателя Георги Марков, убит от ДС с помощ от КГБ през 1978 г. в Лондон.
Разработките на две от управленията на ДС срещу Марков са възлизали на общо 16 тома и заличаването им е основната причина за установяване на конкретните лица, замесени в убийството на писателя, който е най-изявения критик на партийния ръководител Тодор Живков.
По това дело през 1993 г. Върховния съд осъди на 14 месеца затвор, намалени на втора инстанция на 10 месеца, които обаче той излежава в затвора ефективно.
Третият съдебен процес, който приключи с осъдителна присъда е известен като т. нар. дело „Сираци” с подсъдими комунистическият премиер Георги Атанасов (1986-1990) и тогавашният министър на икономиката и планирането Стоян Овчаров.
Те бяха признати за виновни за незаконното финансиране в размер на 210 000 лв. на жилища на деца на т. нар. активни борци против фашизма и капитализма (това е една прослойка в БКП, възнаградена след 1944 г. с множество привилегии). Атанасов бе осъден през 1992 г. 10 години затвор, а Овчаров на 9 години затвор.
Тогавашният президент от СДС (това е политическата опозиция на БКП след 1989 г.) Желю Желев помилва Георги Атанасов, а Овчаров излежа половината от присъдата си.
Престъпления на комунистическия режим без осъдителни дела
Сред делата, които не стигнаха до окончателни присъди са:
т. нар. дело №1/1990 срещу Тодор Живков, обвинен в злоупотреба с власт и корупция, по което на първа съдебна инстанция той бе признат за виновен и осъден на 7 години затвор. На втора инстанция обаче бе прието, че той е бил държавен глава и не може да бъде съден по тези обвинения според новата Конституция от 1991 г. отделен факт е, че Живков никога не е бил държавен глава, а председател на колективен орган – Държавния съвет, но така той беше спасен от затвора;
делото за лагерите край Ловеч и Скравена – прекратено поради давност през 2002 г.;
делото за „възродителния процес” (това е насилствената смяна на имената на турците през 1985 г.);
делото за т. нар. братски помощи, по което бяха обвинени редица членове на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане на безвъзмездни финансови и военни помощи на страни от третия свят.
Юридически проблеми при подобни дела в Германия
България обаче не е единствената страна, чието правосъдие се сблъсква с проблемите, характерни за престъпленията на комунизма. Това е валидно и за други страни от бившия Източен блок, включително и Германия по отношение на някои престъпления, на висши функционери на Германската единна социалистическа партия в ГДР.
Такъв е опита за съдене на генералния секретар на ГЕСП Ерих Хонекер за държавна измяна. Процесът срещу него започва през 1992 г., но до присъда не се стига поради тежкото му здравословно състояние. Престоява в ареста 169 дни, а след произнасяне на Конституционния съд на Германия е освободен. Умира в изгнание в Чили през 1994 г.
Друг пример е случаят с Маркус Волф, началник на разузнаването в източногерманската ЩАЗИ. Първоначално е осъден на 6 години затвор през 1993 г. по обвинение в държавна измяна, но присъдата е отменена от Федералния наказателен съд, тъй като действията му са извършени от територията на независимата по онова време ГДР. Впоследствие е осъден на 2 година условно по обвинени в незаконно задържане.
Как Германия върна част от „червените пари” на ГДР, а България не успя
Мога да дам и пример за далеч по-ефективна политика за преследване на престъпления от финансово естество на режима в ГДР от страна на Германия, отколкото българската такава за т. нар. изнесени зад граница държавни капитали.
В Германия бе създадена специална Комисия, съставена от различни държавни институции, включително и специални служби, която бе натоварена с издирването на т. нар. червени пари на бившата ГДР. В резултат на тази дейност бяха издирени, установени и върнати в бюджета на Германия 6 млрд. западногермански марки.
В България нямаше подобна държавна политика и самостоятелните действия на българската прокуратура постигнаха само откриването на малко над 300 млн. долара непреведена в страната печалба от дейността на няколко задгранични дружества.
