Калин Манолов*, специално за Faktor.bg

Новината, че Турция отказва достъпа на Ахмед Доган и Делян Пеевски на своя територия, разтърси унеслото се в дрямка след инфарктната Коледа „българско политическо пространство“. Появиха се множество дълбокомислени и още повече поръчкови коментари, които изкараха Доган едва ли не нов Левски. Чудя се какво още чакат някои медии да сравнят Делян Пеевски с отец Матей Миткалото. И да призоват да им сковем по един олтар, на който да им се кланяме и да им принасяме жертви. Първата би трябвало да бъде собствената ни, очевидно неунищожима наивност по отношение на „българската политическа класа“.

В българската политическа класа няма място за „благородни девици“. Дори само за да оцелееш в българската политика, трябва да притежаваш определна доза безскрупулност. За да си на върха, трябва да си най-безскрупулният. Мястото се купува с пари и се брани с оръжие. Парите се „изкарват“ с всякакви средства, най-вече незаконни: кнотрабанда, проституци, наркотици, оръжие... С оръжие се брани и лидерското място в партията. Защото е едно, а апетитите за него – много. И понеже лидерът не е минал през огън и вода, за да го подарява чрез избори, пътят към мястото минава през трупа на лидера. Понякога и в буквалния смисъл на думата.

Ако ви се стори, че описвам не партия, а

„организирана престъпна група“, 

не се лъжете. Българските партии са политическите клонове на организираната престъпност. Каква точно е разновидността, зависи от лидера, или по-точно – от произхода му. В посткомунистическа действителност като българската в политиката прогресират няколко групи лидери. Първите са комунистически номенклатурчици – те практикуват организираната престъпност в най-перфидната й форма – манипулирани обществени поръчки и подкрепено от държавата рейдърство. Вторите са бившите най-блзики помощници на номенклатурчиците – червените ченгета. Те не се колебаят да си измърсят малко ръцете, най-вече с контрабанда. Третият вид са откровените аутсайдери, хора „с беден селски произпод“, които иначе нямат никакъв шанс в живота. Службите ги „осиновяват“, за да им вършат най-черната работа. Примамени с морков, от „осиновените“ са очаква да са вечно благодарни – но тези очаквания рядко се оправдават. Рано или късно парцаланковците от селата и гетата започват твърде много да си вярват. Тогава им посочват мястото с тояга.

Доган и Пеевски са от третия вид „самонаправили се лидери“. Българската политка изобилства с такива като тях, но само на двамата бе позволено да стигнат толкова високо. Затова и падането им ще е най-болезнено. И ще имат луд късмет, ако се разминат само с натъртвания. След тазседмичната новина, че Турция е забранила достъпа им до своя територия, това ми се струва практически невъзможно.

Дали Пеевски и Доган са замесени в мащабна контрабанда,

вероятно скоро ще стане ясно. При това може би не от България. Запознати с турската политическа действителност не изключват възможността южната ни съседка да готви шумен процес по подобие на този от началото на 80-те години на миналия век, на който бивш турски министър на митниците бе осъден на 43 години затвор. Всъщност процесите са били два - укрит и открит. Откритият процес се е занимавал с контрабандата на цигари, транзистори и пр., закритият – с оръжие и наркотици. Имало е отчетлива „българска следа“.

По-младите едва ли знаят, но най-колосалният контрабанден канал на наркотици и оръжие на нашето време, изграден по времето на комунизма, минаваше през България. Каналът, по който се пренасяше хероин на Запад и оръжия на Изток, беше двупосочен – от Турция и Близкия Изток, до цяла Западна Европа и САЩ. Допреди четвърт век комунистическа България беше една от главните връзки между доставчиците на наркотици и оръжие. През 80-те години София, и по-специално хотел „Витоша“, бе централно място за срещи на големи контрабандисти на оръжие и наркотици. Те бяха подпомагани в дейността си от ДС и Кинтекс. Дясната ръка на „Кинтекс” в София бе... турската мафия. Руснаците, опериращи като вътрешни „съветници” или „членове на комисии по планиране”, режисираха зад кулисите.

Та нищо чудно за такъв тип контрабанда да става дума и сега. За да придобиете представа за размерите й, някои цифри от 70-те и 80-те години: от 1974 до 1977 г. в Турция влизат 28 тира контрабандни цигари, доставени от „Кинтекс“. Тези тирове не заминават обратно празни. Само през 1982 г. тринадесет тонахероин са били транспортирани от Турция към Запад, през България. Нямам представа какви са мащабите днес, но фактът, че Пеевски бе наречен „император на контрабандните цигари“, говори за голям размах.

Но това, че действията на Пеевски и Доган са били криминални, не значи, че не могат да имат геополитически последици. Особено ако наистина „рецеприенти“ на (само?) цигарите, са били заклетите душмани на Турция – кюрдите. Дали това кюрдите ги прави приятели на Русия, а Пеевски и Доган, които са приятели на Русия – приятели на кюрдите, ми е трудно да кажа. Актуалният лабиринт на конфликта в Близкия изток стана прекалено сложен, всеки не е само срещу всеки, а срещу няколко. Но най-вероятно водещият принцип е „врагът на моя враг е мой приятел“. Май Доган и Пеевски са 

попаднали на неподходящи врагове...

В резултат дойдохме до ново диалектическо развитие на мъдрата мисъл за „кучия син“. Той може да е кучи син, но е наш кучи син“, казваше през 30-те години Франклин Делано Рузвелт за никарагуанския диктатор Анастасио Сомоса Гарсия. До вчера Ердоган казваше същото за Доган. И имаше причини за това. По принцип има две нива в този тип политически отношения: официално и неофициално. Официалните отношения с корумпирани режими и корумпирани хора от властта, с които не искате „да делите едно легло“, се поддържат заради заплахата от тероризъм, заради трафика на наркотици, и други подобни. Затова най-добрите „наши кучи синове“ по правила се занимават с търговия на наркотици. С тях се поддържа връзка, защото прекрасно знаят къде какво се случва, кой е корумпиран, кой политик с какво се занимава. Това не означава, че на „нашите кучи синове“ се казва всичко. При сериозни работи те най-често се заобикалят. Междувременно се търсят други кучи синове; когато службите ги намерят, те стават „наши кучи синове“.

Кучият син не е кучи син, само ако е наш кучи син. Ако не е наш, си е просто кучи син. Доган вече не е „наш кучи син“ за Турция. Но като че ли все още е за Русия. И тя се постара да го демонстрира чрез видни представители на своята пета колона в България. В деня, в който на Доган бе забранено да стъпва в Турция, бившият агент от ДС Стоян Денчев (Симеонов) и последният началник на Шести отдел на Шесто управление на ДС Димитър Иванов връчиха на Доган награда за лидерство от Библиотекарския институт. Медиите на Пеевски пък го обявиха за ревностен пазител на националните ни интереси. Нищо чудно футболистите му да си го сложат на фланелките. А Борисов да припознае Доган за приемлив, национално отговорен партньор. Че май си търси нов вицепремиер.

Аз пък още се чудя какво търси „обикновеният българин“, който четвърт век избира откровени престъпници във властта. Би трябвало да си търси белята. Но кога най-после ще разбере, че отдавна си я е намерил?

*Калин Манолов е журналист с над 25 години опит в радио, телевизионни и печатни медии. От 2011 г. е автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо“ по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всяка неделя от 11.00 часа. Председател е на УС на Института за свободен капитализъм „Атлас”. Издател е на български език на трудовете на Айн Ранд и други философи на свободата.