Коментар от проф. Ивайло Дичев, Дойче Веле
Както често се е случвало в историята, народният бунт срещу тотал(итар)ната власт на ГЕРБ породи чудовище - антисистемната партия "Има такъв народ" (ИТН), която просто иска да ликвидира политическата система като такава.
На дневен ред е мъчителният въпрос кое е по-голямото зло. И двамата лидери презират парламента и институциите. Г-н Борисов може и да е мачкал и подкупвал, но той все пак взаимодействаше с нас, съгражданите си - и така успя да управлява повече от десетилетие. Г-н Трифонов отказва дори и това: дава нареждания от дивана си по Фейсбук и не ни оказва честта да бъде част от този народ, който сякаш се гнуси да управлява.
Краят на мечтите
Ако съм прав в това усещане, трябва да се откажем от всякакви мечти за промени и срам-не срам протестните партии да започнат да обсъждат с ГЕРБ и ДПС някакво техническо правителство за оцеляване до напролет. Тъжно, безславно, трудно за приемане от електората, но аз друг ход не виждам.
Е, хайде да изчакаме социологическите прогнози, макар че засега няма изгледи за бърз срив на ИТН - една още по-ниска избирателна активност най-вероятно ще увеличи електоралната тежест на радикалните им фенове. Да изчакаме и третия мандат - може пък чудодейно част от депутатите на ИТН да усетят прилив на смелост и да се разбунтуват срещу заповедите от Дивана - там все пак има стойностни хора. Мълчанието им досега обаче не е особено окуражително (изключвам едно изказване на г-жа Митева, която била разбрала, че политиката май не е за нея).
Когато отхвърлим подобни надежди, ще ни се наложи едно известно заскобяване на моралните пориви. Сори, реалполитика. Ако бях пиар, бих започнал отсега да мисля как най-безболезнено да продам това минимизирано бъдеще на публиката. Всички ще бъдат разочаровани, гарантирам ви го, но пък държавата ще оцелее, макар без съдебна реформа. А партията на г-н Трифонов постепенно ще бъде избутана в патриотичната ниша тип „Атака" - тотален протест, анти-евро, анти-ковид, анти-истаблишмънт, нови лица, нови прически и бунтовно скъсани дънки.
Как става така, че при нас въстанията не успяват? Да, имаме изключението на цар Ивайло, но и той накрая бяга при монголския хан, който го позаколва. Да не припомняме за копривщенските първенци, които предават бунтарите на османците, за да спасят къщите си. Трудно излъчваме национални лидери, а основният ни проблем е, че очакваме от тях да са светци. И затова и най-малкото петънце тутакси ни разочарова. Наричам това така: синдромът „Левски". Най-светлият и най-чистият, но умрял преди да успее в начинанието си. Всъщност г-н Трифонов затова се крие и в последния момент пуска напред съвсем неизвестни хора - да няма време да научим нещо за тях. Антилидери призраци без реално битие, които изчезват преди да сме ги идентифицирали.
Аз лично посрещнах ИТН с надежда и никога не съм си позволявал да се подигравам с музикалните вкусове или културното ниво на поддръжниците им. Това явно са хора, обидени от живота, които досега слабо са се интересували от политика (доколкото гледам профилите им във Фейсбук, голямата част от тях са поствали най-вече внучета, цветя, футболни сюжети). Не мога да разбера какво точно искат от партията, която подкрепят, освен едно - да бъдат наказани политиците, богатите, казионните анализатори, изобщо силните на деня. И това добре пасва на самия Трифонов, който пък създаде партия, за да си отмъсти за пропадналия референдум.
Най-тежкият проблем
И така стигаме до най-тежкия проблем: неслучилата се българска нация, съставена и до днес от враждуващи племена. Едните са се затворили в орбитата на софийската интелигенция, другите разчитат на наследствени комунисти, третите - на местни сайбии, усвоители на еврофондове, четвъртите - просто на етнически турци. Всеки поддържа културните различия на своите хора и ги насъсква срещу конкуренцията.
Наместо да строи мостове и да приобщи обидените си фенове към нацията, Трифонов доведе тази тенденция докрай - не иска с никого, за нищо, на никаква цена, затвори се в „Левски Г", превърна обидата в политика, създаде подозрението, че може би изобщо не е сред нас. И какво чака, чудя се, това пусто задкулисие, къде е бизнесът да спре разпада на държавата, от който той сам губи. Къде е евроатлантическият Радецки да пристигне с гръм...
Добре, стигнахме до ръба на пропастта, хайде да мислим как да се връщаме назад.