Проф. Калин Янакиев, kultura.bg
Предупреждавам в самото начало: не съм против въведените у нас и в цяла Европа мерки за сигурност във връзка със сполетялото ни бедствие. Не се чувствам компетентен да определя доколко адекватни са те, в частност в нашата страна. Като хуманитарий обаче съм изкушен да се замисля за уроците, които Провидението реши да ни преподаде с това бедствие.
Защото не можем да отречем, че от няколко години стана много актуално да се откриват „негативните страни на съвременната либерална демокрация“, която – особено ние, източно-европейците, след 1989 г. „понеже бяхме ентусиазмично-наивни“ изкопирахме „без много да мислим от Запада“. Мнозина дълбокомислено започнаха да разсъждават и за разлагащия (та даже и разчовечаващ) „ефект на глобализацията“. В цяла Европа се появиха „консерватори“, прокламиращи необходимостта от завръщане към „Европа на отечествата“ и демонстративно започнаха да неглижират „неизбираните от никого“ евро-чиновници и общоевропейски институции, които „нямали никакво право да ни налагат своите правила“. Някои от най-автократично настроените започнаха да изобретяват дори нови форми на демокрация: „нелиберална демокрация“, „национална демокрация“ и т. н. Та ето – казвам – победоносният ход на коронавируса с един замах
нанесе мощен удар на критикуваната от тези хора „довчерашна демокрация“
и удовлетвори изведнъж всичките им желания. Европа пред очите ни се превърна в… „Европа на отечествата“, в Европа на затворените граници, на ограничените граждански права: на ограниченото право на придвижване, на ограниченото право на събиране, а на не малко места и на ограничената свобода на словото. Пак повтарям: това днес, в по-голямата си част са принудени (неизбежни) ограничения, но нека забележим колко изключително депресиращи се оказаха те.
Урокът следователно, който ни се преподава е следният: „Ето ви я Европа на отечествата“, „ето ви я нелибералната демокрация“, „ето ви го по-строгия ред“. Харесва ли ви? И още, показва ни урокът на Провидението: вижте какво почти с неминуемост следва от разпадането на критикувания от вас глобален, не-партикуларен „полис“, който бе изграден в последните десетилетия. От неговото разпадане тутакси се възползват (днес само определени, но утре вероятно и по-многобройни) поместни автократи. Така, възползвайки се от критичната ситуация „нелибералният демократ“, Орбан иска да разтури Парламента в Унгария, да отмени всякакви избори и референдуми (не докато се пребори с коронавируса, а „до второ“, негово нареждане), да замрази зачитането на всякакви човешки права. Възкръсналите по неволя „отечества“ видяхме, тутакси развиха националния си егоизъм – научихме, че „отечествените“ власти в Полша и Чехия са присвоили помощи, изпратени от Германия за Италия. После се извиниха, но утре едва ли ще се извинят отново. Съвсем закономерно силните „отечества“ започнаха да „дирижират“ европейския „концерт“ и на хоризонта се очерта силуетът на слезлите от сцената след Втората световна война „Велики сили“, травматично ревнувани от „малките“ народи.
Казвам го за трети път – за случващото се днес
няма идентифицируем виновник,
защото вирусът не може да бъде определен като такъв. Но той ни показа какво няма как да не се случи, ако биха се осъществили идеите и мечтите на онези, които искаха да бъде „разглобен“ глобалният свят и преразгледана „либералната демокрация“. Изпитанието ни го показа: глобализмът, освен възможност за бързо разпространение на заразата, освен ограничаване на „националните суверенитети“, означава обаче и – икономически обоснована – глобална отговорност за света, неизбежна солидарност, сдържане на егоизмите и авторитаризмите, т. е. все неща, които напълно заслужават за тях да се плати цената на „ограничаването на националните суверенитети“ и изгубването на „националните своеобразия“. Ние имахме всичко това само до вчера. Днес не можем да го имаме и няма как да отречем, че то никак не ни харесва.
