Д-р Любомир Канов

Преди много години бях ординатор в една лудница. Пребивавал бях в други подобни места като лекар по разпределение преди, а и много пъти след това, но тука ще стане дума за именно това място, което се намираше на дъното на една клисура, дори може да се нарече ждрело, където течеше една черна и мъртва като нощта река, пълна с индустриални отпадъци, произведени от социалистическата индустрия. 

Там не живееха дори жаби

 Ординатор е дума, която съдържа в себе си намерението за ред, за порядък. Но в това лечебно заведение, чието официално име всъщност беше Психиатрична Болница, по-скоро царуваше хаосът и безпорядъкът, а на нас повече ни прилягаше да се наричаме дезординатори. Безпорядъкът беше предизвикан от лудостта и халюцинациите на клетите обитатели на онова забравено от всички място, а единственият знак за ред навярно беше Вратарят на лудницата, уважително разтварящ железните двери на това учреждение, за да допусне поредния индивид изпаднал от крехката съвкупност на така наречените нормални хора, който своевременно се бе превърнал в един луд човек. Лекарите и аз, в качеството си на ординатор, извършвахме поради нашия дълг да се грижим за нашите пациенти нещо, което се наричаше визитация. Реално погледнато, това наше 

посещение в царството на лудостта

 имаше много повече общо с Данте Алигиери и неговото пътуване с Вергилий в Ада, отколкото с нещо друго познато от общочовешката трудова практика в другите земни професии. В коридорите на извънземната тъга и самотата на човешката лудост, която може да се проумее отчасти само, ако в някоя ноемврийска среднощ човек, макар и временно, се превърне в лекар и обходи на дежурство една такава лудница, тогава пред него се откриват онези скрити за човечеството етажи на човешкото страдание, за които даже да се говори е трудно, а може би и неприлично. Защото за нас, онези които са от отсамната страна, даже и когато сме ординатори и психиатри, е невъзможно да се вместим в черупката на лудостта, дори на само един от нашите пациенти, а беше напълно немислимо да осмислим целия коридор на страданието, което по същество беше целта на нашия обход, наричан визитация. Цялото състрадание на Вселената щеше да бъде недостатъчно. Затова, ние бавно се опитвахме да поговорим с някои от тях или поне онези от тях, които все още бяха върху територията на която можехме да общуваме. 

В една безлунна нощ, когато пътеките между павилионите, както се наричаха сградите обитавани от нашите пациенти, бяха вече заледени, а дните бяха станали къси, аз отворих вратата на поредният павилион или кръг на Вергилий, за да се уверя, че всичко е наред с моите подопечни, спящи, хъркащи и раззинали уста в невролептичен сън, завити с одеяла или със своите зелени и сиви болнични халати, сънуващи сънища много по-смислени от онова, което бяха обречени да видят, когато се събудят. Всички бяха спокойни и аз се придвижвах между леглата, вглеждайки се в техните призрачни, измъчени лица, един след друг, бездушно мислейки си за това, че трябва след визитацията да напиша неизбежните клинични отметки за всеки един от тях, бележки напълно лишени от смисъл, но нужни за целите на администрацията. 

Изведнъж от редиците легла на спящите се надигна една глава и ме загледа втренчено с пламтящи очи. Това беше един параноиден пациент, многократно приеман и изписван с болест, която изглеждаше неизлечима по това време, но който беше благ, плашлив и вечно разтревожен от нещо. Като ме видя, че приближавам, той дръпна за халата спящият до него пациент и тихо, уплашено, но отчетливо каза : "Ставай, Ставри, ставай, Сталин е тука!..Другарят Сталин е навсякъде, той се е върнал, нека да го посрещнем!.."
Аз го успокоих, че Сталин е мъртъв, че всичко вече е наред, но той още доста време се тюхкаше и не ми вярваше, докато накрая се успокои и заспа. Този пациент беше тормозен и вкарван в затвори и лагери дълго време преди да разберат, че е психично болен, и вероятно причината за това са били необуздани налудни приказки, които властта е сметнала за

 контрареволюционна пропаганда

 Но той наистина вярваше, че Сталин е още тука.
Оттогава минаха толкова много години, комунизма падна, беше обявен със закон за престъпен, ала комунистите станаха приказно богати, много повече отколкото във времената, когато само една малка част от върховните кадри можеха да отхапят по някоя вила в Бояна или децата им да си купят валутни западни автомобили. Но ето сега, те отново са тук, техните деца, техните внуци са отново всред нас, носят хоругвите на техните сборища, искат да реставрират тяхното капище на връх Стара Планина, защитават петоглавият урод пред НДК, оглеждат се с надежда към Петолъчката грейнала откъм Путинска Москва, надяват се че отново ще възседнат коня Пролетарска Сила заедно с Копьонкин от романа на Платонов.
Дали ще им се получи?
Дали моят беден пациент от лудницата ще се окаже прав с неговите пророчески думи:
"Събуди се, Сталин е тука!"