Един флекс сряза ръката на окупатора и освободи небето над София

Д-р Любомир Канов, специално за Faktor.bg

Символичен и може би преломен ден за България е този 12 декември. Денят в който бронзовата Ръка с Шпагина беше отрязана с флекс. Ръката на нашественика в нашата България, нахлул като мрачен и жесток окупатор, престорил се на наш спасител и освободител, беше свалена от хоризонта на нашия град и открехна хоризонта ни към планината и към загубената ни толкова отдавна свобода. 

Не напълно, не изцяло, но достатъчно, за да обнадежди онези от нас, които бяха загубили надежда, че някога мрачната сянка на този съветски автомат с консервената кутия отдолу  ще освободи небето ни. Следва да бъдат демонтирани раболепните статуи на слугите на завоевателя, да бъдат отрязани напуканите му ботуши и след това разформирована цялата робска войска, с нейните мотоциклети, калпаци в стил Чапаев, тачанки и всички подли сталинистки стереотипи на комунистическата пропаганда,  излети в бронз, които в кичозни пози пазеха онзи отгоре, с автомата.

Е, отрязаха го!

Не беше никак трудно, но за това чакахме близо 70 години.
Един цял човешки живот и то, ако имаш късмет да го дочакаш.

 Каква беше цената 

на този истукан, на този символ на подтисничеството, в което живя нашият народ всичките тези години?

Вие кажете.

Пребройте всички съсипани съдби,
 несбъднали се хора, убийства по долове и урви, масови гробове, лагери, страдания и загуби на любими хора, регрес на морала, упадък на националните цели, заместени от съветските… И още - разорен стопански живот, погубеният бит, житейски уют и земеделски традиции, страхът на затворените зад телените мрежи и подивяването в изолация от културния свят. Доносите, номеклатурата, установяването на най-отвратителното класово разделение на “наши” и “ваши” и то под претенцията за “класова борба”…

Неизброими са бедите

 причинени от това нескопосано автоматично оръжие в ръката на бронзовия войник с разпрани ботуши пълни с бетон, от колосът с бетонните нозе, срещу който България не беше в състояние да воюва или да се спаси сама. Върху танковете и американските камиони Студебейкър, натоварени с пияни съветски солдати, се качиха местните шумкари, криминали и лумпени, взеха властта и я упражняваха безмилостно. Днес децата и внуците им продължават да си я искат. Ридаят, искат си шмайзера обратно, готови са да пуснат кръв.
Но, ръката която го стискаше, беше отрязана! Окончателно.

Нека вият на умряло от Москва,

 нека тукашните им потомствени слуги да се хвърлят срещу неизбежната си съдба с риска да си порежат някой крайник. И те, заедно с бронзовия кенотаф, който им беше закрилник, отиват завинаги на бунището, както се изразяваше техният учител Маркс. Нека да вървят след Сатаната, техният предводител и никога да не се връщат повече. Имат да изкупват много грехове.

А аз, в своят толкова често опровергаван оптимизъм, се надявам, че срязването на тази ръка с Шпагин е само началото на очистването на България от комунистическата напаст и нейните отвратителни монументи, стърчащи навсякъде из прекрасната ни Родина.