Ако сега се прехвърлим на чисто битово-социално и нашенско равнище – особено ние, по-възрастните – не можем да не си дадем сметка, че днес нагледно сме в състояние да покажем на всички по-млади, които повярваха на приказките, че „при комунизма имаше ред и се живееше по-сигурно и по-спокойно“, как точно изглеждаха този „ред“ и това „спокойствие“. Защото, уважаеми, точно така както днес изглеждаха тогава градските градинки и паркове. Никакви импровизирани младежки „купони“ до среднощ, никакви бири по пейките, никакви възгласи, китари. Делово преминаващи през алеите „труженици“ и… милиционери, които по всяко време и по всеки повод могат да ти поискат „документите за проверка“. Да, днес ситуацията е такава, защото „има вирус“. Тогава обаче – за когато ви разправяха колко било „спокойно“ тя бе такава, защото всяко струпване на повече от четири-пет човека можеше да доведе до предаването на идеологическия вирус на: „западното влияние“, на „тунеядството“, на „моралното разложение“…
А и въобще всяко спонтанно събиране в група съвсем органически бе бременно с появата на „заговор“. Вижте празните градинки, вижте разминаващите се бързешком хора, вечерната пустота и безшумие и чуйте какво ви казваме: ето така се живееше „спокойно“ преди 1989 г. Прочетете по-нататък за арестувания Владимир Каролев, който на своя глава решил, вместо да се регистрира в полицията и да спази карантината в София, да иде на разходка в Разлог и нека ви кажем, че тогава – преди да дойде „разпасаната демокрация“ и съвсем без вирус – всеки въобще имаше свое „жителство“ и изобщо не можеше да се вдигне от града, в който е регистриран, за да се „премести“ в друг. Ако ли пък някой – както правеха довчера – просто „си грабнеше палатката“ и отидеше да си я опъне край определено курортно селище без да се регистрира „в 24-часов срок“ в милиционерското управление там, подлежеше на „връщане обратно по т. нар. етапен ред“. Което – нека ви доверя – означаваше, конвоиран от милиционер, с преспиване в управлението на всяка по-важна гара, нарушителят, за наказание, да бъде прибран по местожителство след няколкодневно лашкане по влаковете. „Предпазната мярка“ тогава бе утвърдена като противодействие на „вируса“ на своеволието, който, ако бъде оставен без контрол, би могъл да доведе комунистическия „поданик“ до
„инфекциозното заболяване гражданин“
Пак казвам – за урок на въздишащите по „оня ред и спокойствие“, днешният коронавирус иронично реши да ни ги припомни. Е, харесва ли ви? Помолете се тогава вирусът да си остане завинаги тук!
Още по-нататък: днес се чувствате потиснати от страховете си за евентуален дефицит на стоки, унизени сте, че сте принудени да се запасявате с какво ли не, вместо спокойно да идете в съседния търговски център когато се сетите за нещо, което със сигурност ще намерите налице. Вирусът ви показва днес как живеехме с десетилетия ние. Харесва ли ви? Нали сега сте избавени от разгула на „потребителската култура“, която така красноречиво заклеймявахте до вчера. Коронавирусът ви освободи от „изкушението на Мол-а“, който, както ни учеше един охолен и „много духовен“ американски монах, бил по-пагубен за душите от вчерашния ГУЛАГ…
Накрая и този път ми се ще да се обърна към умножилите се през последните години „консервативни“ (и „национални“) християни. През тези дни на изпитание често чувам и чета, че сполетялото ни е „заради нашите грехове“. Казват го с драматично подбелване на очи и се успокояват, че са произнесли „правилната формула“. По принцип, като вярващ, аз също съм съгласен с тях. Съгласен съм също, че би било дръзко да се опитваме да
гадаем Божиите мисли
и да се произнасяме за кои собствено „наши грехове“ ни сполетя бедствието. И все пак, лесно е да кажем – ами за греховете, които всеки от нас върши ежедневно. Лесно и неубедително е, защото ние, човеците, винаги вършим грехове ежедневно – никога не сме спирали да го правим. И все пак Господ ни наказва с това изпитание днес. При това, наказва ни май като цяла общност – като българи, като европейци. Защо? Макар да не можем да знаем, дадена ни е съвест и ние бихме могли да попитаме поне сами себе си. В какво съгрешихме като общност? Като европейци? Защо например – ще предложа – не си помислим следното: само преди месец, спомнете си, на нашите граници се бяха струпали подгонени от един диктатор към друг диктатор и от него към нас, европейците, хиляди мъже, жени и деца, лишили се от дом, преживели ужасите на бомбардировки и химически обгазявания. Е, как реагирахме ние (мнозина европейци, с претенции за „консервативни защитници на християнска Европа“)? Да припомня: нарекохме тези хора „нашественици“, поискахме гръмко „затваряне на външните граници на континента ни“. Стреляхме (гръцките граничари), убихме някои от тези нещастници. Не ги допуснахме в „християнска Европа“. И ето: те останаха вън, а ние си останахме вътре. Останахме си – само че Бог ни затвори в това вътре и вместо отблъснатите „странници“, пусна в земите ни техните „еринии“ (за да се изразя в духа на древногръцката трагедия). Затвори ни „отвътре“ на свещените ни граници. Заради нашите грехове. Невъзможна ли ви се струва тази мисъл?