Христо Марков

Разбирайте го както искате, но мен ме боли за представянето ни в Рио-2016 год. Беше отдавна, когато се чувствах част от голямото спортно семейство на страната, а и тогава щангите бяха на почит, след 1989 год. в продължение на 15 год. бях президент на сдружението на спортните клубове „Марица”-Пловдив. Баща ми е бил известен треньор по волейбол в Пловдивското спортно училище и още, и още. Просто си ме боли, както искайте го разбирайте.

Спортът в съвременния свят е феномен и с това всеки би трябвало да е съгласен, въпреки отвратителната комерсиализация, въпреки масовата употреба на допинг, въпреки подчинението на рекламата, но е може би единствения останал световен феномен, който може да обедини по някакъв начин народите от света. В крайна сметка спорът е и грижа за здравето на една нация, за нейното самочувствие, ако щете за нейната представителност. Разбраха го дори консервативните англичани, които през 1996 год. на Олимпиадата в Атланта бяха на 37 място в класирането по нации, а сега са втори след САЩ и преди Китай, Русия и Германия. Но още през 1997 год. те приеха Националната спортна програма на Англия, масовизираха всички олимпийски спортове и резултатите им дойдоха вече на две Олимпиади. Но

нека погледнем в нашия двор

Грозно е да се пеят дитирамби за българския спорт и то от най-високо ниво при положение, че сме в сферата на страните от третия свят. Да погледнем цифрите. В Лондон преди четири години бяхме на 62 място по нации – един сребърен медал/Станка Златева/ и един бронзов/Тервел Пулев/, а сега сме на 65 място – сребърен медал на Мирела Демирева, бронзови на Елица Янкова и ансамбъла по художествена гимнастика. Не омаловажавам успеха на Мирела, но това състезание във високия скок бе най-слабото на Олимпиада от 1972 год. Със 197 см. във времето на Стефка Костадинова се влизаше трудно в десетката, а сега се печели златен медал. И трите ни медали са спечелени от жени, мъжкият спорт в България просто е умрял.

В класирането на нациите България е след Бахрейн, Бахами, Тайван, островите Фиджи, дори Косово, изпреварва ни даже отборът на бежанците!!! България е в компанията на Бурунди, Гренада и Доминиканска република. Това говорят цифрите и тук няма никакво, ама наистина никакво пристрастие.

И побеснявам като чуя някой „анализатор” да започва с това, че българския спорт се сринал по времето на демокрацията, че през социализма сме имали чудна система/това е вярно/ и сме я съсипали. Това, другари и другарки просто не е вярно. На всички Олимпиади до 2012 год. в Лондон след 1989 год. сме имали поне един златен медал, а на последните две сме на нула.И нещо, което всички избягват да споменават – Олимпиадата в Сидни през 2000 год. по времето на „лошия и злия” Иван Костов и спортния министър Цвятко Барчовски. Тогава без излишен шум, скромно, с малко пари, но дадени където трябва България спечели цели 5 златни медала и още куп сребърни и бронзови и бе в първата петнайсетица на света. Защо никой не го коментира това? Още си спомням скока на Тереза Маринова, който я изстреля на олимпийския връх само на 23 години! Но Барчовски бе от големите бивши спортисти на страната и знаеше кой работи, как тренира, къде са акцентите във финансирането и как се обгрижват. В Сидни не отидоха нито Президента, нито Премиера, нито спортния министър, а отидоха повече лични треньори на състезателите, имаха време и за аклиматизация и т.н. Още си спомням, че може да беше всякакъв Иван Славков-Батето, но сребърния медал на Алан Цагаев в категория 110 кг.в щангите се дължи изцяло на него. Когато отстраниха за пореден път отборът ни по щанги, Батето, благодарение на връзките си в МОК осъди организацията по бързата процедура и върна щангистите в състезанията, въпреки че бяха минали няколко дни. Все пак Цагаев се яви и щеше да счупи щангата в изтласкването с 238 кг., а на тази тежест сега се печелят медали в по-горната категория. Това беше за България, а сега не видях в Рио в продължение на месец

къде е българският председател на БОК, 

 моята приятелка Стефка Костадинова, с която сме били толкова време заедно. За сметка на това в Бразилия сега цял месец изкара Красен Кралев с неясна функция – ходеше като наблюдател на състезанията, обилно даваше интервюта за „успехите” ни, изпращаше и посрещаше спортистите. Накрая в неговата компания се появи самия президент. Ние сме в компанията на Бурунди по отличия, но пък имаме цяла официална делегация. Стотици пъти по-полезно щеше да е на тяхно място да бяха заминали двама лични треньори и можеше да се измъкне още нещо.