Неосъждането на престъпленията на комунистическия режим в България е основа за посяване на недоверие към съдебната власт и чувството за безнаказаност в обществото, които витаят и до днес у нас.
Лустрация
Вторият важен процес при декомунизацията е процесът на лустрация. Тя представлява ограничаване за определен период от време на назначаване на лица от висшия апарат на компартията и тоталитарните комунистически служби на ръководни постове. В България за лустрация се говори още от самото начало, но са правени няколко опита единствено по отношение на сътрудниците на Държавна сигурност/репресивния апарат.
Един от първите опити бе през 1992 г. в Закона за банките и кредитното дело бе приет текст, че на ръководни постове в банките не могат да бъдат назначавани сътрудници на ДС.
Българската социалистическа партия, правоприемник на БКП, атакува този текст пред Конституционния съд и той го отмени. Когато преди няколко години Комисията по досиета извърши проверки на банките установи, че близо 400 сътрудници са заемали ръководни постове в около банките през годините на прехода. Управителите на Българската народна банка през първите 7 години на прехода също са агенти на ДС.
Правени са опити за частична лустрация и в други закони, свързани с държавните медии, държавната администрация и висшето образование – всички те бяха отменени от Конституционния съд.
Ключовият момент, когато в България бе пропусната възможността да се приеме цялостен закон за лустрация бе през 1998 г., когато управляваше дясно мнозинство чрез кабинета на Иван Костов, лидер на СДС. Тогава СДС в лицето на премиера Иван Костов и президентът от СДС Петър Стоянов отказаха да подкрепят законопроекта за цялостен закон за лустрацията на коалиционния партньор на СДС – Народен съюз, ръководен от земеделката Анастасия Мозер.
Това е и една от най-големите политически и исторически грешки на десните в България, които обещаваха да извършат декомунизация, но когато имаха власт да сторят това – не го направиха.
Политическа лустрация в дипломацията и Министерски съвет
От 2011 г. в България обаче се наблюдава политическа лустрация в два важни сектора на държваното управление. Под политическа, а не законова лустрация следва да се разбира наличие на политическа воля за неназначаване на сътрудници на ръководни постове в българската дипломация и в българското правителство не само на ниво министри, а и на ниво зам.-министри.
Подобни назначения нямаше дори при кабинета на Орешарски, подкрепят от БСП и ДПС (2013-2014). В момента в сегашното правителство има само един агент на ДС, но това е така, защото той е лидер на един от коалиционните партньори на ГЕРБ – Красимир Каракачанов, лидер на ВМРО.
„Тиха лустрация”
Малцина знаят, че в българия съществува процедура, определяна като „тиха лустрация”. Това е законова възможност да се извършват предварителни проверки за принадлежност в Комисията по досиетата на лица, номинирани за ръководни постове.
При установяване на такава принадлежност те не се назначават, а информацията за тяхната принадлежност не става публична. Такава предварителна проверка може да се извърши от всеки един ръководител на държавна или обществена структура.
Лустрацията в Германия – без алтернатива
По отношение на лустрацията в Германия тя не е нито законодателен, нито политически проблем. Още след обединението в закона за документите на ЩАЗИ е предвидена лустрация за такива сътрудници. В края на месец септември тази година Германският Бундестаг удължи срокът на лустрация до 2030 г., приемайки, че той няма алтернатива. В мотивите е посочено, че:
„Провеждането на проверки за принадлежност към ЩАЗИ е от ключово значение за развитието на демократичните структури в периода след Обединението на Германия и за изграждането на доверие в почтеността на политически и социално изявените лица.”
Успешна лустрация, но още в началото на прехода, беше направена в Чехия и Полша. В Румъния такъв закон бе приет 23 години след началото на прехода – през 2012 г. В румънския закон лустрацията засегна и съдебната власт. Знаете, че в Румъния има осъдени по високите етажи на властта за разлика от България.
