Иван Сотиров

Непрекъснато ни се внушава, че страната ни, която имаме претенцията да е европейска държава, се управлява не от парламентарното мнозинство и правителството, а от някакво задкулисие - абсурд, с който много хора са се примирили. И най-абсурдното е, че това се говори не от друг, а от хора от самото управление, от хора, които се представят за десни и за демократи. Конформизмът и страхът да се говори с имена е основният ни проблем днес. За нас е обидно да търпим глупавите приказки за разни скрити сили, които управляват страната ни, за незнайни кукловоди и за храбрите и доблестни партийни лидери, които се бият с тези тъмни сили за нашето благополучие. Досадно е да слушамеот разни шушумиги, които не смеят да поставят въпроса за персоналната отговорност на партийните лидери, как всички проблеми в държавата ни са в следствие на системен проблем. Политиците са хората, които получават подкрепата и носят отговорността за състоянието, в което се намира страната ни. Какъв е смисълът от тези които избираме, ако ние трябва да решаваме системните проблеми докато те уреждат личното си благосъстояние. Та нали в нашата малка държава много добре се знае КОЙ, КОЙ Е. 

Нима не виждаме, че на върха на хранителната верига са партиите-корпорации - собственост на техните лидери в тясна олигархична връзка с второто ниво на тази верига – големите корпорации-монополисти в енергетиката, строителството, производството на алкохол и цигари и т.н. Към второто ниво спада и едрия банков капитал. Третото ниво, което е покровителствано от първото е това на нелегалния бизнес и след него са другите нива по веригата, като накрая са баламите които чакат реформи и справедливост. Първото ниво, директно или в партньорство с второто, упражняват контрола върху съдебната власт и медиите. За да няма съмнения, по отношение на йерархията между първото и второто ниво, може само да дадем за пример сриването на четвъртата по големина банка КТБ. Тази банка която обслужваше всички партии, бе срината за броени дни, като картонена къща от една партия, която и до днес я разфасова в комбинация с управляващите пред нашите очи и за наша сметка. Отговорът на въпроса: КОЙ управлява държавата? Също е пред очите ни. Няма смисъл да се ровим за да го търсим в Конституцията или в закона, защото законите се правят не просто за да ги има, а за да създават определена реалност. Хората трябва да се оценяват по делата, а законите по резултатите.

Вижте на КОЙ се кланят всички – висши съдебни магистрати, медии, едър бизнес и шефовете на публичните институции! Кланят се на този, който е премиер, на лидера на управляващата партия, там е властта, там са ресурсите. България, не от днес или от вчера, а поне от 16 години функционира като 

премиерска република

В каква страна, премиерът може да си разреши да отсъства от парламента, докато се гласуват промени в основния закон на държавата без това да предизвика огромен медиен, обществен и политически скандал? Абсурдно е при такава ситуация, цялата „будна“ общественост да се занимава с битовите драми в някаква си малка коалиция от непогребани политически трупове, които се разхождат като зомбита по политическия терен, или да се извежда като основен проблем на държавата главният прокурор, който по премиерски е избрал точно в деня, в който се гласуват конституционните промени в съдебната власт, да се шляе из страната? Да, с главния прокурор има проблем, но той е не в това, че прокурор №1 е над премиера; проблемът е в това, че в България главният прокурор от 1999 г. насам се е превърнал в главен изпълнител на волята на управляващите и основен техен представител и кадровик в съдебната власт. Лично аз съм привърженик на това прокуратурата да е част от изпълнителната, а не от съдебната власт, но докато действа тази Конституция, ние трябва стриктно да спазваме принципа за ненамеса на изпълнителната в съдебната власт. Днешният вариант на фактически зависим от правителството главен прокурор, който обаче се води формално независим, е най-лошата и непочтена комбинация. Управляващите не носят отговорност за държавното обвинение, защото то се води независимо от тях, а то не повдига годни обвинения срещу публични фигури, поради съобразяване с желанието на управляващата партия. Именно това обяснява и обстоятелството, че досега няма случай някой от главните прокурори да е повдигнал годно обвинение срещу човек от високите етажи на властта. Факт е, че през целия преход законът за съдебната власт , който обезпечава силно централизираната прокуратура 