И пак за бившите социалистически страни. От всички по отличия ние сме на последно място, на абсолютно последно. Погледнете къде са другите. Унгария направи поредния си бум – спечели цели 8 титли и е на 12 място по нации, Хърватия е 17-а, Куба 18-а, Сърбия, Полша, Украйна, дори на Узбекистан и Казахстан дишаме прахта, защото те са далеч, далеч преди нас. Ние се радвахме, ако случайно някой вземе една победа, докато в колективните спортове/игрите/ отдавна сме извън всякакви първенства, докато една Сърбия печели медали основно в колективните спортове, дори във водната топка. Баскетболът ни отдавна е мъртъв, а сме имали сребро на Олимпиада, бронз, били сме европейски шампиони на клубно ниво, достатъчно е да споменем такава легенда като великата Ваня Войнова. Във волейбола е същото, там също имаме сребро на Олимпиада, но тези успехи остават за Музея на спорта, докато бившите социалистически страни до една си запазиха системата и организацията в спорта.

Медалистката ни в борбата Елица Костова е едно изключително симпатично, чаровно и с голямо сърце момиче. Пребори се и ни донесе медал, но на обратния полюс бяха мъжете ни в този донесъл успехи спорт. Борците ни бяха пълни неудачници на тази Олимпиада – манкираха някакви схватки, биеха, т.е. преборваха ни състезатели от Пуерто Рико и Сингапур, а се влачеха едни вяли и без хъс наши момчета, поне да ги беше малко срам, че в треньорските ъгли им стоят шампиони като Валентин Райчев и Армен Назарян. Унизително ни мачкаха по тепиха, чак стана неудобно по едно време, май единствения оптимист накрая остана Красен Кралев. Международната допинг мафия отряза окончателно пътя на щангистите ни, но нали не вярвате пък, че успехите на Фелпс се дължат на ... вендузите, които му слагали, та цялото му тяло бе на белези, но така е в големия спорт – то е и бизнес.

Но имахме състезатели, за които се чудехме какво правят на такъв форум. Още в началото един колоездач се пусна, но някъде по средата на състезанието падна и се преби, счупил си дори ребра и го отпратили в България, гюлетласкачът ни на шесто голямо първенство завършва с нула сполучливи опити, двойката наши гребци минаха два пъти по трасето включително и на репешажи и завършваха последни, изпревариха ги дори състезатели от ... Перу... 

Имаше още комедианти

И си спомням оня наш плувец, който в Лондон се пусна на 1 500 метра и по средата просто щеше да се удави, та викаха лекарски екипи да го вадят. Питам се какво правеха тези хора на Олимпиада? Нямаше ли кой да ги спре да се трошат пари за напълно излишни излагации? Да си бил в десетката на нациите и да стигнеш до такова унижение наистина само българи могат да сътворят!

И още един мит – този път съвсем причината не е в парите. Пари по времето на целия олимпийски цикъл имаше. Обявихме преди Олимпиадата едни от най-високите премии – за злато наградата от държавата бе 250 000 лв. И на фона на една Кения е направо невъзможна, защото в Кения няма премии за медал, но не им попречи да се окичат с цели 13 отличия. Проблемът не е във финансирането, а в напълно негодния за голям спорт човешки материал, който обитава земите ни последните десетилетия. Нашите момчета предпочитат да перчат мускули във фитнес залите с анаболи, да очароват момичетата в дискотеките с нашарени с татуировки тела, да се въртят из светските издания с фолкаджийки, но на тепиха или на пистата ги няма никакви, там просто са тъжно-комични фигури. Както казва един приятел:

„Такива хора населяват Апталия”

Другото национално безумие е даването на огромни пари за напълно излишни спортни съоръжения, които никога няма да се използват. Само един пример. Т.нар. многофункционална зала в Пловдив наречена Колодрума, където има колоездачна писта от сибирска лиственица за милиони, а цялата зала надхвърли 50 милиона. Вече втора година там няма никакво състезание, защото е построена крайно глупаво – няма тренировъчни зали нито за волейбол, нито за баскетбол, въобще за никакъв колективен спорт. Колоездене на писта в България никога не е имало, няма и да има, нещо повече в цяла Европа има само три такива писти и те са в северните страни. Така че спорт в тази зала няма. Паметник за 50 милиона! В същото време в Пловдив няма къде децата да тренират колективни спортове, а спортния комплекс „Пловдив” отдавана е потънал в тръни и боклуци, а оттам е тръгнала Стефка Костадинова. В града дал на България Стоян Делчев, Крисимир Дунев и Йордан Йовчев няма гимнаситическа зала. Само един пример, а в страната са хиляди такива. За какво тогава се откриват всеки ден зали и стадиони в села дето няма деца, които да тренират?

Поне отразяването на Олимпиадата бе на ниво. От БНТ се бяха постарали и дадоха добър продукт на запалянковците, поне се докоснахме от екрана до големия спорт. А включването на двамата чаровници Тереза Маринова и Йордан Йовчев в екипа от коментатори беше определено попадение на БНТ, видяхме, че освен големи спортисти те са и чудесни коментатори. Да, единственото хубаво на Рио-2016 за България беше отразяването по телевизията и май така ще си вървим, за съжаление.