Отварянето на досиетата на тоталитарните комунистически служби
Отварянето на досиетата на тоталитарните комунистически служби и разкриването на сътрудниците е третият сегмент от декомунизацията. Когато той е съчетан с лустрация може да говорим за много успешен процес, както това се случи в Германия. Ще припомня, че в ГДР още през януари 1990 г. гражданските организации окупираха централата на ЩАЗИ и не позволиха масово унищожаване на досиетата.
Характерно за България, че до отварянето на досиетата се стигна с голямо закъснение и това беше съпроводено с огромна съпротива от страна на Българската социалистическа партия и паралелната власт на бившите служби, която съществува след 1989 г., когато много щатни служители влязоха във властта или в частния бизнес.
В началото на прехода в България бяха направени три неуспешни опити за отварянето на досиетата – през 1990, 1997 и 2001 г. Последните два са по време на управлението на Съюза на демократичните сили при най-голямото политическо мнозинство и обещание да се отварят досиетата на Държавна сигурност.
През 2002 г. с идването на бившия монарх Симеон Сакскобургготски на власт първото нещо, което беше направено, бе да бъде отменен закона за досиетата и закрита действащата тогава комисия.
През 2006 г. при управлението на тройната коалиция (БСП, ДПС и НДСВ) тогавашният министър на вътрешните работи Румен Петков злоупотреби с досиетата, като нерегламентирано извади няколко досиета на журналисти.
Последва остра обществена реакция, започна дебат, в който представители на гражданското общество изиграха много важна роля за приемането на нов закон за досиетата, който беше гласуван с пълен политически консенсус броени дни преди приемането на България в ЕС (2007).
Тогава имаше и известен международен натиск от страна на чуждестранни евродепутати, а пастор Йоаким Гаук, който е първият ръководител на Комисията за документите на ЩАЗИ в Германия, много допринесе със своя опит и съвети при неколкократните си посещения в България по време на дебата за отварянето на досиетата.
Комисията по досиетата – навакса изгубените 16 години в началото
През 2007 г. парламентът избра нова Комисия, която е независим държавен орган, който се отчита на Народното събрание. Състои се от 9 членове, като нито една политическа сила няма мнозинство в него.
Комисията работи и в момента, а в резултат на ефективната ѝ работа тя компенсира загубените първи 16 години от прехода, когато досиетата на ДС не бяха отворени.
В резултат на 12-годишната си дейност Комисията установи, че над 16 000 сътрудници са заемали ръководни постове през прехода в различни държавни и обществени организации. Комисията е обявила публично над 13 000 от тях, а разликата от около 3000 се отнася за починали лица, като трябва да се има предвид, че по българския закон за досиетата информацията за тях не е публична.
В българския закон за досиетата не е вложена процедура на лустрация и ние само научаваме кой сред публичните лица е имал принадлежност към тоталитарните служби.
Широката дейност на Комисията по досиетата
През 2011 г. Комисията изгради и откри в гр. Банкя край София Централизиран архив за документите на тоталитарните комунистически служби, който е едно от най-модерните архивохранилища в страните от бившия Източен блок. Днес там се съхраняват 14 км документи на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия и се извършва тяхната дигитализация.
Комисията развива активна международна дейност и е част от Европейската мрежа на институциите, натоварени с разкриването на тоталитарното архивно комунистическо наследство. Организирала е различни конференции в страната и е участвала в такива в чужбина.
Комисията развива и изследователска дейност и е издала над 50 документални сборници с архивни документи по различни теми. В центъра на София е организирана публична читалня, където граждани и изследователи могат да се запознават с документи, които ги интересуват.
Разкриването на досиетата на тоталитарните служби е единственият успешен декомунизационен процес, който се разви в България макар и с 16-годишно закъснение от началото на прехода. Благодарение на дейността на Комисията днес ние имаме представа за агентурната мрежа в различните власти, институции и организации, от което може да си направим извода, че влиянието ѝ през годините на прехода е огромно и продължава и днес.
