Крум Благов, специално за Faktor.bg

Имало едно време, има го и сега, едно господарство. То било много особено. Даже не можем да го наречем държава. Не било царство, а имало цар. Царят не царувал, обаче управлявал. Управлявал, но като пръв министър. Бил пръв министър, но не до живот, а само докато си върне имотите, които му взели. А му ги взели, защото преди това царувал.

Най-голяма власт в господарството имали не царят или първият министър, а лихварят Цветко. Дори великият везир бил след него. Това признавали и от списание „Форбс”. Цветко бил много особен лихвар, точно както би трябвало да се очаква в особеното господарство. Той нямал свои пари, а събирал чужди, като обещавал големи лихви, и после си ги давал назаем. За тези хитрини го 

избрали за лихвар на годината

За да бъде всичко прозрачно, Цветко си купил фабрика за стъкло. Не щеш ли, един ден се разчуло, че всъщност той няма пукнат грош и пред дюкяна му се извила дълга опашка от хора, които си искали парите, дори и без лихвата. Но пари нямало. Цветко прибрал последния чувал взети назаем жълтици, яхнал своя самолет–вихрогон и отпрашил през три земи в четвърта.

Владетелите на господарството се видели в чудо. Те и без това не владеели положението и бягството на Цветко съвсем ги разклатило. Наредили на стражите да го върнат обратно. Но лихварят повикал глашатаите и им казал, че си има цял евродепутат и от нищо не се бои, така че сам ще си дойде. След това тръгнал на път, но понеже останал вече само с един чувал пари и трябвало да пести, зарязал вихрогона в странство и потеглил с каляска. В съседната държава се отбил да нагледа фабриката за стъкло и там си останал. Напразно стражите го чакали с окови на границата.

Като не намерили друг виновен, владетелите решили да потърсят тоя, дето издал тайната, че джобовете на Цветко са празни. Ако не се беше разчуло, казвали те, нямаше да стане тая беля. Тъй като особеното господарство имало и други подобни тайни, решили да ги съберат на едно място и назначили пазач на тайните. Той се казвал Петко. Обаче преди да успеят да складират всички пръснати из господарството тайни, 

владетелите били катурнати от власт

Наближило Рождество Христово. Няколко дни преди Коледа намерили склада отключен, а Петко и ключа ги нямало. Никой не знаел дали с пазача не е изчезнала и някоя тайна, защото броят им бил държавна тайна. Всички стражи, дори тези, които дотогава чакали Цветко с оковите, били пратени от главния страж да търсят Петко из господарството. Той имал два рога, за да може да изсвири, ако му трябва помощ, но бил оставил и двата вкъщи. От Петко обаче нямало и следа. Добре че от едно съседно господарство се обадили и съобщили, че той е жив и здрав и минал оттам на път за не знам къде, където щял да прави не знам какво.

Главният страж на господарството зовял със заклинания Петко да се обади, но магията не действала. А Петко всъщност отивал при Цветко, но по заобиколни пътища, за да не му хванат дирите. Тия пътища били утъпкани от милиарди долари, които изтекли от господарството, а един милиард долара тежи цели осем тона. Пътната карта била сред тайните, които пазел Петко, а една от особеностите на особеното господарство била, че всеки търгувал с това, което пазел.

Петко и Цветко се срещнали на Бъдни вечер в покоите на Цветко. За да има пълна прозрачност, стените им били стъклени, но за всеки случай – огледални.

– Добре дошъл, Петко – рекъл му Цветко.

– Добре заварил, Цветко – отвърнал Петко. – Дошъл съм да те прибера у дома.

– Страх ме е, Петко – казал Цветко. – Искат ми главата.

– Ти не си Цветко, ами Цветко-Петко – присмял се Петко. – Няма от какво да се боиш.

– Кадията иска да ме хвърли в тъмница. Това за нищо ли го нямаш? – попитал Цветко.

– Той е дребна риба – успокоил го Петко. – От какво се страхуваш? Помниш ли Тошко, внукът на стария ни вожд? Върнаха го увързан в синджири, ама после го оправдаха. С всички така правят. Стоят няколко месеца в тъмницата, докато се успокоят духовете, и после ги пускат на бял кон.

– Не може ли моята да е домашна, а конят мерцедес?

– Можем да ти осигурим петзвезден зандан.

Цветко се замислил, явно се колебаел:

– По-сигурно ще е да ида някъде другаде. Светът е голям. Помниш ли двамата братя от Дупница, дето изчезнаха, докато ги осъдят? Мисля да замина при тях. Щом съм бил лихвар на годината, що да не стана беглец на годината?

Петко се засмял.

– Това е глупаво. Ние сме най-хуманното господарство. При нас няма смъртно наказание, даже да убиеш някого, ако си важна клечка, в най-лошия случай ще те осъдят условно. Само да си българин е доживотно.

– Ами хората, дето си искат парите?

– Не бой се, ние ще им ги върнем.

– Хазната не е ли празна?

Петко намигнал на Цветко:

– Ти не бери грижа.

Приказките обикновено имат щастлив край

Е, не всички, например някои от Ханс Кристиан Андерсен са тъжни. За да свърши тази коледна приказка хубаво, на това място Цветко и Петко трябва да си стиснат ръцете, да седнат на трапезата и три дни да ядат, да пият и да се веселят. Може и да са го направили. Но тъй като засега има противоречия – Цветко иска прозрачност, а Петко пази тайните, нека не ги издаваме, че накрая може ние да излезем виновни.

(Краят – следващата година)