Виолета Радева
На 10 юни /23 май стар стил/ 1912 г. в градчето Брунате, разположено край красивото италианско езеро Комо, умира Пенчо Славейков. Година по-рано той е уволнен от поста директор на Народната библиотека от русофилското правителство на Иван ГЕШОВ и по-конкретно от министъра на народното просвещение и възпитаник на Московския университет СТЕФАН САВОВ БОБЧЕВ. Това е същото правителство на русофилската Народняшка партия, което е отговорно и виновно за неизгодните тайни договори, сключени под давление на Русия с Балканските ни съседи и последвалата ги катастрофална за нас Междусъюзническа война.
Мара Белчева в писмо до Боян Пенев споделя последните мисли и чувства на Пенчо Славейков, на този
Жрец и Воин – на живота и на Словото
Тя пише:
"Г. Пенев,
Вестта за идване на власт на С.С.Бобчев ни стигна в Соренто в портокаловата градина на един стар монастир. Загледан в морските вълни, Пенчо след дълго мълчание промълви: "Сега Бобчев ще си отмъсти!" И наистина. Едва стигнали в Рим, съобщават ни, че новото правителство дирило вече Пенча "под дърво и камък".
И като някой престъпник го повика незабавно да се върне в България, "ако и не довършил своята мисия".
Пенчо замина сам.
От София писмата му звучаха все по-тъжни:
– Работя до 4 ч. заран, да забравя, че съм сам.
В няколко месеца той довършва и напечатва 2-ра част на "Кървава песен" и антологията "Немски поети". Към средата на август 1911 г. аз го посрещам на Цюрихската гара. Очите му са прегорели, без блясък. И едва се крепи на нозе, като че ли не може да носи скръбта, че напуща родния край.
По пътя до пансиона мълчи. Едва след прочитане втората част на "Кървава песен" той ми съобщи, че е уволнен от длъжността директор на Народната библиотека, мотивирано с неспособност и заместен от брата на министъра Никола Бобчев. Спомням си сега, кога му кажех да се не преуморява толкоз с библиотечната работа: "Аз имам съвест – отговаряше ми той, – хората затуй са ме поставили, за да работя".
В Рим Пенчо работеше денонощно. Неговата впечатлителност беше се изострила до последна степен. Той живееше с миналото и бъдещето, за да избегне настоящето. Гнетеше го и това, че никой от съвременниците му не дигна глас на протест срещу извършената неправда към него. Едва след смъртта му, току-що завърнал се от чужбина тогавашен поддиректор, Никола Михов излезе в защита на Пенча и биде веднага уволнен.
Пенчо умря огорчен от своето време и съвременници. Сянката на скръб, която донесе от България, не слезе от лицето му.
МАРА БЕЛЧЕВА
НЕРАЗДЕЛНИ
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“
Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –
право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.