по съветски и нацистки модел, 

не се промени. Освен това, при всички недемократични еднопартийни режими до предявяването на делото в съда, единствено прокурорът се занимава с действията по наказателното преследване, т.е. той ръководи следствието, обвинението и наказателното преследване, както е при нас. Опитите да се прехвърля проблема само върху слабостите в конституционната уредба на съдебната власт, са опит да се избяга от неудобния въпрос, защо нито един от управляващите през периода на прехода не постави въпроса за децентрализацията на прокуратурата и за премахването на монопола й върху повдигането на обвинения за наказателно преследване на престъпления от общ характер. Нещо повече, с конституционните промени през 2006 г., следствието, което също е заложено в Конституцията от 1991 г. като част от съдебната власт, беше маргинализирано като структура за сметка на прокуратурата. Вместо да се обсъди въпросът за засилване на ролята на съдия-следователите в досъдебното производство и да се предвиди възможност, включително и чрез конституционни промени, съдия-следователите също да могат да повдигат обвинения за престъпления от общ характер, се действаше в обратна посока. Тази тема, както и идеята за децентрализация на прокуратурата не се поставят и днес, въпреки че в България имаме и добра традиция в тази област. В нашата наказателно-процесуална система от преди 9 септември 1944 г., при която е възприет Френският модел – базов за континентална Европа, предварителното следствие се е извършвало от съдия- следовател, а прокуратурата е имала надзорна функция. При нас, обаче, се бяга от този традиционен модел и се придържаме към практиката от времето на комунистическия режим. Всичко това няма как да не засилва подозрението, че голямата битка днес не е за същностна реформа, а за ново преразпределение между партиите на влиянието в кадровият орган ВСС.

Логиката на управляващите през прехода беше една и съща – чрез главния прокурор, 

да се контролира процесът на повдигане на обвинения

срещу публични фигури. Затова именно цялата власт и със закона, и с промените в Конституцията се запази за главният обвинител на Републиката. Така по-лесно се контролират нещата, отколкото да се даде възможност на най-различни прокурори и съдия-следователи да повдигат обвинения срещу висши политици. Слагаш човек, който контролираш и така на принципа – „вържи попа да е мирно селото“ имаш контрол върху обвинението. По този начин се гарантира и омертата, че никой от олигархичния елит няма да бъде съден. Цената е, че главните прокурори получават гаранция за сигурен и щастлив живот и след мандата.

Нека направим една ретроспекция от 1999г. насам за да проследим отношенията на главните прокурори с изпълнителната власт. Пропускам периода, през който Татарчев беше главен прокурор, не защото той не беше политическо назначение, а защото той не беше човек на който някой може да му нарежда по телефона. Татарчев имаше много прегрешения, около него имаше хора които го манипулираха, но действаше по убеждение, а не под натиск. През 1999г. Никола Филчев, зам. министър от правителството на ОДС, беше предложен и избран за главен прокурор с очевидната протекция на премиера Иван Костов. До аферата с подслушването на Филчев, при която отношенията му с Костов се влошиха, той стриктно атакуваше политическите противници на премиера, като най-знакови бяха ударите срещу кмета на София Стефан Софиянски и председателя на Икономическата комисия в парламента Никола Николов. Филчев беше замесен в множество тежки скандали и тогавашната опозиция в лицето на БСП яростно го атакуваше с обвинения, че изпълнява политически поръчки. Това разбира се не беше пречка през 2006 г. президентът Първанов, премиерът Станишев и външният министър Калфин дружно да го направят посланник в Казахстан, за да го скрият от атаки. През 2006 г. БСП прокара кандидатурата на Борис Велчев, съветник на президента Първанов, активист в приватизацията по времето на ОДС и внук на бившия секретар на ЦК на БКП и за главен прокурор. За симпатично неправене на нищо като главен прокурор, той беше възнаграден с избора му за конституционен съдия по предложение на излъчения от ГЕРБ президент Плевнелиев. Днес Борис Велчев е избран за шеф на Конституционния съд. През 2012 г. кандидатурата на Сотир Цацаров беше подкрепена от ГЕРБ и той беше избран от ВСС за главен прокурор. Обвиняван беше от ГЕРБ, че след падането им от власт е заиграл с БСП и най-вече с ДПС и че е 

