Иван Сотиров, специално за Faktor.bg

Проблемът не е в това, с какво лети премиера, а в това при КОЙ каца. Изобщо, фокусирането на дебата, възникнал около откриването на трибуната „Моци“ на стадиона в Разград, върху спора за това защо Министър-председателят е ползвал хеликоптер и дали трябва да върне разходите за полета, е не просто глупаво и абсурдно, но и целенасочено бягане от съществения проблем. И реването срещу ползването на хеликоптера и изявленията за връщане на парите за полета са проява на евтин популизъм. Ако правителственото посещение при Домусчиев с хеликоптер е по-смущаващо от посещение с кортеж, то това е поради вкоренената ни от древността представа за

височайшото посещение от небето като благословия

Драматичният дебат възниква след като един спортен журналист бе обиден, защото влиза в известната от миналото роля на селския идиот или на дворцовия шут като неблагоразумно постави неудобен въпрос на човек, на който министрите му идват с хеликоптер на гости. Журналистът, разбира се, трябва да е благодарен, че живее в хуманният 21 век, където могат само да ти се поскарат. Едно време, с шутовете и идиотите са се отнасяли доста по сурово: - биели ги с камшици, ритали ги и изобщо ги малтретирали по всякакъв начин.

Къде обаче е същественият проблем, за който се избягва да се говори? Това е въпросът за общуването на висшите политици с едрия бизнес. Някои казват, че именно това общуване води до така наречения олигархичен модел на управление на държавата. В това общуване, разбира се, няма нищо незаконно, защото и видните политици и едрите бизнесмени добре познават законите, нали в крайна сметка те заедно ги правят. Но все пак има неща които смущават. Защо, например, 

държавата трябва да налива милиони,

за да поддържа стадионите, които се ползват от професионалните футболни клубове, вместо тези пари да се инвестират за развитието на масовия спорт? Нали именно развитието на масовият спорт е заложено като приоритет във всички спортни стратегии и предизборни програми? Някой ще каже - защото с малки изключения стадионите са държавни. Да така е, но те фактически се владеят от футболните клубове, а собствеността на държавата се състои по-скоро в охранителна функция, която да гарантира, че тези спортни имоти ще се ползват по предназначение, за да не стане както, между другото, стана с театрите, които бяха приватизирани, уж с клауза ограничаваща промяната на предназначението им.

Преди 9 септември 1944г. общините са предоставяли единствено терени за изграждане на спортните съоръжения: оттам нататък всички стадиони в страната ни са построени с частни дарения и доброволен труд. Министри, депутати, висши офицери, индустриалци, търговци, общественици и други граждани са участвали с дарения и доброволен труд за изграждането на спортните обекти. За спортните дружества и организации, някои от тези хора са дарявали и личните си имоти, без при това да са притежавали спортните клубове или дори и една акция в тях. След 9 септември 1944 г. собствеността на цялото имущество на спортните организации е одържавено. От 1944 г. до настоящия момент единствено държавата, а напоследък и някои общини, са строили големи спортни обекти.

Каква е ситуацията днес? 

Стадионите на известните футболни клубове у нас, през последните две десетилетия се ползват от собствениците на тези клубове, които са най-богатите хора на България. Надали има смисъл да коментирам, как тези хора са придобили през годините на прехода своите активи от държавата. Съмнява ли се някой, че това е станало по типичния за страната ни крайно изгоден за купувачите прозрачен и пазарен начин? Съмнява ли се някой и в това, че от тази благородна „спортна“ дейност едрият бизнес си спестява доста данъци? Ако тези хора бяха инвестирали 1/100 от активите си за ремонт на стадионите, то привържениците на футбола у нас щяха да се радват на една модерна спортна база. Само че нашите едри „капиталисти“, почти без изключение, имат едно по-друго разбиране от това на нашите предци от преди войната. Докато едните са се били в национално освободителните войни за България и са инвестирали и дарявали за родината ни спечелените по цял свят пари, то днешните парвенюта, придобитото в страната ни, гледат да го изнесат навън, практикувайки един социалистически капитализъм, който означава приходите - за нас, разходите - за сметка на народа, или което ще рече за сметка на олигофрените. Олигофренясаха ни Олигарсите, а после се чудим защо оня чех ни изобразявал като ОО.