България да настоява Гърция да даде пример на християнско благочестие и да препогребе останките на Самуил, или да ги даде без уговорки на държавата, която е наследник на Самуилова България

Да измием срама – на 6 октомври се навършват 1000 години от смъртта на трагичния владетел

Горан Благоев, специално за Faktor.bg

В историята обикновено има по-малко блясък и триумф, отколкото изпитания, поражения и погроми. Умението да ги помни и тачи е белег за интелектуалната висота на една нация. Едно такова трагично събитие в родната ни история е поражението на цар Самуил при Беласица – на 29 и 30 юли 1014 г. Тогава в района между днешното петричко с. Ключ и Струмица (сега в Р Македония) се води битка на живот и смърт. Византийският император Василий ІІ нанася съкрушителен погром на българските войски. В планинските реки вместо вода, потича кръв, разказват хронистите, а двама от тях допълват, че василевсът пленил 14-15 000 българи.

Средновековните византийски автори се опитват да представят 40 годишната борба на българския цар Самуил не толкова като защита на държавния суверенитет, колкото като „апостасия” – т.е. отстъпление или отхвърляне на императорската власт от покорените от Византия българи. Затова и наказанието на пленените през 1014 г. самуилови войни трябвало да бъде, според византийското законодателство, като към бунтовници или заговорници срещу централната власт – ослепяване. Така се стига до онази безпрецедентна жестокост, при която Василий ІІ лишава от зрение пленените българи, като на 100 ослепени оставя по един едноок, за да ги води. Историците отдавна са се произнесли, че цифрата е силно преувеличена и според някои става въпрос за пет до десет пъти по-малко пленени. Колкото до ослепените – споменава ги само един автор – Йоан Скилица – този, които почти не споменава Самуил като български цар, а го представя като размирник срещу законната власт на василевса над България. Но народната памет малко се интересува от подобни детайли, които изграждат истинската история. В съзнанието на поколения българи е загнезден образът на колоните ослепени самуилови войници – обезсмъртени в стихове, поеми, паметници. Всъщност, разминаването между академичната история и народната й версия по никакъв начин не подценява българския трагизъм от края на юли 1014 г. Независимо дали броят на пленените и ослепени български войници е силно преувеличен, ние, техните наследници трябва да помним и почитаме страданието им...

Поражението на цар Самуил при Беласица и смъртта му в Преспа - миниатюра от Манасиевата хроника, ХІV в.

Още през миналата година бе сформиран Национален инициативен комитет, който да отбележи 1000-годишнината от епопеята при Беласица и смъртта на цар Самуил. За негов председател бе определен премиера Пламен Орешарски. В продължение на една година дейността на комитета обаче се оказа тотална енигма – не се разбра дали се предвижда на 29 юли 2014 г. да има държавни чествания с гвардейци и тържествена заря на мемориала „Самуилова крепост”, недалеч от Петрич. По улиците на големите градове, както и по магистралите и на-малките пътища можеше да има големи плакати, които да напомнят на българите за двете годишнини. Те едва ли биха стрували дори половината от държавната субсидия на която и да е партия, която с лека ръка бе прахосана за пи-ар кампаниите на последните евроизбори. И думичка не се отрони дали на българската дипломация е вменено да направи опит за съвместно възпоменание заедно с властите в Скопие – въпреки истеризацията на македонският елит по темата Самуил, все пак можеше да се потърси начин двете държави 

заедно да почетат владетеля, който е част от тяхното общо минало

Сега, когато председателят на Националния комитет вече е премиер в оставка е повече от ясно, че държавна почит на 1000-годишнината от битката при Беласица няма да има. След като преди повече от месец стана очевадно ясно, че правителството върви към своя очакван финал, някой добросъвестен държавен чиновник можеше да се сети и да предложи възпоменанията да бъдат оглавени не от отиващия си Орешарски, а от президента или от председателя на парламента, колкото и двамата да са натоварени с отговорности в политическата актуалност на държавата. Но не би. След онзиденшният извънреден конгрес на БСП, който избра за свой лидер парламентарния шеф Михаил Миков, стана ясно, че единственото от което той се нуждаел било... да се наспи. Какво толкова някакво си честване, та било то и на събитие отпреди 1000 години. Добре, че сраженията при Беласица е ръководил Самуил, а не недоспалият Михаил Миков – със сигурност погромът щеше да е с апокалиптични размери – Василий ІІ веднага да е завладял България, а не след четири години, колкото в действителност са се съпротивлявали самуиловите наследници... Още преди година най-подобаваше възпоменанията на Самуил да бъдат оглавени от настоящия ни държавен глава – все пак иде реч за български държавник, макар и от Средновековието. Но по неведоми за електората причини това не се случи. Дали защото управляващото мнозинство реши да прави сечено на президента Росен Плевнелиев или защото той няма афинитет към подобни чествания е тайна на държавническото безхаберие, която комай не ни е и нужно вече да разбулваме. Достатъчно видими са последствията от него.

