Бисера Виденова

Сулцано. Ден преди откриването на проекта. Дъх на жасмин. Жасмин, който се обяснява в любов. Сръчни ръце, отработени движения доизкусуряват с игла и конец недовършените снадки на платното. Тихо е. Само екипите от всички подразделения сноват нагоре-надолу. Любопитните посетители са малко. Корабчето се пълни с хора в инвалидни колички и придружителите им. В следващите дни ще бъде изключително трудно за тях да се докоснат до гледката, а който е в състояние и да измъкне крак, за да почувства материята със стъпало. 5 минути успоредно плаване с тънката оранжева линия. Върху понтона има няколко души. Едновременно с възгласите се различава червената грейка и бялата вееща се коса на Кристо. Ръкопляскания. Златна пътека като в приказка се извива по кея и по малките улички на Монтеизола. Продължава до другите два понтона, които за първи път ще свържат по земя и островчето Сан Паоло. 

Първият топъл и слънчев ден след проливните дъждове. Не се знае точно кога ще бъде откриването. Отново се очаква дъжд. Езерото е спокойно, тъмно и дълбоко. Оставям краката ми да ме водят, боси. Тук, от другата страна е още по-тихо. Затварям очи. Прегърната съм от спокойствието на гората, безмълвната вода и прелъстяващия жасмин. Плясък от лебеди и патици. Измъкват се на кейовете в мига, в който се оголят от човешко присъствие и се впускат като хрътки по следите им. Не се страхуват. Държат те да са активната страна в общуването. На другия бряг, откъм Сарнико рибарите не спират да хвърлят телескопичните си въдици. Слънцето напредва към заник. Не се вижда от планините. Разнася се вестта, че точно в 12 през нощта, ще бъдат отворени понтоните. Обратно на сушата. Броят на хората се увеличава в очакване да преминат първи по плаващите платформи. Последвалият изобилен дъжд все още не разколебава никого. 5 минути преди полунощ се разбира, че Opera dell’ arte на Christoand Jeanne-Claude ще започне рано сутринта.

В следващите дни в ума ми се върти само една дума – Вавилон. Аз съм част от него.

Различни култури, езици, манталитет, 

но всички те обединени от предизвикателството да прекосят водата по повърхността й и да извървят своето Camino в мълчание или неподправена радост, споделени с околните спътници. Вавилон не в смисъла на Божия врата, а стълпотворение от многообразие. Ходене по вода – не в смисъла на Исус, а като постижение на човешкото намерение и осъществяване.

Месец преди това отново ходя по вода, върху друг понтон. Мостът, който свързва Белене с остров Персин. Там се съпреживява мъка, печал и насилие над индивида. Тук – въодушевлението от свързването между човеците.

Гарда – съседното, на изток и най-голямото езеро от 5-те в подножието на Алпите. Планини, светло синя вода, крайбрежен живописен път. В този момент красотата му избледнява без притегателната сила на златисто-оранжевите геометрични линии върху Изео. Достатъчно е, за да се разбере замисъла на Кристо и Жан-Клод - силата на човека като фактор стоящ между земята и небето и следите, които оставя като отражения върху тях.

Съпътстващите проекта изложби са по пътя за Изео, в близост до „кейовете” и в Бреша. Първата е на фотографа Волфганг Уолц. Той следва артиста Christo and Jeanne-Claude от 1971 год. Фотографиите му са подредени в павилион, който представлява стъклен куб вдаден в езерото с изглед към Плаващите кейове. Другата изложба, в музея Santa Giulia, Brescia обхваща големите му проекти с макети и рисунки.

3 години по-рано гледам подобна негова (на твореца Жан-Клод & Кристо) изложба в Оберхаузен, Германия. В утробата на големия въздушен пакет, който се извисява като бяла катедрала без икони, зрителят-участник естествено стига до съкровените си мисли. В слънчевото екстравертно Изео зрителят-пешеходец преживява отново и отново себе си и спътниците си в радост и екстаз.

Витрините на Бергамо също отдават почит на Кристо и Жан-Клод. Повечето от тях са подредили стоки и манекени опаковани в жълто-оранжева прозрачна материя.

Кристо обединява хората, 

чувам. Едър мъж леко залита върху мен клатейки се с моряшка походка върху понтона и се извинява с „Чудо, чудо” на всички езици, които знае. Няколко дечица край мен писукат и правят цигански колела. Срещам приятели и познати с обувки в ръце. Поклащат се леко заради „понтонната” походка, но и заради еуфорията, която ги обзема. За първи път съм част от един съвременен, добронамерен и благодарен световен Вавилон. Съпричастна съм, не защото Кристо е българин, а защото е гражданин на света с твърд български акцент, както казват американските журналисти.

Разговарям със Cyril (Кирил), сина на Жан-Клод и Кристо. Обикновено пише по една поема за проектите на родителите си. Преди да съм го попитала ми казва заглавието на новата - „Одеянията на изтичащото време”.

Отново Вавилон, огромна тълпа чака последния влак, за да се придвижи към паркингите. Изморени, но щастливи лица, вежливи усмивки. Ръце, които докосват екраните на мобилните за да прегледат снимките от изтеклото оранжево-синьо време.

Вървя към колата. Пътят ми се пресича от настоятелен жасминов мирис. Откъсвам няколко цвята и ги забождам в косата си. Така. Заради втечненото време и признанието в любов.