Христо Марков

На 12 октомври в Пловдив пристига комисия от ЕС да упражни мониторинг относно подготовката, проблемите и експлицирането на града за европейска столица на културата през 2019 год.На това не се обръща внимание досега, но сме изправени пред поредния прецедент-резил с български адрес, защото за първи път сме пред угрозата тази титла да ни бъде отнета или да се поставят допълнителни утежняващи условия – например да бъдем под зоркото око на Европейската комисия до 2019 год. И най-лошото е, че за това има основания след поредицата палежи и срутвания на безценни архитектурни паметници. И отново големият въпрос е КОЙ?

Днес премахнаха огражденията по ул. „Иван Вазов” в Пловдив и лъснаха останките от някогашната гордост на града – тютюневите складове. Гледката е и тъжна, и ужасяваща. От началото на годината някой болен мозък поведе битка срещу културните паметници в Пловдив и вече успя да ги елиминира – складът на братя Чапрашикови на ул. „Одрин” е разрушен, а складовете на Кудоглу и „Ориент табако”/на фамилията Белчеви и Томасян/ изгорели, останали са само скелетите и трябва един по силен вятър да рухнат и те.

Остава да виси големият въпрос 

кой и защо предизвика този апокалипсис в идеалния център на Пловдив?

Прокуратурата, ведно с „отговорните фактори” скочиха до тавана от радост, когато арестуваха като страшен подпалвач пловдивския Ван дер Любе – клошарят Любо. Той решил да се стопли в августовските жеги и предизвикал пожара. Разбира се, никой сериозен човек не повярва на смехотворната версия на прокуратурата и полицията, но пък истинските виновници си намериха удобно алиби. И всичко замлъкна, все едно не е било. До следващата трагедия.

Миналата седмица обаче една прескоференция хвърли светлина донякъде за причините и за пожара, и за срутването. Тя бе на Фондация „Пловдив – 2019”, която трябва да организира през 2019 год. Европейската столица на културата, за каквато Пловдив е избран. На нея се изляха един водопад напълно излишни умозаключения, констатации и предложения, често пъти кое от кое по абсурдни, но сред плявата се открои основното искане на другарите и другарките към държавата и то бе – ПАРИ. Много пари, които държавата им обещала, но не дала – става дума за милиони, доста милиони, но не обелиха и дума като 

как ще се харчат тези милиони

Фондацията щяла да предизвика среща с всички пловдивски депутати и да измоли от тях застъпничество пред правителството да им преведат пари, многото пари. И второто спасяващо културата предложение на хората от Фондацията бе зашеметително – щели да правят международна конференция, на която да се обсъжда какво да се прави със складовете и в частност с културата. Ще оставим настрана традицията българите да правим за щяло и нещяло конференции, даже е по-добре да са международни. Нещо като „Конференцията – светъл лъч в нашата култура”.

И се сетих, че в платформата на европейската столица на културата изрично е записано, че освен донорството от ЕС и съответната община се изисква и носи бонус на съответната държава, ако организаторите привлекат повече частни инвестиции, т.е. да успеят да включат активно местния бизнес към идеята. Такова нещо в Пловдив не е направено, няма и изгледи да бъде направено, защото хората от Фондацията нямат никакви креативни идеи, с които да възбудят интереса на повече инвеститори в културата и културните проекти.

И като слушах вайканията за повече пари, за много пари от държавата на основните оператори, които трябва да организират европейския културен проект 2019 год. в мен се зароди и утвърди старото ми съмнение, че пожарите, срутванията на емблематични сгради в Пловдив са организирани или подпомогнати именно от тази Фондация „Пловдив – европейска столица на културата”. Направили са го за да имат повод да искат пари, много пари, да си намерят удобен претекст на пълната им идейна несъстоятелност и липса на идеи, на капацитет да организират и насочат в правилната посока такъв мащабен проект. С пожарите и срутванията имат удобен повод и оправдание за зациклянето и за искането на много пари. При провал ще имат и вечното удобно оправдание – липсата на пари. Затова и единственото, което родиха в тази ситуация бе провеждането на конференция, сякаш тя ще спаси рухналите складове, но ще я отчетат като „светъл лъч”, ама липсата на пари е спряла великите им творчески инвенции.

Този път съм вече напълно убеден. Ще мине много време, може би и година или години, но един ден ще лъсне 

жестоката истина,

че тези пожари и срутвания са дело на хората или поне част от тях, определени да се занимават с организацията на Европейската столица на културата. Запомнете го това – готов съм да се обзаложа с всеки, който твърди нещо друго – с тези трагедии те си намериха  удобно алиби и повод да искат пари от държавата, а освен всичко друго стават и техен саван за прикриване на собствената им некадърност и липса на капацитет.

Един ден това ще стане ясно, но ще е безвъзратно късно, а дотогава клошарят Любо може и да се върти по арестите и да се кае горко, че през август му е станало толкова студено, че запалил огън да се стопли.

Така се раждат митовете в Пловдив през август...