Хиляда години след българската епопея в подножието на Беласица, страданието и жертвата на нашите предци ще почетат единствено председателят на БАН – акад. Стефан Воденичаров, който е заместник-председател на Националния инициативен комитет и акад. Васил Гюзелев, който оглавява Научния комитет за честванията – панихида в Петрич и скромни поклонения с венци на мемориала „Самуилова крепост” и при петричкото с. Скрът, където според народните легенди Василий ІІ ослепява пленените самуилови войници. Двама известни български учени ще измият лицето на цялата българска нация во главе с нейния държавен и политически елит. 

„Жалко е да го коментирам!?” – сподели акад. Воденичаров, а друг член на Националния комитет, който пожела анонимност, трудно прикри огорчението си: „Чувстваме се като сираци.” Едва ли в Европа има толкова нихилистично настроен държавен и политически елит, колкото е българският?! Как може да се очаква, че някой отговорно може да мисли и действа за настоящето и бъдещето на България, след като безотговорно зачертава миналото й?! В друга държава политическата криза едва ли би се отразила толкова пагубно дори върху едно национално честване. Проблемът на нас българите е, че се стремим такива чествания на всяка цена да бъдат оглавявани от някой овластен – иначе не се случват. Дребен, но показателен симптом колко недоразвито е гражданското ни общество...

В тези възпоменания очебийно липсва иначе словоохотливия директор на Националния исторически музей (НИМ) Божидар Димитров. Безучастността му парадоксално контрастира на дългогодишните му медийни упражнения по темата:

„Гърция трябва да ни върне костите на цар Самуил.” 

Както се знае през 70-те години на ХХ в. гръцкият учен Николаос Муцопулос открива при разкопки на средновековната базилика на о-в Св.Ахил в Малкото Преспанско езеро в Северозападна Гърция скелет, за който убедително твърди, че е на цар Самуил. На черепа са направени няколко гипсови отливки и по тях е възстановено лицето на покойника – една от тях е на известния български антрополог проф. Йордан Йорданов. Местонахождението на костите е известно само на техния откривател – а той, макар и голям приятел на България, не веднъж е заявил, че съдбата им е въпрос на политическа договорка между Атина и София. Божидар Димитров е най-отявленият привърженик на тезата, че Гърция трябва да даде тези кости на България и услужливо предлага размяна – тленните останки на Самуил срещу византийски ръкописи от манастири в Северна Гърция, които са спасени от наши войски през І световна война. Проблемът, първо е, че въпросните ръкописи не са притежание не на НИМ, а на Центъра за славяно-византийски проучвания „Акад. Ив. Дуйчев” към Софийския университет - т.е. Б.Димитров едва ли има право да ги предлага за размяна, освен ако не иска да прави помен с чужда пита. Второ, разменянето на кости на един владетел срещу каквито и да било други исторически ценности в не-малка степен унизява националното ни достойнство. Става въпрос за тленни човешки останки, които християнският морал повелява да бъдат почетени подобаващо – т.е. да бъдат положени в костница или препогребани. И точно за това трябва да настоява България – след като Гърция претендира да е стожер на православието, да даде пример на християнско благочестие и да препогребе останките на цар Самуил, а ако й е невъзможно – да ги даде без уговорки на държавата, която е наследник на Самуилова България. Иначе разменянето им за византийските ръкописи ще изглежда като обмен между колекционери на антики – човешките кости, макар и исторически артефакт, не могат да бъдат приравнявани към коя и да е друга историческа ценност. В обратния случай това граничи с кощунство. Разбира се, митологизаторът на българската история Божидар Димитров няма подобни терзания. Той иска не само да размени костите на цар Самуил, но и да ги препогребе в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново. Което от историческа гледна точка е абсурд – Самуил няма нищо общо със столицата на второто българско царство, при все че Асеневци отстояват правото си върху българския престол и корона, позовавайки се на царската титла, която са носили Петър І и Самуил. „Св. 40 мъченици” обаче е подведомствена на НИМ и неговият директор Б.Димитров отдавна се стреми да превърне църквата в още по-посещаема туристическа атракция. Затова иска да превърне фамилната гробница на Иван Асен ІІ в „Пантеон на средновековните български царе” – тотална подмяна на историята, но за сметка на това – печеливша кауза, която изгражда национални митове, гради патриотарски имидж на автора и и най-вече – носи добра печалба от посетителите. Много по-близо до истината е известният историк от Великотърновския университет проф. Пламен Павлов, който не е в плен на партикуларизма. Той предлага костите на цар Самуил да бъдат препогребани в столицата – например в средновековните църкви „Св. Георги” или „Св. София”, защото носят спомена за Средец – един от важните градове на Самуилова България.