основен участник в „Костинбродската афера“,

 операция, която беше насочена за уличаването на ГЕРБ в изборни машинации в деня за размисъл, преди изборите. След идването на власт на ГЕРБ, чиито лидери бяха отправяли изключително тежки обвинения срещу Цацаров, този „всесилен“ прокурор се почувства доста притеснен и дори предложи прокуратурата да бъде децентрализирана. Явно този жест на главният прокурор беше възприет като декларация за лоялност, в следствие на което прегрешенията не само му бяха опростени, но дори управляващите предложиха да му увеличат правомощията. Той, разбира се, като добър християнин и скромен човек, избърза да заяви пред премиера, че не желае повече правомощия. Тази ретроспекция е показателна за това, че главните прокурори от 1999 г. до днес са били колаборативно настроени към всяка изпълнителна власт, независим от това, кой ги е издигнал, в следствие на което консенсусно са били уреждани от властта след изтичане на мандата им.

Целият преход е най-яркото доказателство за омертата на политическият ни „елит“ , чийто основен принцип е да не се допусне някой от заемалите ключови позиции във властта да бъде осъден. Какъв е изводът от случая с Бисеров? Той не беше осъден не защото някой се бил притеснявал, че той ще се разприказва. Какво стана като се пазприказваха Цветан Василев и Ченалова? Какво стана след толкова много скандални разкрития за злоупотреби с властта? Едно голямо нищо! Българските „политици“ не се притесняват особено от разобличения, а от реални действия на правоохранителните органи и най-вече на съдебната власт. Създаването на прецедент е най-големият кошмар на перестроечния ни елит. Осъдят ли един, всеки може да го последват. Ако тези, които са злоупотребявали с власт преди, бъдат осъдени, утре ще бъдат съдени тези които днес злоупотребяват. Едно време Помпей прекратил практиката да се бутат статуите на победените предшественици, воден от съображението, че ако днес бутне техните статуи, утре ще бутнат неговите. Един от трубадурите на перестроечната мафия и верен лукановец Андрей Райчев, в ефира на Нова телевизия тези дни заяви:- „Положително е, че ГЕРБ не са вкарали някой в затвора от бившите управления, както стана в Румъния. Слава Богу България не отиде на тази система, защото много лесно беше, Борисов и кръгът му имат сравнително голяма политическа сила, нямаха никакъв проблем да обявят от някакви минали управления хора които да ги вкарат….“ И още няколко пъти повтори „Слава Богу, Слава на Бога!“ Изобщо комунистите стават много набожни, когато стане въпрос за съд и отговорност. Това беше идеята на кръглите маси, на програмните правителства и на търсенето на консенсус – да няма търсене на отговорност за грабежите преди и по време на прехода. Търсенето на парламентарен консенсус за съдебна реформа е все едно да направиш допитване сред затворниците в Софийския затвор за увеличаване на наказанията в НК.

Затова съдебната ни власт е превърната в

бюро за издаване на удостоверения за доказано невинни политици и мафиоти

Може ли Някой, от разпространителите на конспиративни теории за някакви задкулисни тъмни сили, които държали съдебната власт и в частност главния прокурор, да отговори на въпроса, защо тогава тези тъмни сили не използват влиянието си върху съдебната власт за да ударят тези видни наши „държавници“, които ни проглушиха ушите чрез услужливите медии, колко големи борци срещу мафията и задкулисието са? Как така не стана грешка поне един да ударят?

