Константин Павлов

Моите стихове никой не ги печати.

Никой не ги чете.

Те са опасни -

будят долни инстинкти,

развращават духа.

(Както казва онзи,

дето ще се появи на края.)

Особено са вредни за деца.

И възрастни.

Напуснаха ме всичките приятели.

Разлюбиха ме всичките момичета.

Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

За да не бъда сам,

си купих три червени рибки.

В стъклен съд.

Хранех ги с водни бълхи

и им сменявах водата.

Веднъж

проскубаната котка на хазайката

успя да ме издебне

и задигна

най-палавата, най-красивата.

Останалите две се мятаха от ужас,

щом чуеха коварното животно.

Но аз ги пазех най-внимателно.

Една дъждовна вечер

от тъга,

от самота

и от не знам какво

реших да прочета на глас

написаното през деня стихотворение.

Сам себе си иронизирайки,

се поклоних пред рибките

и казах:

- Ще позволите ли да рецитирам стихове?

Прочетох им едно цинично,

антиобществено стихотворение.

(Както казва онзи,

дето ще се появи на края.)

Когато ги погледнах пак,

лицето ми се вкамени от изненада -

цветът им беше станал сивочерен;

с огромни челюсти

и остри зъби

приличаха на мънички акули.

Не се докоснаха до водните бълхи,

които им насипах от пакета,

с презрение отминаха трохите хляб.

Тогава грабнах котката,

проскубаната котка на хазайката,

и я захвърлих върху тях.

За миг, за два

нещастното животно бе разкъсано.

От този ден това им стана

любимата храна.

Аз всяка вечер им четях

развратните си стихове

(както казва онзи,

дето ще се появи на края),

а те растяха

и се озверяваха.

Превърнаха се в истински акули.

Аквариумът трудно ги побираше,

а котките не ги задоволяваха.

Нататък всичко се разви мълниеносно

и закономерно:

когато им четях най-страшната от моите поеми,

аквариумът изпращя

и се пропука.

Акулите изскочиха навън.

По-кротката разтвори челюстта си

и ме глътна.

А другата изяде гардероба,

където беше скрит един доносчик.