Илиян Василев, специално за Faktor.bg

Център на руската външна политика спрямо Европа винаги е била Германия. Още повече при президента Путин. Няма нищо особено ново, нито безпрецедентно. Така е от и преди времето на Бисмарк. Наричат го геополитика - политика на предопределеностите на географията.

На германската карта заложи и съвременна Русия, след като беше оставена насаме със себе си - извън НАТО и ЕС, с много пари и ценности, малко споделени със Запада.

Вместо да развива икономика и технологии, Кремъл предпочете да вложи новото си нефтено богатство в лично обогатяване на олигарси, във възстановяване на имперското кредо и историческите щампи на величие с опора върху военната мощ.

Изработването и най-вече пласирането на достоверна руска глобална алтернатива на НАТО и на ЕС, бе извън възможностите и

плановете на силоваците, 

които дойдоха на власт. С купища нефто и газодолари те решиха, че могат да се справят без особени напъни с икономическата и финансовата сфера, изгониха мислещите икономисти и стъпиха здраво на принципа - ако не можем – ще купим мира и недоволните, ако не искат – ще ги изгоним в емиграция или пратим в затвор. Подвариантите са – изолираме перманентно като Немцов, или дискредитираме като Касянов.

След като в Москва разбраха, че Източна Европа се откъсва безвъзвратно, започнаха да се утешават, че разполагат с достатъчно ресурс за влияние отвътре, чрез симпатизиращите им русофили, леви и олигарси. Ако не стигнат ресурсите за промяна на курса, то поне в разсъжденията на кремълските стратези беше достатъчно, тези страни, сред които е и България, да бъдат превърнати в несъстояли си държави – да бъдат блокирани в развитието си и възможностите си да провеждат политики, неотчитащи руските интереси.

Страните от Западна Европа като Франция, Италия и най-вече Германия бяха обект на друг тип политика – на финансово и стратегическо очароване. Нищо ново, прочетете кореспонденцията между Екатерина Велика и Волтер, за да разберете вечните стремежи на руските императори да прелъстят Западна Европа с изключителни привилегии и с ласкателство. Надеждата на Кремъл в този по-съвременен вариант на класическата политика бе именно, да лишат неуправляемите съюзници от ЦИЕ от възможността да формират и влияят върху политиката на ЕС и НАТО. Накратко, това е доктрината Шрьодер и Берлускони – правим Северни потоци, които са стратегически за нас, срещу което получавате привилегировани сделки за милиарди.

Тази оферта важеше за Германия и нейните политици и бизнес елит, но не и за елитите на страните по Южния поток, които никога не са били третирани като равноправни.

Стратегическият замисъл на Северен поток не е сложен, но е с широкомащабни последствия. Путин де факто връчи на Германия златния ключ на разпределител на руски газ в Европа, предаде енергийното си оръжие в ръцете на канцлера Меркел.

Последствията бяха минимум три:

Първо, насити германския пазар с допълнителна ликвидност, която да позволи на Германия да се опита да измести Обединеното Кралство и Холандия като газови хъбове на Европа.

Второ, даде възможност на немските енергийни партньори на „Газпром“ да получат доходи по посредничеството при транзита и търговията с природен газ - само през 2015 година от Германия е "изнесен" над 30 милиарда кубически метра природен газ, и

Трето, Кремъл гарантира за дълги години, че Германия ще получава най-ниската цена от всички потребители на руски газ, доколкото всички следващи по веригата на потреблението в Източна и Западна Европа трябваше да плащат и скъпи транспортни разходи.

С това Русия си гарантира, че транзитираният през Германия в реверсен режим газ за Източна Европа и Украйна, дори и формално да "подбива" и конкурира руския газ, тази конкуренция ще бъде управляема и второ, което е по-важно – ще препятства навлизането на външна конкуренция на пазарите в Централна и Източна Европа, поради насищането им с природен газ от Германия.

А германските фирми си гарантираха конкурентни предимства на ниските цени на природния газ пред другите европейски компании, в това число и тези от Източна Европа.

Този механизъм трябваше да гарантира безупречна работа на тандема Путин – Шрьодер, а след него и на всеки друг немски канцлер. Но схемата се "счупи" при канцлера Меркел и конфронтацията е повече от видна.

След авантюрата срещу Украйна 

нещата излязоха извън контрол и Путин загуби най-ценния си външнополитически актив - Германия.

Цялата стратегия на Русия и преди, и след налагането на санкциите се базираше върху възможността, да се договаря с Берлин на всякакви равнища и чрез натиск върху всякакви лостове – политически, финансови, операции на специалните служби. Основният съюзник, вън от съмнение бе зависимият от износ и бизнес с Русия, германски бизнес.