Всъщност, ако трябва да се съхрани историческа достоверност и да се спази християнската традиция, костите на Самуил би следвало да бъда отново погребани там където са намерени – в базиликата на о-в „Св. Ахил”. Този акт задължително трябва да бъде съпроводен с поставянето на специална паметна плоча, че това е гробът на българския цар Самуил. Сега пред базиликата има само една туристическа информационна табела, която на гръцки и английски упоменава, че храмът е строен от цар Самуил от България - сякаш е изпратил дарение за църковния градеж, а земите, в които е издигната базиликата, нямат нищо общо с държавата му – макар, че точно тук е била столицата й. За това няма и дума. Както и че в същата църква се намира неговият гроб. Типично гръцко получетене на историята. Разбира се препогребването на самуиловите кости и подобаващото обозначаване на неговия гроб на о-в ”Св.Ахил” е твърде тежка задача за нефелната българска дипломация, но каквито и да са усилията, те ще си струват. Това е най-печелившата стратегия за българската кауза и по отношение на Гърция, и по отношение на Македония  – на гръцка територия и само на няколко километра от гръцко-македонската граница да има паметен знак, че там е погребан български цар! Естествено, Божидар Димитров няма интерес да отстоява подобна идея – тя няма да му донесе никаква печалба, а и неминуемо ще го скара с Гърция. Може би ще се окаже верен слухът сред историческата гилдия, че основните спонсори на археологическите разкопките в родния град на Б.Димитров – Созопол – са от южната ни съседка. Ако анализираме патриотизмът на директора на НИМ, няма начин да не видим, че той се гради основно върху антимакедонизма, но никога – върху антигърцизма. Та след всичко това, може би отсъствието на големия патриот Б.Димитров във възпоменанията на Беласица изглежда обяснимо?!

По всичко личи, че след провала на честванията на 1000-годишнината от битката при с. Ключ е на път да се провали и 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил. Тя за съжаление се навършва на 6 октомври. Горкият ни владетел, няма късмет – откъде да знае, че 1000 години по-късно това ще е първият ден след парламентарните избори и на малцина в България ще им е до възпоменаване на неговата памет. Да беше получил апоплектичен удар и да се беше споминал по друго време. Излиза, че

всички възпоменания на Самуил ще паднат в жертва на съвременната политическа злободневност 

– в представите на политиците и техните пи-ари едно национално честване очевидно не носи предизборни активи. И слава Богу! Иначе още от вчера горите около мемориала „Самуилова крепост” да са огласени от предизборни митинги, а край Беласица да се струпа стълпотворение от кандидат-депутати – по-многобройно от двете армии, които са се сражавали по тези места преди 1000 години. Ако някой, алчен за власт доморасъл политик или държавник остава апатичен към националната ни памет, защото ние, редовите българи, които също сме носители на тази памет, трябва да му позволяваме да безобразничи с нея? Или може би все още не сме достигнали интелектуалната висота на нация, която се гордее не само със своите триумфи, но има мъдростта да почита и пораженията си?! За да не се уподобим съвсем на безродниците и безхаберниците, които все си избираме да ни управляват. 

Нека днес запалим по една свещ в памет на Самуил и неговите войници – колкото и банално да звучи, те са умирали в името на държава, която и тогава се е наричала България...

.