Дейността на „народния съд”, одобрен от партиите в ОФ, но инспириран и направляван от Москва от Георги Димитров, съветския гражданин по това време, е началото на политическото „правосъдие” в България, с което комунистическият режим се разправя с политическия, военния, стопански и интелектуален елит на България по най-брутален начин, с неоправдан реваншизъм, жестокост и мъст.
В новата българска история 1 февруари 1945 г. ще остане като денят, в който са изпълнени най-масовите смъртни присъди. Цялата дейност на „народния съд” обаче далеч надхвърля присъдите, произнесени и изпълнени на 1 срещу 2 февруари 1945 г.
Създадени са общо 13 върховни съдебни състава и 125 обикновени състава в страната. При подготовката на съдебната разправа близо 30 000 души са арестувани, като над 10 000 от тях са подсъдими. „Народеният съд” издава общо 9550 присъди в 135 съдебни процеса. На смърт са осъдени общо 2730 души, а 305 получават доживотен затвор. Около 200 души от осъдените на смърт са избити още преди провеждането на съдебните процеси. Конфискувани са над 200 предприятия, както и огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4325 семейства на близки на осъдени, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души.
Целта не е правосъдие, а унищожаване на българския елит, задача, която българските комунисти успяват да постигнат.
Само за сравнение в Германия пред Нюрнбергския военен трибунал, съдил нацистките военнопрестъпници, са изправени общо 24 обвиняеми, от които на смърт са осъдени 12 от подсъдимите, 7 са осъдени на различни срокове затвор и 4-ма оправдани (1 обвиняем се самоубива преди началото на делото).
„Народният съд” е създаден и функционира в нарушение на действащата по това време Търновска конституция.
Неслучайно след краха на тоталитарната комунистическа система в България Върховният съд отмени присъдите, издадени от Първи и Втори върховни състави, като незаконосъобразни. Отделно Върховният съд отмени десетки други присъди, издадени в страната на същото основание.
Жертвите на комунизма обаче не получиха необходимото внимание и признание – не само загиналите, но и оцелелите, както и техните близки.
И тази печална истина е факт, защото комунистическата партия и нейният наследник не се покаяха, не поискаха прошка от българското общество. В началото на прехода те говориха с половин уста за „деформации” и „грешки”, а днес някои от техните наследници не се колебаят нагло да заявят, че „народният съд” бил „необходимо и неизбежно правосъдие”.
Затова днес, когато отдаваме почит на жертвите на тоталитарната комунистическа диктатура, ние отдаваме почит на хората, които платиха най-висока цена за свободата, на която се радваме днес.
Макар и българското общество да не получи правосъдие за комунистическите престъпления, младите поколения българи, дори и с голямо закъснение, вече ще изучават тоталитарния период в часовете по история и вече няма да са толкова лесна мишена на опитите за манипулиране на историята, които днес са неразделна част от хибридните атаки срещу България.
Поклон пред жертвите на комунизма!