Планът обаче, засече, след като се оказа, че канцлерът Меркел има собствен дневен ред като лидер на Европа, който все повече се разминава с идеите и предложенията на руския лидер. Тя упорито и системно отказваше да влезе в отреденото й от Путин място, като се "разбере с добро". Вместо това, повече принудена от обстоятелствата и ескалиращата агресия на Путин, Меркел бе принудена да се фокусира върху сдържане и противодействие на Русия – при това не само като германска, но и като европейска политика. Това не беше по неин избор, а по силата на растящата и болезнена за осъзнаване реалност, че Путин иска наистина 

да дестабилизира Германия и Европейския съюз

За никого вече не е тайна – Русия не желае ЕС и Европа да се развиват без да се отчитат руските интереси и без тя да има влияние и право на вето – с каквото разполага в СС на ООН. Търси нова Ялта или договореност, която да очертае нейни зони на влияние и възможност да се намесва в работите на европейските страни, когато и както сметне за нужно.

Дълго време в Германия хранеха илюзии, че конфронтацията с Русия има временен характер, а събитията в Крим ще могат да бъде изолирани от общата тенденция за връщане към "бизнес както обикновено". Германският бизнес, традиционно зависещ от Русия като хинтерланд за германската икономика и до ден днешен усилва натиска върху федералното правителство, за да си върне руските пазари. При това, не толкова и не само сред социалдемократите, но и особено сред десните политически лидери – достатъчен е примерът с баварския премиер Хорст Зеерхофер.

Геополитиката около бежанската тема не случайно бе фокусирана върху Германия. Тези, които бързат да обвинят канцлера Меркел в стратегическа грешка вероятно ще бъдат прави, защото с прибързания си призив към бежанците да дойдат в Германия, тя отчужди почти цяла Европа и не разбра, как бе

вкарана в капан

Макар и със закъснение, тя разбра, че бежанците са оръжие и Путин е пуснал в ход стратегически премислена и добре финансирана хибридна атака, чиято крайна цел е промяната на германското ръководство и на германската външна политика.

Случаят "Лиза" с "изнасилената" германка, бивш емигрант от Русия, е само върхът на айсберга.

Нов шанс за усилване влиянието на Кремъл беше нарастването на антагонизма на европейците към Исляма изобщо, както и наслагването в подвеждащ микс на темата за ислямския тероризъм върху темата с бежанците. Специалната операция на Кремъл срещу Меркел включваше пряко финансиране и съдействие на нейните опоненти и най-вече на националистически, екологически, патриотични и крайно леви и десни движения, които се възползваха от недоволство на германците, за да усилят позициите си. Популярността на организации като Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада – PEGIDA /има и български клон/, Алтернатива за Германия и на други проекти на Кремъл, си остава не достатъчна – нито да се свали Меркел, нито да я принуди да се договаря с Путин.

Идеята за улични протести, за насищането на медийното пространство с истории на ужаси, причинени от бежанците не сработва, защото шокът постепенно преминава и механизмите за реакция и преценка на обществото сработват.

В тази група на "мобилизирани" европейски националисти попадат и българските "динковци" – групи на виджиланти /бдителни/ – обикновени мутри или криминално проявени лица, които яхват каузите на отрицанието на исляма и бежанците, като се опитват да насочват обществения гняв към "коварната" Турция и "импотентната" Европа, изобщо срещу всеки, който не е угоден на Кремъл. Всичко се прави в името на сигурността на гражданите, на защитата на свещените граници, на блокирането на преливната вълна на радикалния Ислям – все класически и частично легитимни лозунги, на фона на които удобно се настанява

притчата за "спасителката Русия"

Днешна Русия е олицетворение на свръхзависимостта си от нефта и газа и военната индустрия, на една изродена социална система с убийствено неравенство. Няма нищо значимо за износ, освен капитали, енергийни суровини, оръжия и корупция. "Панамските досиета" не раждат особено възбуда в страната, защото не казват нищо, което руснаците не знаят. Дори мащабите на операцията силно подценяват богатството, в рамките на което оперират лидерите.

Кремъл се лиши от приятелите си сред европейския и западен елит – днес никой не си и помисля да "гледа в очите" Путин и да прави бизнес с него въз основа на доверие. Приятели няма и в най-близкото обкръжение, и доколкото има някаква лоялност сред лидерите в рамките на Евразийското пространство, то това без изключение е бленда на страх и на зависимост. Украйна и страхът от московски Майдан са най-големият кошмар на Путин, който го накара да извади дори близкия Борис Гризлов от Съвета за сигурност и да го замести с шефа на преторианската си гвардия генерал Золотов.

От тук нататък Путин ще става все по-агресивен и ще атакува по всички фронтове – и в Германия, и в Турция, и в Източна, и в Западна Европа.

Лошата вест за него е, че вече няма привилегията на изненадата от неразпозната хибридна война. Ходовете и намеренията му са разгадани. Путин не остави никакъв шанс на Европа и Запада за компромис и договаряне.

Реалност, с която все по-голяма част и от българския политически и стопански елит трябва да се съобразява.