Ние даваме ли си отговор на въпроса защо искаме промяна на съдебната власт и какво трябва да ни донесе реформата? Нима основното, което желаем не е независима съдебна власт, за която да няма недосегаеми политици? И какво очакваме - недосегаемите политици рицарски да положат главите си под меча на Темида в името на народа?! Имаме ли отговор на въпроса - КОЙ формира съдебната власт? Да - парламентът, политическата власт, партиите, които имаха парламентарни мнозинства през 26 годишния преход и които създадоха съдебната власт по свой образ и подобие и в своя услуга. Има ли политическа сила в този парламент, която не е част от това статукво? Очевидно не. Тогава КОЙ иска да ни внуши измамната илюзия, че тези същите партии днес искат да направят точно обратното на това, което са правили досега? Самите партии, техните слуги или наивниците, които искат да превърнат желаното в реалност? Не е ли глупаво, обидно и жалко да бъдем поставяни в ситуацията, при която се радваме като малки деца на „добрите“ чичковци от нашите партии, които ще накажат лошите момчета от ВСС. Че кой ги сложи и кой обслужват тези момчета от ВСС? Извънземните ли, Световната конспирация ли, КГБ ли, ЦРУ ли, МОСАД ли? А, може би „Задкулисието“ , което е много абстрактно и много удобно. Защото, когато започнат да се казват имената на лицата, които са зад кулисите, става много неудобно - тогава се вижда, че те съвсем не са зад кулисите, а пред тях и пред всички нас. Но момчетата, дето викат царя е гол, вече ги съдят, защото такива са ни законите и с това основно се занимава съдебната ни власт.

Та кои са зад кулисите – партийни лидери, министри, депутати и приятелите им от „патриотичния“ едър бизнес. Возят се заедно на яхти, играят заедно на карти, футбол и тенис. После съвсем случайно тези бизнесмени печелят обществените поръчки и са монополистите на нашия пазар. Не завиждайте - те са най-добрите и не ги споменавайте, защото те са и най-чувствителните! И как няма да са чувствителни - знаете ли колко им струват белите якички? Не, но да знаете вие сте ги платили и си трайте, ако не искате да плащате още повече.

Идеята, че днешният политически „елит“ може да промени съдебната власт е плод или на глупост или на конформизъм, а може и на двете. Това, което днес ни се представя за битка за съдебна реформа, всъщност е 

битка между различни партийно-корпоративни лобита

за това кой ще кадрува в съдебната власт. Няколко съдебни реформи се извършиха през прехода и те все започваха и завършваха с битката за овладяване на ВСС. Битката за овладяване на ВСС, обаче, е битка за това кой ще кадрува в съда, а не за смяна на принципа по който функционира съдебната власт. Да, въпросът за състава на ВСС е изключително важен, защото качеството на членовете на ВСС е определящо за качеството на членовете на цялата съдебна система. Аз обаче не вярвам на тези които, днес, искат пак да кадруват във ВСС, а от там и в съда и прокуратурата, защото ги видях как кадруваха до сега. От самото начало стана ясно, че в рамките на този парламент, реформи няма да има, но сложният коалиционен формат дава отлично алиби на всяка от партиите в управлението да си мие ръцете за неизпълнението на предизборните си обещания с обяснението за революционния компромис в името на стабилността.

Днес, България, е люшкащ се кораб на руско гориво и с европейско знаме, без пътна карта за реформи и без геополитически компас, но с три московски котви – АБВ, ДПС и ВМРО и с една прогнила „спасителна“ лодка –БСП, оборудвана с изцяло кремълска навигация. На кърмата няма кормчия, а кърмачета, които плачат за еврофондове и руски „ласки“. Истинска реформа на съдебната власт както и на цялата политическа система може да бъде извършена само от ново и необременено политическо лидерство и под огромен граждански натиск.