Декомунизация чрез образование
Последният сегмент в декомунизацията в страните от бившия Източен блок е свързан с реформа в образованието, чрез която тоталитарното комунистическо минало да се изучава от младите поколения, които не са го живели и няма представа за него.
Чрез тази образователна реформа демократичната държавна противодейства на фалшивата носталгия по комунизма, както и дава представа за стойността на основните човешки ценности, които днес младите хора смятат за даденост, но ценности, за които част от обществото при тоталитарния комунистически режим е платило висока цена, а някои с живота си, отстоявайки своите убеждения за свобода, демокрация, право на избор, на вероизповедание, на свободно предвижване, на творчество и т.н.
Необходимостта от тази образователна политика бе посочена най-напред на международната конференция в Прага през 2008 г. за европейската съвест и комунизма, в която участваха такива личности като Вацлав Хавел и пастор Йоаким Гаук, който впоследствие стана и президент на Германия.
През 2009 г. Европейският парламент прие резолюция за европейската съвест и тоталитаризма, с която подкрепи Пражката конференция и препоръча на членките на ЕС множество политики, сред които и да бъдат приети нови учебни програми, в които да се застъпи паралелното изучаване на трите тоталитарни режими на ХХ век – комунизма, националсоциализма и фашизма. Българският парламент подкрепи още през 2009 г. тази политика, като само депутатите на Българската социалистическа партия гласуваха против.
За съжаление едва през 2018 г. Министерството на образованието и науката приета такава нова учебна програма, с която за първи път периодът 1944-1989 г. от тази учебна година ще се изучава в 10 клас по история и цивилизации в самостоятелен раздел и с нови термини и познания.
До това се стигна след граждански натиск, организатор на който е историкът проф. Евелина Келбечева със своята гражданската петиция за необходимостта от изучаването на комунистическия режими по нови учебни програми от 2014 г. и активната подкрепа на няколко политици, сред които ще откроя евродепутатът Андрей Ковачев (ЕНП/ГЕРБ) и тогавашният председател на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов.
Съпротивата срещу образователната реформа за изучаване на комунизма продължава и днес
За да разберете каква съпротива има и в това направление ще отбележа, че лято се стигна до нов скандал, защото се оказа, че определени автори, избрани от някои от издателствата, които трябваше да издадат новите учебници, се опитаха да спестят някои факти за комунистическия режим, други да ги манипулират, а трети да ги изопачат.
Някои от тези автори са бивши членове на БКП и БСП и не могат да бъдат определени като независими и обективни историци. Фондацията „Истина и памет”, която основах през 2016 г. с още няколко експерти с цел да работим за преосмисляне на тоталитарното минало, обаче сезира министъра на образованието и науката Красимир Вълчев, който одобрява тези учебници и той ги спря.
Предизвикахме в медиите обществен дебат и в резултат на това издателствата редактираха сериозно своите учебници, едва след което те бяха одобрени от министъра.
Битката за осъществяването на тази образователна реформа не спира с написването на учебниците. Тя продължава с преквалифицирането на педагогическите кадри, както и с много активна дейност чрез извънкласни форми на образование, които ние експертите предлагаме и организираме.
За съжаление отново яростен противник на тази декомунизация в образованието е наследникът на БКП – Българската социалистическа партия, която по всякакъв начин се опитва да пречи на реформата и да запази старите пропагандни клишета в историята за периода 1944-1989 г.
За разлика от България във всички останали страни от бившия съветски лагер политическият дебат за комунистическото минало е приключил, в образованието реформата е извършена и отдавна връстниците на българските ученици в Полша, Чехия, Румъния, Унгария и Германия изучават този период.
* Разследването на журналиста Христо Христов е представено на Четвъртия немско-български исторически ден и конференцията „Между свобода и бягство: 30 години от падането на „желязната завеса“ и състоянието на немско-българските отношения”, проведени в Ada und Theodor Lessing Volkshochschule - Хановер, Германия на 16 ноември 2019 г.